Биографичен разказ

Богато сме благословени за това, че запазихме мисионерския си дух

РАЗКАЗАНО ОТ ТОМ КУК

Пукотевица от стрелба внезапно наруши следобедната тишина. През дърветата в градината ни свистяха куршуми. Какво ставаше? Не след дълго разбрахме, че е бил извършен държавен преврат и че Уганда вече е под управлението на генерал Иди Амин. Беше 1971 г.

ЗАЩО със съпругата ми Ан се отказахме от сравнително спокойния живот в Англия и се преместихме в този опасен район в Африка? Мисля, че по природа обичам приключенията, но това, което ме подбуди да развия мисионерски дух, беше преди всичко примерът на родителите ми, които бяха пламенни служители на Царството.

Спомням си горещия августовски ден през 1946 г., когато родителите ми за пръв път се срещнаха със Свидетелите на Йехова. Те стояха на входната врата и сякаш с часове говореха с двамата посетители. Тези посетители, Фрейзър Брадбъри и Мейми Шрив, идваха отново у дома много пъти и през следващите месеци животът на семейството ни коренно се промени.

Смелият пример на родителите ми

Родителите ми участваха в много обществени дейности. Например малко преди да започнат да изучават Библията, бяха облепили къщата ни с плакати на Уинстън Чърчил. По време на следвоенните избори в страната домът ни се използваше като местен център на комитета на консервативната партия. Семейството ни също така общуваше с видни личности от религиозните и обществените среди. Макар че по това време бях едва деветгодишен, разбрах колко изненадани бяха роднините ни, когато научиха, че ще ставаме Свидетели на Йехова.

Всеотдайният и безстрашен пример на Свидетелите, с които общувахме, насърчи родителите ми да участват активно в проповедната дейност. Скоро с помощта на усилвател баща ми изнасяше доклади на открито в главния търговски район в родното ни село Спондън, докато ние, децата, стояхме на видими места със „Стражева кула“ и „Пробудете се!“ в ръка. Трябва да призная, че когато към мене се приближаваха деца от моето училище, ми се искаше да потъна в земята.

Примерът на родителите ми насърчи по–голямата ми сестра Дафни да започне пионерска служба. През 1955 г. тя посети Библейското училище Гилеад на „Стражева кула“ и беше назначена като мисионерка в Япония.a За съжаление по–малката ми сестра Зоуи спря да служи на Йехова.

Междувременно завършвах образованието си, като учех илюстриране и изобразителни изкуства. По това време основна тема на разговор сред състудентите ми беше задължителната военна служба. Когато им казах, че не искам да служа в армията по религиозни причини, те си помислиха, че се шегувам. Този въпрос ми даде възможност да проведа много разговори върху Библията с някои от студентите. Не след дълго бях осъден на 12 месеца затвор, защото отказах да отбия военна служба. Една от студентките в художествения колеж, която прояви интерес към библейското послание, по–късно стана моя съпруга. Но ще оставя Ан сама да разкаже как се запозна с истината.

Ан се запознава с истината

„Семейството ми не беше религиозно и не бях покръстена в никоя църква. Но тъй като бях любопитна относно религията, ходех във всяка църква, която приятелите ми посещаваха. Интересът ми към Библията нарасна, докато слушах оживените обсъждания, които Том и един друг Свидетел провеждаха с някои студенти от колежа. Бях потресена, когато Том и другият Свидетел бяха пратени в затвора, понеже отказаха да отбият военна служба.

Докато Том беше в затвора, продължихме да общуваме чрез писма и интересът ми към Библията се задълбочи. Когато се преместих в Лондон, за да продължа образованието си, приех да изучавам Библията с Мюриъл Албрехт. Мюриъл беше служила като мисионерка в Естония и заедно с майка ѝ бяха голям източник на насърчение за мене. След няколко седмици започнах да посещавам събранията и да предлагам „Стражева кула“ и „Пробудете се!“ пред гара „Виктория Стейшън“.

