Бог беше милостив към мене

Разказано от Болфенк Мочник

Майка ми ме прегърна и ми каза твърдо и настоятелно „Сега трябва да бъдеш силен“. Милиционерите ни разделиха и процесът започна. Накрая присъдата беше произнесена — пет години затвор. Това вероятно би сломило повечето хора. Но всъщност аз най–накрая изпитах дълбок вътрешен мир. Нека да разкажа повече.

ТОВА се случи през 1952 г. в Словения.a Всичко обаче започна около две десетилетия по–рано, през 1930 г. Тогава Изследователите на Библията, както се наричаха Свидетелите на Йехова по онова време, организираха първото групово покръстване в Словения. Родителите ми, Берта и Франц Мочник, бяха сред покръстените. Аз бях на шест години, а сестра ми, Майда, на четири. В дома ни в град Марибор се извършваха много християнски дейности.

Адолф Хитлер пое властта в Германия през 1933 г. и започна да преследва Свидетелите. Голям брой Свидетели на Йехова от Германия се преместиха в Югославия, за да помагат в дейността по проповядването. Родителите ми обичаха да канят на гости много от тези верни хора. Един от тях, когото помня добре, беше Мартин Пьотцингер, който впоследствие прекара девет години в нацистките концентрационни лагери. По–късно, от 1977 г. до смъртта си през 1988 г., той служеше като член на Ръководното тяло на Свидетелите на Йехова.

Когато идваше вкъщи, Мартин винаги спеше в моето легло, а ние със сестра ми спяхме в стаята на родителите ни. Той имаше една малка цветна джобна енциклопедия, която разпалваше детското ми въображение, и аз много обичах да я разглеждам.

Тежки изпитания

През 1936 г., когато властта на Хитлер ставаше все по–голяма, родителите ми посетиха забележителния международен конгрес в Люцерн (Швейцария). Тъй като имаше приятен глас, тогава баща ми беше избран за правенето на записи на библейски проповеди, които после бяха използвани в службата в Словения. Скоро след този незабравим конгрес Свидетелите в Европа започнаха да понасят ужасно преследване. Мнозина страдаха и загубиха живота си в нацистките концентрационни лагери.

През септември 1939 г. започна Втората световна война, а до април 1941 г. немските войски бяха окупирали части от Югославия. Словенските училища бяха затворени и ни беше забранено да говорим на майчиния си език на публични места. Тъй като запазват неутралитет по отношение на политическите конфликти, Свидетелите на Йехова отказаха да участват във войната.b В резултат на това много от тях бяха арестувани, а някои дори екзекутирани, сред които беше и един млад мъж на име Франц Дрозг, когото познавах добре. Нацистите извършваха разстрели на около сто метра от къщата ни. Още помня как майка ми слагаше кърпа на главата си, за да не чува изстрелите. Последните думи на Франц в прощално писмо до негов близък приятел бяха: „Ще се видим в Божието Царство.“

Решение, за което дълбоко съжалявам

Тогава бях на деветнайсет години. Макар че се възхищавах на Франц заради неговата твърда позиция, бях много уплашен. Дали и аз щях да бъда убит? Вярата ми беше слаба и нямах близки взаимоотношения с Йехова Бог. В този момент получих повиквателна за военна служба. Страхът ми беше по–силен от вярата ми и затова се присъединих към армията.

Бях изпратен на руския фронт. Виждах как много от бойните ми другари умират. Войната беше ужасяваща и жестока. Съвестта ми ме измъчваше все повече и молех Йехова за прошка и за сила да постъпя по правилен начин. Веднъж при една тежка атака в ротата ни настъпи хаос и аз се възползвах от възможността да избягам.

Знаех, че ако ме хванат, ще бъда екзекутиран. През следващите седем месеца се криех на различни места и дори успях да изпратя картичка на Майда с думите: „Напуснах работодателя си и сега работя за друг.“ Исках да ѝ кажа, че вече имам намерение да служа на Бога, но мина известно време, преди наистина да направя това.

