Йехова „изправяше пътеките ми“

С ПОМОЩТА НА РОДИТЕЛИТЕ СИ ПОЕМАМ ПО ПРАВИЯ ПЪТ

Майка ми и баща ми научили истината още преди да се оженят, през 20-те години на XX в. Роден съм в началото на 1939 г. Като момче в Англия придружавах родителите си на християнските събрания и харесвах Теократичното училище за проповедна служба. До днес си спомням как се чувствах преди първия си доклад, докато се качвах на една кутия, за да мога да виждам от катедрата. Бях на 6 и много се притеснявах от всички възрастни пред мене в публиката.

Баща ми ми беше напечатал прост увод на карта, която да използвам в службата. Бях на 8 години, когато за пръв път проповядвах сам на една врата. Само колко се развълнувах, когато домакинът прочете картата и веднага прие книгата „Нека Бог бъде верен“! Затичах се по улицата да кажа на баща ми. Службата и събранията ми носеха радост и породиха в мене желание да служа на Йехова целодневно.

Любовта ми към библейската истина се задълбочи, когато баща ми ме абонира за „Стражева кула“. С голям интерес четях всеки брой, който пристигаше с пощата. Упованието ми в Йехова растеше и ме подтикна да му се отдам.

С родителите ми присъствахме на конгреса „Растежът на теокрацията“ в Ню Йорк през 1950 г. Темата за четвъртък, 3 август, беше „Мисионерски ден“. Брат Кери Барбър, който по-късно служеше в Ръководното тяло, изнесе доклада за покръстването. Накрая, когато зададе на кандидатите двата въпроса, аз се изправих и казах: „Да!“ Бях на 11, но осъзнавах каква важна стъпка съм направил. Само че се страхувах да вляза във водата, защото още не можех да плувам. Чичо ми дойде с мене до басейна и ме увери, че всичко ще е наред. И наистина, стана толкова бързо! Минах през няколко ръце — един брат ме покръсти, а друг ме извади от басейна, така че краката ми дори не докоснаха дъното. От този важен ден нататък Йехова неспирно изправяше пътеките ми.

ВЗЕМАМ РЕШЕНИЕ ДА СЕ УПОВАВАМ НА ЙЕХОВА

Когато завърших училище, исках да пионерствам, но учителите ми ме увещаваха да следвам висше образование. Поддадох се на натиска и се записах в университет. Не след дълго обаче осъзнах, че не мога едновременно да съм твърд в истината и да се концентрирам върху ученето. Затова реших да прекъсна в края на първата година. Молих се по въпроса и уведомих преподавателите с уважително писмо. Уповавайки се напълно на Йехова, веднага станах пионер.

Целодневната ми служба започна през юли 1957 г. в град Уелингбъро. Помолих братята в лондонския Бетел да ми препоръчат опитен пионер, с когото мога да служа. Така брат Бърт Вейси стана мой наставник и неговата прилежност ми помогна да си установя добра програма за службата. В сбора бяхме ние двамата и шест възрастни сестри. Подготовката и участието във всяко събрание ми дадоха много възможности да градя доверието си в Йехова и да изразявам вярата си.

След като бях за кратко в затвора заради отказа си от военна служба, се запознах с една специална пионерка на име Барбара. Оженихме се през 1959 г. и бяхме готови да отидем, където и да ни изпратят. Първоначално служихме в Ланкашир в северозападна Англия. После, през януари 1961 г. ме поканиха на едномесечното Училище за служба на Царството в Бетел в Лондон. За моя изненада в края на Училището бях назначен за пътуващ надзорник. Получих двуседмично обучение от опитен окръжен надзорник в град Бирмингам, като на Барбара ѝ беше позволено да ме придружи. След това отидохме на назначението си, което отново беше в графствата Ланкашир и Чешир.

УПОВАНИЕТО В ЙЕХОВА ВИНАГИ СИ ЗАСЛУЖАВА

Докато бяхме на почивка през август 1962 г., получихме писмо от клона, в което имаше молби за Училището Гилеад, 10-месечно теократично обучение. След като се помолихме на Йехова, с Барбара попълнихме молбите и според указанието бързо ги върнахме на клона. Пет месеца по-късно пристигнахме в Бруклин (Ню Йорк) за 38-ия клас на Гилеад.