Посещавах сбор Саутуърк в южен Лондон. В него духовните братя и сестри бяха от различни националности, като повечето от тях разполагаха с много малко в материално отношение. Въпреки че не ме познаваха, те ме приеха като една от тях. Любовта, която членовете на този сбор проявяваха, действително ме убеди, че това е истината, и през 1960 г. се покръстих.“

Едни и същи цели, но различни обстоятелства

С Ан се оженихме по–късно през 1960 г. и си поставихме за цел да започнем мисионерска служба. Но обстоятелствата ни се промениха, когато разбрахме, че ще имаме бебе. След като дъщеря ни Сара се роди, с Ан все още искахме да служим в страна, където нуждата от вестители на Царството е по–голяма. Кандидатствах за работа в няколко страни и накрая през май 1966 г. получих писмо от Министерството на образованието в Уганда, в което се потвърждаваше, че съм назначен на работа. По това време обаче Ан беше бременна с второто ни дете. Някои хора смятаха, че не е никак мъдро дори да мислим за преместване. Консултирахме се със семейния си лекар, който каза: „Ако ще заминавате, трябва да летите преди жена ви да влезе в седмия месец на бременността.“ Затова незабавно се отправихме към Уганда. Поради тази причина родителите ни видяха нашата втора дъщеря Рейчъл едва когато тя беше на две години. Днес, когато ние самите имаме внуци, напълно оценяваме самопожертвувателния дух на скъпите ни родители.

Пристигането ни в Уганда през 1966 г. беше както насърчаващо, така и изпълнено с предизвикателства. Първото нещо, което ни направи впечатление, когато слязохме от самолета, бяха цветовете. Те бяха толкова ярки. Първият ни дом беше близо до малкия град Иганга, който се намира на 50 километра от Джинджа — град, разположен там, от където води началото си река Нил. Най–близката група до дома ни беше в Джинджа. За нея се грижеха мисионерите Гилбърт и Джоан Уолтърс и Стивън и Барбара Харди. Подадох молба да бъда преместен на работа в Джинджа, така че да можем по–пълно да подкрепяме групата. Скоро след като Рейчъл се роди, се преместихме. Там с радост служехме с верните Свидетели от малката група, която нарасна и стана вторият сбор в Уганда.

Служим в чуждестранен район като семейство

С Ан смятаме, че едва ли можехме да изберем по–добро място, където да отгледаме дъщерите си. Имахме удоволствието да работим рамо до рамо с мисионери от различни страни и да помагаме на новосформирания сбор да расте. Обичахме да общуваме с угандските ни братя и сестри, които често ни идваха на гости. Особено голямо насърчение за нас бяха Станли и Есинала Макумба.

Но братята не бяха единствените ни посетители, тъй като бяхме заобиколени от различни представители на дивия свят. През нощта от река Нил излизаха хипопотами, които идваха много близо до дома ни. Ясно си спомням времето, когато в градината имахме шестметров питон. Понякога сами търсехме представителите на дивия свят, като посещавахме резервати, където лъвове и други диви животни се разхождаха свободно.

Когато участвахме в службата, бяхме необичайна гледка за местните хора, които никога преди не бяха виждали детска количка. Докато ходехме от къща на къща, обикновено ни следваха много деца. Хората с уважение се взираха в нас, след което докосваха бялото бебе. Свидетелстването ни доставяше удоволствие, тъй като хората бяха изключително любезни. Лесно започвахме библейски изучавания и затова си мислехме, че всеки ще приеме истината. Но на много хора им беше трудно да се откажат от небиблейските традиции. Въпреки това мнозина приеха високите морални стандарти на Библията и броят на вестителите в сбора нарасна. Паметно събитие беше първият ни областен конгрес в Джинджа през 1968 г. Скъп спомен за нас е покръстването в река Нил на някои от хората, с които бяхме изучавали Библията. Но скоро спокойствието ни щеше да бъде нарушено.

