Препечатано със съгласието на издателите на списание „Пробудете се!“ [броят от 22 октомври 1991 г. (англ.), 4–6 страница] (rpn91 10/22b-BL) © 2007 Watch Tower Bible and Tract Society of Pennsylvania. Всички права запазени.

Какви медицински грижи да бъдат положени за терминално болните?

В ПОСЛЕДНО време начинът, по който хората гледат на смъртта, се промени на много места по света.

В миналото лекарите приемаха смъртта като неизбежен завършек на техните грижи за някои пациенти — край, който да бъде облекчен и най–често посрещнат в домашна обстановка.

Напоследък обаче се набляга повече на технологията и намирането на лек и медицинският персонал започна да гледа на смъртта като на провал или загуба. Затова в медицинските среди се породи стремежът към предотвратяване на смъртта на всяка цена. С тази промяна дойде и развитието на една цялостно нова технология, чрез която животът на хората да бъде поддържан по–дълго време, отколкото преди беше възможно.

Медицинските технологии несъмнено допринесоха за напредъка в здравеопазването в много страни. Това обаче породи и някои сериозни опасения. Един лекар каза следното: „Много лекари изгубиха онзи скъпоценен камък, който някога беше неразделна част от медицината — хуманизмът. Техниката, резултатността и прецизността изместиха от сърцето топлотата, състраданието, съчувствието и загрижеността за човека. Днес медицината е ледена наука. Нейното обаяние остана в миналото. Умиращият човек не може да разчита за съчувствие от страна на високотехнологичния лекар.“

Това е мнението само на един човек и съвсем не е универсална оценка за медицинската професия. Все пак вероятно си забелязал, че мнозина са развили страх от това животът им да бъде поддържан чрез машини.

Постепенно започна да се чува и друго становище, а именно, че в някои случаи хората трябва да бъдат оставяни да умрат по естествен начин, с достойнство, без да бъдат излагани на намесата на безчувствена техника. Едно проучване, проведено неотдавна от списание „Тайм“, разкри, че повече от три четвърти от анкетираните смятат, че трябва да бъде позволено на лекарите да преустановяват поддържащото живота лечение на терминално болни пациенти. Крайният извод от това изследване беше следният: „След като се примирят с неизбежното, [хората] искат да умрат с достойнство, вместо да бъдат свързани със задвижвана от батерии машина в спешно отделение, сякаш участват в лабораторен експеримент под стъкло за наблюдение.“ Съгласен ли си с това изказване? Каква е твоята гледна точка по въпроса?

Предложения по въпроса

В зависимост от културата и социалната среда, в която живее човек, съществува голямо разнообразие от гледни точки по въпроса относно смъртта и умирането. В много страни обаче хората проявяват засилен интерес към тежкото положение на безнадеждно болните. През последните няколко години специалисти по етика, лекари и обществеността като цяло положиха усилия да приспособят грижата за такива пациенти.

Сред многото мерки, вземани във връзка с този въпрос, в повечето болници най–често използвана е практиката „Да не се реанимира“ (DNR). Знаеш ли какво включва това? След подробно обсъждане и разговор със семейството на пациента, както и със самия пациент, ако това е възможно, биват взети конкретни предварителни мерки, които се записват в картона на пациента. Тази информация описва какви ограничения ще бъдат наложени на опитите безнадеждно болният пациент да бъде върнат към живот в случай, че състоянието му се влоши.