През август 1945 г., три месеца след като Германия се предаде пред Съюзническите сили, успях да се върна в Марибор. Забележително е, че цялото ни семейство — баща ми, майка ми, аз и сестра ми — беше преживяло ужасната война. Тогава обаче комунистите вече бяха на власт и преследваха Свидетелите на Йехова. Проповедната дейност беше официално забранена, но Свидетелите продължиха да проповядват тайно.

През февруари 1947 г. трима верни Свидетели — Рудолф Кале, Душан Микич и Едмунд Стропник — бяха осъдени на смърт. По–късно обаче присъдите им бяха променени на двайсет години затвор. Това беше отразено подробно в медиите и така много хора научиха за несправедливото отношение към Свидетелите. Когато четях статиите във вестниците, изпитвах огромно съжаление. Знаех как трябва да постъпя.

Придобивам духовни сили

Напълно осъзнавах, че трябва да заема твърда позиция на страната на библейската истина, и затова полагах повече усилия, за да мога да участвам в тайната проповедна дейност. Започнах усърдно и целенасочено да чета Библията и така придобих духовни сили да прекратя някои нечисти навици, един от които беше употребата на тютюн.

През 1951 г. бях покръстен в символ на отдаването си на Бога и се върнах към християнския начин на живот, който бях оставил преди почти десет години. Най–сетне чувствах Йехова като истински Баща — верен, лоялен и с неизменна любов. Макар че като младеж бях взел някои неразумни решения, уверението на Библията, че Бог е готов да прощава, докосна сърцето ми. Като любещ Баща, Йехова продължи да ме води „с връзки на любов“. (Осия 11:4)

През това трудно време тайно провеждахме християнските си събрания в домовете на различни Свидетели и проповядвахме неофициално. По–малко от година след покръстването си бях арестуван. Видях се с майка ми за кратко преди процеса. Както споменах в началото, тя ме прегърна и ме подкани да бъда силен. Когато беше произнесена присъдата от пет години затвор, аз останах спокоен и непоколебим.

Сложиха ме в малка килия с други трима затворници. Така можех да споделям библейската истина с хора, до които иначе не би могло да се достигне. Въпреки че нямах нито Библия, нито библейска литература, за мое учудване успявах да си припомням стихове и тяхното обяснение от личното си изучаване. Казвах на останалите затворници, че ако трябва да остана в затвора пет години, Йехова ще ми даде сили за това. Обяснявах им, че Бог може да ме освободи и по–рано и че ако реши да го направи, никой не би могъл да му попречи.

Известна свобода в службата

През ноември 1953 г. правителството обяви амнистия и всички Свидетели на Йехова в затвора бяха освободени. Тогава разбрах, че забраната над проповедната ни дейност е била вдигната два месеца по–рано. Веднага започнахме наново да организираме сборовете и проповедната си дейност. Събирахме се в приземния етаж на една сграда в центъра на Марибор. На стената сложихме табела с надпис „Свидетели на Йехова — сбор Марибор“. Радостта от това да служим на Йехова свободно изпълваше сърцата ни с дълбока признателност.

В началото на 1961 г. започнах да участвам в целодневната служба като пионер. Около шест месеца след това бях поканен да работя в клона на Свидетелите на Йехова в Югославия, който се намираше в Загреб (Хърватия). Клонът тогава представляваше малка стая, в която работеха трима души. Някои събратя християни, които живееха наблизо, идваха през деня, за да помагат за издаването на списание „Стражева кула“ на местните езици.

Някои сестри, живеещи наблизо, също помагаха с работата. Едно от нещата, които вършеха, беше да съшиват страниците на списанията. Аз се занимавах с различни дейности — работех като коректор, превеждах, доставях различни неща и се грижех за документацията.

Смяна на назначението

През 1964 г. бях назначен да служа като пътуващ надзорник, което означаваше редовно да посещавам много християнски сборове и да ги укрепвам духовно. Аз много ценях тази работа. Обикновено пътувах до различните сборове с автобус или влак. За да достигна Свидетелите, живеещи в по–малки села, често използвах колело или ходех пеша, понякога в кал до глезените.