Забраната беше изпитание на вярата и находчивостта

През 1971 г. генерал Иди Амин превзе властта. В Джинджа настана неконтролируемо безредие и един ден, докато се наслаждавахме на чаша чай в градината си, преживяхме случката, описана в началото. През следващите две години многото азиатци, които живееха в Уганда, бяха пропъдени. Повечето чужденци решиха да напуснат страната, а училищата и болниците претърпяха сериозни поражения. След това дойде мрачното известие, че дейността на Свидетелите на Йехова е забранена. Тъй като бяха загрижени за нашата сигурност, от Министерството на образованието ни преместиха в столицата Кампала. Това преместване беше от полза в две отношения. В Кампала не ни познаваха добре и затова можехме да се движим по–свободно. Освен това работата в сбора и в проповедната служба там беше повече.

Брайън и Марион Уолас и двете им деца бяха в подобно на нашето положение и също решиха да останат в Уганда. Много обичахме да общуваме с тях, тъй като през това изпълнено с трудности време служехме заедно в сбор Кампала. Тогава особено насърчаващи за нас бяха разказите, които бяхме чели за наши братя от други страни, където дейността ни също беше забранена. Събирахме се на малки групи, а веднъж месечно провеждахме по–големи събирания в ботаническите градини в Ентебе, като правехме така, че събитието да изглежда като забава. Дъщерите ни смятаха, че това е чудесна идея.

Трябваше да бъдем много предпазливи как участваме в проповедната служба. Щеше да е твърде подозрително бели хора да посещават угандски домове. Затова наш проповеден район бяха магазини, апартаменти и някои общежития. Един метод, който прилагах в магазините, беше да поискам някоя стока, като например захар или ориз, за която знаех, че вече не е на разположение. Ако продавачът изкажеше съжаление за нещата, които се случват в страната, аз споделях посланието за Царството. Този метод беше много резултатен. Понякога си тръгвах от магазина не само с уговорка за повторно посещение, но и с малък запас от някаква стока, която не се срещаше често.

Междувременно насилието се беше разпространило навсякъде около нас. Тъй като отношенията между Уганда и Великобритания още повече се влошиха, властите не подновиха договора ми. Така през 1974 г., след осем години в Уганда, беше наш ред да се сбогуваме с братята си. Въпреки това не изгубихме мисионерския си дух.

Преместваме се в Нова Гвинея

През януари 1975 г. се възползвахме от възможността да работим в Папуа–Нова Гвинея. Така започна осемгодишната ни радостна служба в този тихоокеански район. Животът ни с братята и участието ни в службата бяха удовлетворяващи и възнаграждаващи.

Помним престоя си в Папуа–Нова Гвинея като време на драмите — имам предвид на библейските драми. Всяка година участвахме в подготовката на драмата за областния конгрес и само колко се забавлявахме! Радвахме се да общуваме с много семейства с духовна нагласа, които оказваха положително влияние върху дъщерите ни. По–голямата ни дъщеря, Сара, се омъжи за Рей Смит, който беше специален пионер, и заедно служеха като специални пионери близо до Западен Ириан (провинция в Индонезия). Те живееха в сламена колиба в местно село и Сара казва, че времето, което е прекарала на това назначение, е било отлично обучение за нея.

Приспособяваме се към променящите се обстоятелства

По това време родителите ми се нуждаеха от допълнителни грижи. Вместо ние да се върнем в Англия, родителите ми се съгласиха да дойдат да живеят с нас и така през 1983 г. заедно се преместихме в Австралия. Те също така прекараха известно време при сестра ми Дафни, която все още беше в Япония. След смъртта на родителите ми с Ан решихме да станем редовни пионери и така получих привилегия, която беше голямо предизвикателство за мене.

Едва бяхме станали пионери, когато ни поканиха да започнем пътуваща служба. Още като дете, гледах на посещението на окръжния надзорник като на специално събитие. Сега аз самият бях окръжен надзорник. Това се оказа изпълненото с най–много предизвикателства назначение, на което се бяхме радвали до този момент в живота си, но Йехова многократно ни помагаше по начини, които никога преди не бяхме изпитвали.

През 1990 г., когато брат Тиодор Джаръс посети Австралия като зонов надзорник, ние го попитахме дали според него сме прекалено стари да служим целодневно в чужбина. Той каза: „А какво ще кажете за Соломоновите острови?“ Така накрая, когато с Ан бяхме около петдесетгодишни, се отправихме към мястото, което стана наше първо официално мисионерско назначение.

