Търпеливо чакам Йехова от младостта си досега

РАЗКАЗАНО ОТ РУДОЛФ ГРАЙХЕН

Като гръм от ясно небе семейството ми бе връхлетяно от трагедия, когато бях само на 12 години. Първо баща ми беше хвърлен в затвора. После заедно с моята сестра бяхме отделени насила от дома ни и бяхме изпратени да живеем при непознати. По–късно майка ми и аз бяхме арестувани от Гестапо. Аз отидох в затвора, а тя попадна в концентрационен лагер.

ТАЗИ поредица от събития отбеляза само началото на един период на мъчително преследване, което понесох в младостта си като Свидетел на Йехова. Радващото се на печална слава нацистко Гестапо, а после и източногерманската Щази се опитаха да пречупят лоялността ми спрямо Бога. Днес, след 50 години отдадена служба на Бога, мога да кажа като псалмиста: „Много пъти са ме наскърбявали от младостта ми досега, но не ми надвиха.“ (Псалм 129:2) Колко съм благодарен на Йехова за това!

Роден съм на 2 юни 1925 г. в малкото градче Лука, близо до Лайпциг (Германия). Още преди да бъда роден, родителите ми Алфред и Тереза разпознали библейската истина в публикациите на Изследователите на Библията, както били известни тогава Свидетелите на Йехова. Спомням си, че всеки ден гледах картини с библейски сцени, които висяха по стените на нашия дом. Една от картините изобразяваше вълка и агнето, ярето и леопарда, телето и лъва — в мир един с друг, водени от малко момче. (Исаия 11:6–9) Тези картини ми направиха трайно впечатление.

Когато беше възможно, родителите ми ме включваха в дейността на сбора. Например, през февруари 1933 г., само няколко дни, след като Хитлер дойде на власт, „Фотодрама на сътворението“ — с диапозитиви, филми и звукозапис — беше прожектирана в нашето малко градче. Колко бях развълнуван аз, малкото седемгодишно момче, да се движа из града в каросерията на една товарна кола, като част от рекламния поход за ‘Фотодрамата’! Тогава и при други случаи братята ме правеха да се чувствувам полезен член на сбора, въпреки че бях още малък. Така, още от най–ранна възраст бях учен от Йехова и неговото Слово ми въздействуваше.

Обучаван да уповавам на Йехова

Поради строгия си християнски неутралитет Свидетелите на Йехова не участвуваха в нацистката политика. В резултат на това през 1933 г. нацистите издадоха закони, които ни забраняваха да проповядваме, да се срещаме и дори да четем своята библейска литература. През септември 1937 г. всички братя в нашия сбор, включително и баща ми, бяха арестувани от Гестапо. Това ме натъжи много. Баща ми беше осъден на пет години затвор.

За нас в къщи нещата станаха много трудни. Но ние бързо се научихме да уповаваме на Йехова. Един ден, когато се върнах в къщи от училище, мама четеше „Стражева кула“. Тя искаше да ми приготви нещо бързо за обяд и остави списанието върху едно малко шкафче. След обяд, като почиствахме масата от съдовете, на вратата се почука силно. Дойде един полицай, който искаше да направи обиск в апартамента ни, търсейки библейска литература. Изплаших се много.

Беше необикновено горещ ден. Затова първото нещо, което полицаят направи, беше да си свали каската и да я сложи върху масата. Едва тогава започна обиска. Докато проверяваше под масата, каската му започна да се хлъзга. Мама бързо я грабна и я сложи на шкафчето, точно върху „Стражева кула“! Полицаят прерови целия ни апартамент, но не намери никаква литература. Разбира се, на него не му и мина през ума да търси под своята каска. Когато си тръгваше, той измърмори някакво извинение към мама, докато се пресягаше гърбом да си вземе каската. Какво облекчение изпитах тогава!

Случки като тази ме подготвиха за по–трудни изпитания. Например, в училище ми оказваха натиск да вляза в организацията на Хитлеровата младеж, в която децата биваха обучавани на военна дисциплина и им биваше втълпявана нацистката доктрина. Някои учители имаха лична цел да постигнат стопроцентно участие от страна на учениците. Моят учител, хер Шнайдер, трябва да се е чувствувал като абсолютен некадърник, защото за разлика от всички други учители в училището, на него не му достигаше един ученик до стоте процента участие. Аз бях този ученик.

