Писмо от Ирландия

Едно старателно търсене

ПРЕЗ този ден времето отново беше меко. Непрестанният ситен дъждец оставяше капчици по предното стъкло на колата ми, които размиваха гледката пред мене. След като изминах 16 километра, стигнах до върха на хълма, който се издига над Уестпорт, малък крайбрежен град в западната част на Ирландия. Накрая слънцето прогони мъглата и се показаха десетина красиви островчета, разпръснати край залива, които приличаха на смарагди върху синьо кадифе. Малко от островчетата са населени, но местните фермери пренасят добитъка си с плавателни съдове и пускат животните да пасат там.

Хълмиста верига се простира край бреговата линия на запад. Облечени в орлова папрат, торф и калуна и огрявани от следобедното слънце, хълмовете приличат на лъскава мед. В далечината се извисява Кро Патрик, конусовидната планина, която местните хора наричат Рийк. Проправих си път с колата през многолюдните, тесни улички, минах покрай Рийк и продължих към една област, която рядко бива посещавана от Свидетелите на Йехова.

Мъжът, заради когото бях предприел това пътуване, не знаеше, че ще го посетя в този ден. Бях получил писмо, в което се казваше, че той наскоро се бил преместил да живее тук и искал да продължи да изучава Библията със Свидетелите. Чудех се на колко е години, дали е семеен, или не, и от какво се интересува. Погледнах към чантата си и отново мислено проверих дали нося Библия и различни издания, основани на нея. Мислех си какво бих могъл да кажа, за да развия интереса на мъжа към посланието за Царството.

Рийк вече беше зад гърба ми. Каменни зидове, много от които били построени по време на Големия глад през XIX век, очертаваха границите на пустеещи ниви, стигащи чак до морето. В небето се носеше самотна чайка. На хоризонта се виждаха глогове и трънливи дръвчета, увити и прегърбени като възрастни мъже, сгушени заедно с гръб към вятъра.

В този провинциален район къщите нямат номера и улиците нямат имена. Адресът на мъжа се състоеше от името на къщата и на графството, в което живее.a Първата ми цел обаче беше да намеря човека, който несъмнено би могъл да знае къде живее всеки един в областта — пощальонът. След трийсетина минути намерих пощата, стая, пригодена за тази цел, която беше част от една от къщите, построени в редица. На един надпис на вратата пишеше „Затворено“. Това не успя да ме спре и аз се отбих в местния магазин, за да попитам за мъжа, когото търсех. Продавачът ме упъти към околностите на графството.

След като изминах с колата още 8 километра, намерих отличителния знак, който търсех — остър завой надясно и тясна пътека наляво. Почуках на вратата на една къща, намираща се наблизо. Излезе възрастна жена, която гордо ми каза, че е живяла там през целия си живот, но за нейно голямо разочарование призна, че не знае къде бих могъл да открия мъжа, при когото отивах. Тя ми каза, че ще се обади на някого по телефона, и ме покани да вляза.

Докато говореше по телефона, жената често поглеждаше към мене, очевидно питайки се кой съм и какво искам. Забелязах, че до вратата имаше една малка статуя на Дева Мария, а на стената — голяма картина, изобразяваща Христос. На масата лежеше молитвена броеница. За да успокоя жената, просто ѝ казах, че нося важно послание за този мъж от някои негови приятели.

Нейният съпруг се присъедини към нас и започна да ми разказва историята на този район. Междувременно домакинята каза, че не е успяла да намери никого при първото си обаждане и настоя да изчакам, докато позвъни и на други хора. Изглежда никой не беше чувал нито за мъжа, нито за неговата къща. Погледнах си часовника. Вече беше станало късно. Разбрах, че ще трябва да опитам отново някой друг ден. Благодарих на семейството за помощта, върнах се до колата и поех по обратния път към дома.

През следващата седмица отново посетих това място. Този път срещнах пощальона и той ми даде ясни указания. След петнайсет минути намерих кръстовището, което той беше описал. Завих наляво и няколко пъти карах нагоре–надолу по пътеката, търсейки следващия ориентир — един каменен мост. Но не успях да го намеря. Накрая попаднах на последния отличителен знак и там, на върха на хълма, беше къщата, която търсех толкова дълго и с толкова усилия.

Спрях за момент, за да помисля как бих могъл да представя добрата новина. На вратата се показа един възрастен човек. Той ми каза: „Съжалявам, но къщата, която търсите, се намира ето там.“ Той посочи към една къща, която беше скрита сред дърветата. Изпълнен с надежда, тръгнах надолу и когато стигнах до къщата, почуках на вратата. Докато чаках някой да излезе, вперих поглед в Атлантическия океан, който беше едва на няколкостотин метра от мене. Вятърът се беше усилил, а вълните се белееха, разбивайки се в красивата брегова линия, простираща се на километри. Както наоколо, така и вътре в къщата нямаше никого.

Изминах същото разстояние още два пъти, преди да намеря един младеж. Той ми каза: „Това е къщата, но предишният наемател, човекът, когото търсите, се премести и не знам къде е отишъл.“ Обясних на младежа защо бях дошъл и разбрах, че той никога не беше разговарял със Свидетели на Йехова. Той сподели, че преди време бил ограбен и се чудел защо Бог позволява да се случват такива, както и други несправедливи неща. Този младеж охотно прие новите броеве на списанията „Стражева кула“ и „Пробудете се!“, в които имаше статии, разглеждащи точно този въпрос.

Писанието ни заповядва да търсим старателно искрените хора, които искат да научат истината. За съжаление не намерих мъжа, когото търсех. Въпреки това в никакъв случай не смятам, че усилията, които положих, бяха напразни. В Ирландия много хора копнеят да научат посланието за Царството и с благословията на Йехова малките семена на истината, посети в този младеж, може един ден да дадат плод.

[Бележка под линия]