Служба на „Щастливите острови“

Соломоновите острови са известни като Щастливите острови и времето, което прекарахме в служба тук през последното десетилетие, наистина беше щастливо. Докато служех като областен надзорник, с Ан изпитахме любещата загриженост на местните братя и сестри. Тяхното гостоприемство докосна сърцата ни и всички се отнасяха с такова разбиране към усилията ми да обяснявам нещата на език, който си мислех, че е разбираем пиджин — използван на Соломоновите острови и притежаващ може би най–бедния запас от думи в света.

Скоро след като пристигнахме на Соломоновите острови, противници се опитаха да ни попречат да използваме конгресната си зала. Представители на англиканската църква повдигнаха обвинение срещу Свидетелите на Йехова, като твърдяха, че част от новата ни конгресна зала в Хониара е незаконно построена върху тяхна земя. Тъй като правителството подкрепи иска им, обжалвахме решението пред Върховния съд. Крайният резултат от обжалването щеше да определи дали трябва да съборим новата си конгресна зала с 1200 места.

Съдът разглеждаше делото цяла седмица. Докато представяха делото срещу нас, адвокатът на противниковата страна беше самодоволен и уверен. След това обаче с все по–убедителни доводи нашият адвокат, брат Уорън Каткърт от Нова Зеландия, разобличи и обори всяка част от доказателствата, приведени от противниковата страна. До петък новините за интересния съдебен процес се разпространиха навсякъде и в съда дойдоха много свещеници, правителствени служители и наши християнски братя. Спомням си грешката в списъка с делата на съда. Там пишеше: „Правителството на Соломоновите острови и Меланезийската църква срещу Йехова.“ Ние спечелихме.

Сравнителното спокойствие на Щастливите острови обаче не продължи дълго. С Ан отново се озовахме всред суматохата и жестокостта, причинени от военен преврат. Етническото съперничество доведе до гражданска война. На 5 юни 2000 г. правителството беше свалено и столицата попадна под властта на въоръжени военни. За няколко седмици конгресната ни зала се превърна в приют за бездомни хора. Властите бяха учудени, че християнските ни братя от враждуващите етнически групи живеят като едно мирно семейство под покрива на конгресната зала. Само какво чудесно свидетелство беше това!

Дори военните уважаваха неутралитета на Свидетелите на Йехова. Това ни даде възможност да убедим един от командирите да ни позволи да закараме камион с литература и други запаси до братята, които бяха откъснати в района, контролиран от противниковата армия. Когато се видяхме с братята, с които бяхме разделени в продължение на няколко месеца, лицата на всички ни се обляха в сълзи.

Много неща, за които да сме благодарни

Когато мислим за живота си в службата на Йехова, можем да сме благодарни за толкова много неща. Като родители, сме благословени да видим как двете ни дъщери и техните съпрузи, Рей и Джон, продължават вярно да служат на Йехова. Те са истинска подкрепа за нас на мисионерското ни назначение.

През последните дванайсет години с Ан имаме привилегията да служим в клона на Свидетелите на Йехова на Соломоновите острови и през това време видяхме как броят на възвестителите на Царството на тези острови се удвои и надвиши 1800 вестители. Неотдавна получих привилегията да посетя Училището за членове на комитета на клона в Патерсън (щата Ню Йорк). Наистина, радваме се на удовлетворяващ живот и много благословии за това, че запазихме мисионерския си дух.

[Бележки под линия]

[Снимка на страница 23]

В деня на сватбата ни, 1960 г.

[Снимка на страница 24]

В Уганда Станли и Есинала Макумба бяха източник на насърчение за семейството ни

[Снимка на страница 24]

Сара влиза в колибата на съседите

[Снимка на страница 25]

Рисувах картини, с които да уча жителите на Соломоновите острови

[Снимка на страница 25]

Събрание с отдалечен сбор на Соломоновите острови

[Снимка на страница 26]

Семейството ни днес