Един ден хер Шнайдер съобщи пред целия клас: „Момчета, утре отиваме на училищен излет.“ Всички се зарадваха много. Тогава той добави: „Всички трябва да са облечени с униформите си от Хитлеровата младежка организация, та като марширувате по улиците, всички да видят, че сте добри Хитлерови момчета.“ На следващата сутрин всички момчета бяха облечени в униформи, с изключение на мен. Учителят ме извика пред класа и ме попита: „Погледни другите момчета и след това погледни себе си.“ И после добави: „Знам, че родителите ти са бедни и не могат да ти купят униформа, но нека ти покажа нещо.“ Той ме заведе до бюрото си, отвори едно чекмедже и каза: „Искам да ти подаря тази чисто нова униформа. Не е ли прекрасна?“

По–скоро бих умрял, отколкото да облека нацистка униформа. Когато видя, че нямам намерение да я обличам, учителят се ядоса и целият клас ме осъди. Тогава отидохме на излет и учителят се опитваше да ме скрие, като ме накара да вървя по средата, между всички други момчета с техните униформи. Но много от хората в града ме видяха различен сред своите съученици. Всеки знаеше, че моите родители и аз сме Свидетели на Йехова. Благодарен съм на Йехова, че ми даде необходимата духовна сила, когато бях малък.

Преследването се засилва

Един ден в началото на 1938 г. заедно със сестра ми бяхме взети от училище и преведени с полицейска кола в поправително училище в Щатрода, на около 80 километра от нашия град. Защо? Съдът бил решил да ни махне от влиянието на нашите родители и да ни направи нацистки деца. Скоро хората от персонала на поправителното училище забелязаха, че сестра ми и аз проявяваме уважение и сме послушни, макар че запазваме твърдо своя християнски неутралитет. Директорката беше толкова впечатлена, че поиска да се срещне лично с майка ми. Беше направено изключение и на мама беше позволено да ни посети. Сестра ми, мама и аз бяхме толкова щастливи и благодарни на Йехова за това, че ни предостави възможност да бъдем заедно за взаимно насърчение цял ден. Ние наистина се нуждаехме от това.

Останахме в поправителното училище около четири месеца. След това бяхме изпратени да живеем у едно семейство в Пана. На тях им беше казано да ни държат настрани от близките ни. На мама дори не беше позволено да ни посещава. Но на няколко пъти тя успя да се свърже с нас. Използувайки тези редки възможности, мама правеше максимално възможното да внедри у нас решимост да останем верни на Йехова, каквито и изпитания и обстоятелства да допусне той. — 1 Коринтяни 10:13.

И тези изпитания дойдоха. На 15 декември 1942 г., когато бях само на 17 години, бях арестуван от Гестапо и изпратен в ареста в Гера. Около една седмица по–късно и мама беше арестувана и докарана в същия затвор. Тъй като все още бях непълнолетен, съдът не можеше да ме съди. Така че мама и аз прекарахме шест месеца в ареста, докато съдът чакаше да навърша 18 години. В деня, в който станах на 18, мама и аз бяхме изправени пред съда.

Преди да се усетя, процесът свърши. Тогава не подозирах, че вече няма да видя майка си. Последният ми спомен от нея е как седи в съда на тъмната дървена скамейка до мен. И двамата бяхме признати за виновни. Аз бях осъден на четири години затвор, а мама на година и половина.

По онова време хиляди Свидетели на Йехова бяха държани в затворите и лагерите. Но аз бях изпратен в един затвор в Щолберг, където бях единственият Свидетел. Повече от година прекарах в единична килия, но Йехова беше с мен. Любовта, която бях развил към него в ранната си възраст, беше ключът към духовното ми оцеляване.

На 9 май 1945 г., след като бях в затвора две години и половина, получихме добра новина — войната беше свършила! На този ден бях освободен. След един преход от 110 километра, стигнах до дома си, болен в буквалния смисъл от изтощение и гладуване. Необходими ми бяха няколко месеца, за да си възстановя здравето.

Щом се върнах, бях засипан от лоши новини. Първо за мама. След като била в затвора година и половина, нацистите искали да подпише документ, че се отказва от вярата си в Йехова. Тя отказала. Затова Гестапо я изпратило в женски концентрационен лагер в Равенсбрюк. Там тя умряла от тиф непосредствено преди края на войната. Тя беше много смела християнка — непоколебим борец, и никога не се отказа от борбата. Нека Йехова милостиво я помни.

Имаше новини и за по–големия ми брат Вернер, който не се отдаде на Йехова. Той станал войник в немската армия и бил убит в Русия. А баща ми? Той се върнал в къщи, но за съжаление бил един от малцината Свидетели, които подписали известния документ, с който се отказват от вярата си. Когато се срещнах с него, ми се видя потиснат и психически зле. — 2 Петър 2:20.

Кратък период на пламенна духовна дейност

На 10 март 1946 г. посетих първия за мен следвоенен конгрес в Лайпциг. Колко бях развълнуван, когато беше съобщено, че през същия ден ще има покръстване! Макар че бях отдал живота си на Йехова преди много години, това беше първата възможност да бъда покръстен. Никога няма да забравя този ден.

На 1 март 1947 г., след като бях пионер за един месец, бях поканен в Бетел в Магдебург. Офисите на Дружеството бяха доста повредени от бомбардировките. Каква привилегия имах да помагам при ремонтните работи! В края на това лято бях назначен във Витенберге като специален пионер. През някои месеци прекарвах над 200 часа в проповядване на другите за добрата новина на божието Царство. Колко бях щастлив, че съм свободен отново — без война, без преследване, без затвори!

За съжаление тази свобода не продължи много. След войната Германия беше разделена и областта, в която живеех, попадна под контрола на комунистите. През септември 1950 г. източногерманската тайна полиция, известна като Щази, започна системни арести на братята. Обвиненията срещу мен бяха смешни. Бях обвинен, че съм шпионин на американското правителство. Изпратиха ме в най–лошия затвор на Щази в страната — в Бранденбург.

Подкрепа от духовните ми братя

Там хората на Щази не ме оставяха да спя през деня. И после ме разпитваха цяла нощ без прекъсване. След като ме подлагаха няколко дни на това мъчение, нещата се влошиха. Една сутрин, вместо да ме върнат в килията ми, ме отведоха в една от техните прочути U-Boot Zellen (известни като килии подводници, защото се намираха дълбоко под земята). Отвориха една стара, ръждясала желязна врата и казаха да вляза. Трябваше да прекрача висок праг. Когато стъпих долу, разбрах, че подът е изцяло залян с вода. Вратата беше затръшната с ужасяващо скърцане. Нямаше светлина, нито прозорец. Тъмнината беше непрогледна.

Тъй като подът беше покрит с няколко сантиметра вода, не можех да седна, да легна или да спя. След като чаках цяла вечност, бях отведен обратно за по–нататъшни разпити под ярка светлина. Не знам какво беше по–лошо — да стоя във водата цял ден в почти пълна тъмнина, или да издържам на болезнено ярките прожектори, насочени директно срещу мен цяла нощ.

На няколко пъти ме заплашваха, че ще ме разстрелят. След няколко нощи на разпити една сутрин бях посетен от висш руски военен офицер. Имах възможност да му кажа, че немската Щази се отнася към мен дори по–зле отколкото нацисткото Гестапо. Казах му, че Свидетелите на Йехова са били неутрални при правителството на нацистите и че са неутрални също и при комунистическото правителство, и че ние не се бъркаме в политиката където и да сме по света. За разлика от това, казах аз, много от онези, които сега са офицери от Щази, са били членове на организацията на Хитлеровата младеж, където вероятно са се научили как да преследват невинни хора брутално. Докато говорех, тялото ми трепереше от студ, глад и изтощение.

За мое учудване руският офицер не се разгневи на думите ми. Точно обратното, той ме зави с одеяло и се отнесе добре към мен. Скоро след неговото посещение бях върнат в по–удобна килия. След няколко дни бях предаден на немския съд. Докато делото ми още не беше минало, се радвах на привилегията да бъда в една килия с петима Свидетели. Колко освежаващо беше, след като издържах много жестоко отношение, да общувам със своите духовни братя! — Псалм 133:1.