В Училището научихме много не само за Божието Слово и организация, но и за братството. Още нямахме 25 години, така че имаше какво да научим от съучениците си. За мене беше привилегия да работя всеки ден с един от преподавателите, брат Фред Ръск. Важен урок, на който той наблягаше, беше винаги да съветваме праведно, тоест съветите ни да са здраво основани на Библията. По време на обучението ни лекции изнасяха опитни братя, като Нейтън Нор, Фредерик Франц и Карл Клайн. И само колко много научихме от смирението на брат Александър Макмилан, чиято лекция ни помогна да видим ръководството на Йехова във времето на изпитания от 1914 до началото на 1919 г.!

ПРОМЯНА НА НАЗНАЧЕНИЕТО

Към края на Училището брат Нор ни каза, че ще бъдем назначени в Бурунди (Африка). Втурнахме се в библиотеката на Бетел, за да видим в „Годишника“ колко вестители има там. За наша изненада не намерихме никакви цифри! Оказа се, че отиваме в недокоснат район на континент, за който не знаем почти нищо. Само как ни се разтуптяха сърцата! Усърдните молитви ни помогнаха да се успокоим.

На новото ни назначение всичко беше доста различно — климатът, културата и езикът. Трябваше да научим френски, а също и да намерим къде да живеем. Два дни след като пристигнахме, един от съучениците ни от Гилеад на име Хари Арнът ни посети, връщайки се на назначението си в Замбия. Той ни помогна да си намерим апартамент, който стана първият ни мисионерски дом. Не след дълго обаче местните власти, които не знаеха нищо за Свидетелите на Йехова, започнаха да ни се противопоставят. Точно когато се почувствахме добре на назначението си, властите ни уведомиха, че не можем да останем без валидно разрешително за работа. За съжаление, трябваше да напуснем Бурунди и да се преместим в друга страна — Уганда.

Упованието в Йехова разсея страховете ни, че отиваме в Уганда без виза. Един брат от Канада, който служеше там, успя да обясни ситуацията ни на служителя в имиграционната служба и ни дадоха няколко месеца да кандидатстваме за документи за пребиваване. Това ни показа, че Йехова ни помага.

В Уганда беше много по-различно, отколкото в Бурунди. Дейността за Царството вече беше установена, макар че в цялата страна имаше само 28 Свидетели. Много хора в района говореха английски. Скоро обаче разбрахме, че за да помогнем на заинтересуваните да напреднат, трябва да научим поне един от множеството местни езици. Тъй като проповядвахме в областта на Кампала, където беше разпространен езикът луганда, решихме да научим него. Това ни отне няколко години, но беше от голяма полза за проповедната ни дейност. Започнахме все по-добре да разбираме духовните нужди на изучаващите си, а те да ни се доверяват и да споделят с нас какво мислят за наученото.

МНОГОКРАТНИ САФАРИТА

Радостта ни да намираме смирени хора, които приемат истината, се увеличи от още една неочаквана привилегия — пътуваща служба из цялата страна. Под надзора на клона в Кения предприехме „разузнавателно сафари“ в търсене на места, на които специални пионери да проправят път на дейността. Неведнъж хора, които никога не бяха срещали Свидетели, проявяваха забележително гостоприемство към нас. Те ни приемаха сърдечно и дори ни готвеха.

После дойде ред и на друг вид сафари. Пътувах два дни с влак от Кампала до кенийското пристанище Момбаса и след това с кораб до Сейшелските острови в Индийския океан. По-късно, от 1965 до 1972 г., с Барбара често посещавахме тези острови. През това време двамата вестители там станаха група, а после процъфтяващ сбор. Други пътувания ме отведоха при братята в Еритрея, Етиопия и Судан.

Политическата обстановка в Уганда рязко се смени след военен преврат. През последвалите страшни години разбрах колко е мъдро да се подчиняваме на заповедта „да плащаме на императора онова, което е на императора“. (Мар. 12:17) По едно време всички чужденци, пребиваващи в страната, трябваше да се регистрират в най-близкия до дома си полицейски участък. