Човек живее не само с хляб — как преживях нацистките затворнически лагери

Разказано от Жозеф Хизигер

„Какво четеш?“ — попитах един от затворниците. „Библията“ — отвърна той. След това добави: „Ще ти я дам срещу едноседмичната ти дажба хляб.“

РОДЕН съм на 1 март 1914 г. в областта Мозел, която тогава беше част от Германия. След края на Първата световна война през 1918 г. тази област беше върната на Франция. През 1940 г. тя отново беше завзета от Германия, а след края на Втората световна война през 1945 г. Франция я придоби отново. Всеки път националността ми се сменяше и затова се научих да говоря и на френски, и на немски.

Родителите ми бяха предани католици. Всяка вечер, преди да си легнем, коленичехме заедно като семейство, за да се помолим. Всяка неделя и в празничните дни ходехме на църква. Гледах много сериозно на религията си и дори бях част от една католическа група за изучаване.

Започвам да участвам активно в дейността на Свидетелите

През 1935 г. двама Свидетели на Йехова посетиха родителите ми. Разговорът беше за участието на религията в Първата световна война. След това посещение исках да науча повече за Библията и през 1936 г. попитах нашия свещеник дали бих могъл да получа една. Той ми каза, че ще трябва да уча теология, за да мога да я разбера. Това обаче само засили желанието ми да притежавам собствена Библия и да я чета.

През януари 1937 г. един мой колега на име Албин Релевиц, който беше Свидетел на Йехова, започна да ми говори за това какво учи Библията. Аз му казах: „Тогава предполагам, че имаш Библия.“ Той наистина имаше Библия и ми показа името на Бога, Йехова, в един екземпляр на немското издание на Елберфелдер, който след това стана мой. Веднага започнах жадно да чета Библията и да посещавам събранията на Свидетелите в близкия град Тионвил.

През август 1937 г. двамата с Албин посетихме един международен конгрес на Свидетелите на Йехова, който се проведе в Париж. Там започнах да проповядвам от врата на врата. Не след дълго бях покръстен и в началото на 1939 г. станах пионер, или целодневен християнски служител. Получих назначение в град Мец. След това през юли бях поканен да работя в клона на Свидетелите на Йехова в Париж.

Премеждия по време на войната

Работата ми в клона не продължи дълго, тъй като през август 1939 г. бях призован за военна служба във френската армия. Съвестта ми не ми позволяваше да участвам във войната и затова бях хвърлен в затвора. През май следващата година, докато бях в затвора, Германия предприе внезапна атака срещу Франция. До месец юни Франция обяви капитулация и аз отново станах германец. През юли 1940 г. бях освободен от затвора и се върнах при родителите си.

Поради нацисткия режим трябваше да провеждаме събранията си за изучаване на Библията тайно. Получавахме „Стражева кула“ посредством Марис Анасяк, смела християнка, с която обикновено се срещахме в една пекарна, чийто собственик беше Свидетел. До 1941 г. успявах да избягвам трудностите, с които се сблъскваха Свидетелите в Германия.

Един ден обаче имах посещение от Гестапо. Офицерът ми обясни ясно, че дейността на Свидетелите е под забрана, и ме попита дали възнамерявам да остана Свидетел на Йехова. След като му отговорих утвърдително, той ми каза да го последвам. Майка ми толкова се разстрои, че загуби съзнание. Като видя това, офицерът от Гестапо ми каза да остана и да се погрижа за нея.

Веднъж във фабриката, където работех, не поздравих началника с „Хайл Хитлер“. Също така отхвърлих предложението да се присъединя към нацистката партия. Затова на следващия ден бях арестуван от Гестапо. По време на разпитите отказах да разкрия имената на останалите Свидетели. Този, който ме разпитваше, ме удари толкова силно по главата с дръжката на револвера си, че загубих съзнание. На 11 септември 1942 г. т.нар. Зондергерихт (специален съд) в Мец ме осъди на три години затвор „за извършване на пропаганда в полза на религиозната общност на Свидетелите на Йехова и Изследователите на Библията“.

Две седмици по–късно бях преместен от затвора в Мец в трудовия лагер в Цвайбрюкен. Там работех в бригада за поддръжка на железопътни линии. Подменяхме тежките релси, като поставяхме нови и ги закрепвахме с болтове и насипвахме едър чакъл около тях. Цялата храна, която ни се полагаше, беше чаша кафе и малко хляб за закуска и по една паница супа за обяд и за вечеря. След време бях преместен в затвора в един град наблизо, където работех в една обущарница. След няколко месеца отново бях изпратен в лагера в Цвайбрюкен, като този път трябваше да работя на полето.