Почти всеки човек е съгласен с факта, че при такива обстоятелства определящ фактор за вземането на подобно решение трябва да бъде какво иска пациентът да бъде направено с него. Често обаче проблемът се състои в това, че пациентът е в безсъзнание или поради някаква друга причина не е в състояние да вземе лично решение по въпроса. Затова се породи практиката да бъде изготвян документ, който представлява един вид завещание. Той дава възможност на хората да посочат предварително какво искат да бъде направено с тях в последните им дни. Текстът на подобен документ би могъл да гласи следното:

„Ако състоянието ми стане безнадеждно или необратимо и това ще причини смъртта ми в сравнително кратък период от време, бих искал животът ми да не бъде продължаван чрез животоподдържащи процедури. Ако поради безнадеждното си състояние не мога да участвам във вземането на решение относно медицинското ми лечение, упълномощавам лекуващият ми лекар да преустанови каквито и да било процедури, които просто отлагат във времето часа на смъртта ми и нито намаляват болката, нито я премахват.“ Подобни документи могат дори да посочат конкретно каква терапия би приел или отказал пациентът, ако състоянието му е безнадеждно.

Макар че тези завещания не винаги са обвързващи в правно отношение, в много страни те биват приемани. В САЩ например около пет милиона души са изготвили за себе си подобно завещание. Много от различните институции в тази страна приемат този документ като най–доброто възможно средство, гарантиращо, че желанията на пациента ще бъдат удовлетворени.

Какъв вид лечение или медицински грижи ще избереш?

Какво да кажем за медицинските грижи, които се полагат за терминално болните? Вероятно най–значимото нововъведение в тази област са т.нар. хосписи, чийто брой нараства по целия свят. Какво представлява хосписът?

Използвана в този конкретен смисъл, думата „хоспис“ се отнася не толкова за определено място или сграда, а по–скоро за идеята или програмата за полагане на грижи за терминално болните. Тя произлиза от средновековна френска дума, използвана за място за почивка на религиозни поклонници. В хосписа се набляга на съвместните усилия на група от хора (лекари, медицински сестри и доброволци), които полагат грижи, за да могат терминално болните да се чувстват добре и да изпитват по–малко болка, доколкото е възможно, като е за предпочитане пациентите да бъдат настанени в собствения си дом.

Макар че някои хосписи се намират в самите болници, повечето са отделно. Много от тях приемат помощ от различни специалисти, като медицински сестри, диетолози, религиозни служители и масажисти. Вместо да се отличават с героични медицински подвизи, в своите грижи хосписите наблягат на щедрата проява на състрадание. В тях усилията не се съсредоточават върху активното лечение на болестта на пациента, а по–скоро върху методите за премахване на болката, която той изпитва. Един лекар изрази тази мисъл по следния начин: „Хосписът не е място, в което се полагат по–малко или по–некачествени грижи или изобщо не се полагат каквито и да било грижи. Просто тук става въпрос за напълно различен вид медицински грижи.“

Как ти се струва тази идея? Дали изглежда разумно да обсъдиш този вариант с някои от близките си, чието здравословно състояние може да бъде определено като безнадеждно, както и с лекуващия лекар?

Макар че в района, в който живееш, може да няма хосписи, възможно е в бъдеще това да се промени, тъй като тази идея се разпространява по цял свят. Първоначално възприемани като опит за дестабилизиране на здравните институции, хосписите постепенно се превръщат във важна част от здравеопазването и вече на тях се гледа като на приемлива алтернатива за терминално болните. Чрез използваните от тях методи, особено правилната употреба на болкоуспокоителни средства, хосписите допринесоха значително за напредъка в здравеопазването.

В писмо до „Новоанглийски медицински журнал“ д–р Глория Уърт описа по следния начин смъртта на сестра си в един хоспис: „Нито веднъж сестра ми не беше принуждавана да приема лекарства, храна или течности. Тя имаше свободата да реши дали да яде, да пие ... или да взема лекарства ... Най–хубавото нещо относно хосписа обаче е това, че спомените ни за смъртта на Вирджиния са необичайно укрепващи и радостни. Колко често можем да кажем това след смъртта в спешното отделение?“

„Днес медицината е ледена наука. Нейното обаяние остана в миналото. Умиращият човек не може да разчита за съчувствие от страна на високотехнологичния лекар“

В хосписите усилията се съсредоточават върху методите за премахване на болката на пациента, а не толкова върху активното лечение на самата болест