В съда бях признат за виновен в шпионаж и бях осъден на четири години затвор. Това се смяташе за лека присъда. Някои от братята бяха осъдени на повече от десет години. Бях изпратен в един строго охраняван затвор. Мисля, че и мишка не можеше да се промъкне в него, или да излезе оттам — толкова строга беше охраната. Но с помощта на Йехова смели братя успяха да вкарат вътре цяла Библия. Тя беше разшита и разделена на отделни книги, и обикаляше сред братята, които бяха в затвора.

Как правехме това? Беше много трудно. Единственото време, когато се събирахме заедно, беше, когато на всеки две седмици ни отвеждаха да се къпем. Веднъж докато бях под душа, един брат ми прошепна в ухото, че е скрил в кърпата си няколко страници от Библията. След банята трябваше да взема неговата кърпа вместо своята.

Един от надзирателите видя, че братът ми шепне, и му нанесе доста сериозен побой с палка. Трябваше бързо да грабна кърпата и да се мушна сред другите затворници. За щастие не ме заловиха със страниците от Библията. Иначе нашата програма за духовно хранене щеше да бъде застрашена. Имахме много такива случки. Винаги четяхме Библията тайно и с много голям риск. Думите на апостол Петър — „бъдете трезвени, будни“ — бяха много уместни. — 1 Петър 5:8.

По някаква причина властите решиха да преместват някои от нас многократно от един затвор в друг. За четири години аз бях преместен в около десет различни затвора. Но винаги имах възможност да намирам братя. Обичах всички тези братя дълбоко и всеки път когато трябваше да бъда преместен, ги напусках много опечален.

Накрая бях изпратен в Лайпциг и там бях освободен. Затворническият надзирател, който ме пусна на свобода, не ми каза довиждане, а „Ще се видим скоро пак“. Злобният му ум искаше пак да бъда зад решетките. Често си мисля за Псалм 124:2, 3, където се казва: „Ако не беше Господ с нас, когато се надигнаха човеци против нас, тогава те биха ни погълнали живи, когато яростта им пламтеше против нас.“

Йехова избавя своите лоялни служители

Бях отново на свобода. Рут, моята сестра близначка, и сестра Херта Шлензог бяха на портала и ме чакаха. През всичките тези затворнически години Херта ми изпращаше малък колет с храна всеки месец. Наистина мисля, че без тези малки колетчета щях да умра в затвора. Нека Йехова милостиво я помни.

От моето освобождаване насам Йехова ме е благословил с много привилегии в службата. Отново служих като специален пионер в Гронау (Германия) и като окръжен надзорник в немските Алпи. След това бях поканен да участвувам в 31–ия клас на Библейското училище Гилеад на „Стражева кула“ за мисионери. Тържеството за завършването ни беше на Янки Стейдиъм по време на международния конгрес на Свидетелите на Йехова през 1958 г. Аз имах привилегията да се обърна към огромното множество братя и сестри и да разкажа някои от случките, които бях преживял.

След завършването заминах за Чили, за да служа като мисионер. Там отново служих като окръжен надзорник в най–южната част на Чили — бях изпратен в буквалния смисъл на края на земята. През 1962 г. се ожених за Патси Бойтнагел, една чудесна мисионерка от Сан Антонио (Тексас, САЩ). Радвах се на много прекрасни години в служба на Йехова рамо до рамо с нея.

През над 70–те ми години живот преживях много щастливи мигове и много бедствия. Псалмистът казва: „Много са бедствията на праведния, но от всички тях го избавя Йехова.“ (Псалм 34:19, NW) През 1963 г., докато още бяхме в Чили, с Патси преживяхме трагичната смърт на нашата малка дъщеричка. След това Патси се разболя и се преместихме в Тексас. Тя умря само на 43 години, също при трагични обстоятелства. Често се моля на Йехова милостиво да помни моята прекрасна съпруга.

Сега, макар и болен и възрастен, аз се радвам на привилегията да служа като редовен пионер и старейшина в Брейди (Тексас). Вярно е, че животът ми не винаги беше лесен и може би има още изпитания пред мен. Но като псалмиста и аз мога да кажа: „Боже, Ти си ме научил от младостта ми; и досега съм разгласявал Твоите чудесни дела.“ — Псалм 71:17.

[Снимки на страница 23]

(1) Днес, на служба като старейшина и пионер, (2) с Патси, малко преди сватбата ни, (3) в класа на хер Шнайдер, (4) майка ми, Тереза, която умря в Равенсбрюк