Човек живее не само с хляб

В затвора делях килията си с един млад мъж от Холандия. Научих малко от неговия език и така можах да му разкажа за своите вярвания. Той напредна толкова добре в духовно отношение, че ме помоли да го покръстя в реката. Когато излезе от водата, той ме прегърна и ми каза: „Жозеф, сега аз съм твой брат!“ Когато отново ме преместиха в бригадата за поддръжка на железопътните линии, ни сложиха в различни килии.

Този път затворникът, с когото бях в една килия, беше германец. Една вечер той започна да чете от малка книжка, която се оказа, че беше Библията. Тогава той предложи да ми я даде срещу едноседмичната ми дажба хляб. „Готово!“ — веднага му отвърнах аз. Макар че едноседмичната дажба хляб си беше истинска жертва, аз никога не съжалих за това. Започнах да осъзнавам значението на Исусовите думи: „Не само с хляб ще живее човек, но и с всяка дума, която излиза от устата на Йехова.“ (Матей 4:4)

Сега, когато вече имах Библия, трудното беше да я запазя. За разлика от останалите затворници, на Свидетелите не им беше позволено да имат Библия. Затова я четях тайно през нощта, скрит под одеялото. През деня слагах Библията под ризата си и я носех със себе си. Не можех да я оставя, тъй като пазачите често претърсваха килиите.

Веднъж по време на сутрешната проверка установих, че съм забравил Библията си. Същата вечер побързах да се прибера в килията, но Библията беше изчезнала. Помолих се на Бога и отидох при пазача, като му обясних, че някой е взел една моя книга и бих желал да си я взема обратно. Той беше разсеян и така успях да си върна Библията. Благодарих на Йехова от цялото си сърце!

При един друг случай бях изпратен на душовете да се изкъпя. Докато свалях мръсните си дрехи, направих така, че Библията да падне на пода, без да се чуе. Когато пазачът не ме гледаше, я бутнах с крак към душа. След това я скрих встрани, докато се миех. Когато излязох от душа, повторих процедурата и плъзнах Библията към чистите си дрехи.

Добри и лоши моменти в затвора

Една сутрин през 1943 г., когато затворниците бяха събрани в двора, видях Албин! Той също беше арестуван. Албин ме погледна и сложи ръка на сърцето си в символ на братската връзка помежду ни. След това с жестове ми показа, че ще ми пише. На следващия ден, когато мина покрай мене, той изпусна къс хартия. Пазачът обаче видя това и двамата с Албин бяхме затворени в единични килии за две седмици. Получавахме само стар хляб и вода и спяхме на дървени дъски без одеяла.

След това бях преместен в затвора в Зигбург, където работех в железарската работилница. Работата беше изтощителна, а храната оскъдна. Вечер сънувах лакомства, като торти и плодове, и се събуждах с къркорещ стомах и пресъхнало гърло. Тежах едва 45 килограма. Всеки ден обаче четях от малката си Библия и намирах причина да живея.

Най–накрая свобода!

Изведнъж една сутрин през април 1945 г. пазачите на затвора избягаха, оставяйки портите широко отворени. Аз бях свободен! Първо обаче трябваше да прекарам известно време в болница, за да се възстановя. До края на май вече бях при родителите си. Те бяха загубили всякаква надежда, че съм жив. Когато ме видя, майка ми заплака от радост. За съжаление родителите ми починаха малко след това.

Отново започнах да посещавам сбора в Тионвил. Само колко бях щастлив да видя отново духовното си семейство! Много се радвах да чуя как са запазили верността си въпреки всичките изпитания. Скъпият ми приятел Албин беше умрял в Регенсбург (Германия). По–късно научих, че братовчед ми Жан Хизигер станал Свидетел и бил екзекутиран, тъй като отказал да служи в армията поради съвестта си. Жан Кира, с когото работех в клона в Париж, беше издържал пет години в немски трудов лагер.a

Не след дълго започнах отново да проповядвам в град Мец. По това време често общувах със семейство Минзани. Дъщеря им Тина беше покръстена на 2 ноември 1946 г. Тя беше пламенна проповедничка и аз я намирах за много очарователна. Оженихме се на 13 декември 1947 г. През септември 1967 г. Тина започна да участва в целодневната служба и продължи до смъртта си през юни 2003 г., когато беше на 98 години. Тина ми липсва много.

Сега, когато съм над 90–годишен, разбирам, че Божието Слово винаги ми е давало сили да посрещам предизвикателствата и да ги преодолявам. Понякога стомахът ми беше празен, но винаги хранех ума и сърцето си с Библията. И Йехова ме правеше силен. Неговото Слово ‘запази живота ми’. (Псалм 119:50, НС)

[Бележка под линия]

[Снимка на страница 21]

Моят скъп приятел Албин Релевиц

[Снимка на страница 21]

Марис Анасяк

[Снимка на страница 22]

Библията, която струваше едноседмичната ми дажба хляб

[Снимка на страница 23]

С годеницата ми Тина през 1946 г.

[Снимка на страница 23]

Жан Кира заедно със съпругата си Титика