Имаше и много весели моменти. Веднъж един брат ме заведе до следващия сбор с каруца, теглена от кон. Докато се движехме по неравния черен път, едно от колелата на каруцата се разхлаби и се откачи. Двамата с брата се озовахме на земята. Седяхме в калта, а конят ни гледаше, сякаш с огромно учудване. Години след това продължавахме да се смеем на тази случка. Нелицемерната любов на тези скъпи братя от земеделските райони ми донесе много радост, която ще помня винаги.

В град Нови Сад се запознах с Марика, която беше пионерка. Любовта ѝ към библейската истина и пламенността ѝ в службата ми направиха такова впечатление, че исках да се оженя за нея. Малко след като се оженихме, започнахме да участваме заедно в пътуващата служба.

Семейството ми преживя някои изпитания по време на забраната. Баща ми беше лъжливо обвинен, че е сътрудничел на врага по време на войната, и затова изгуби работата си. Той води дълга, но безуспешна борба да си я върне и вследствие на това беше много обезсърчен. За известно време вярата му отслабна, но той успя да се възстанови духовно, преди да почине. Баща ми все още беше деен в сбора, когато умря през 1984 г. Моята смирена и вярна майка почина по–рано, през 1965 г. Майда все още служи в сбора в Марибор.

Служба в Австрия

През 1972 г. двамата с Марика получихме покана да се преместим в Австрия, за да проповядваме на многото югославяни, които бяха отишли там, за да си намерят работа. Когато пристигнахме във Виена, дори не предполагахме, че това ще стане нашето постоянно назначение. Постепенно из цяла Австрия бяха основани много сборове и групи, в които се говорят езиците от републиките, съставящи бивша Югославия.

След време започнах да служа като пътуващ надзорник и посещавах тези чуждоезикови сборове и групи в цялата страна, които ставаха все повече на брой. По–късно бяхме поканени да правим същото и в Германия и Швейцария, където бяха основани подобни сборове. Помагах и в организирането на много конгреси в тези страни.

Понякога на такива големи конгреси идваха членове на Ръководното тяло и така успях отново да срещна Мартин Пьотцингер. Припомнихме си събитията от преди около четирийсет години, когато той често идваше на гости у дома. Попитах го: „Спомняш ли си колко обичах да разглеждам твоята джобна енциклопедия?“

„Почакай малко“ — ми каза той и излезе от стаята. След това се върна с малката енциклопедия в ръка и ми я подаде, казвайки: „Приеми я като подарък от приятел.“ Тя все още е ценна част от моята библиотека.

Деен въпреки проблемите със здравето

През 1983 г. разбрах, че съм болен от рак. Не след дълго състоянието ми беше определено като безнадеждно. Това беше много труден момент, особено за Марика. Но благодарение на любещите ѝ грижи и практичната помощ на много християнски братя аз все още се радвам на богат и активен живот.

Двамата с Марика продължаваме с целодневната служба във Виена. Обикновено сутрин пътувам до клона и помагам в превода на изданията, а Марика участва в проповедната дейност в града. Когато виждам как в Австрия малката група югославски имигранти, които станаха Свидетели, се увеличи до над 1300 души, това ме изпълва с голяма радост. Марика и аз имахме привилегията да помогнем на много от тях да научат библейската истина.

През последните години се радвах да участвам в програмите при откриването на нови сгради на офиса на клона в някои от бившите югославски републики — в Хърватия през 1999 г. и в Словения през 2006 г. Аз бях един от дългогодишните служители, поканени да разкажат какво си спомнят за началото на проповедната дейност в тези страни преди около 70 години.

Йехова наистина е любещ Баща, който е готов щедро да прощава слабостите и грешките ни. Толкова съм благодарен, че той не се съсредоточава върху грешките ни! (Псалм 130:3) Йехова винаги е бил добър и милостив към мене.c

[Бележки под линия]

[Снимка на страница 27]

Отляво надясно: Родителите ми, Берта и Франц Мочник, Майда и аз в Марибор (Словения) през четирийсетте години

[Снимка на страница 29]

Със съпругата ми Марика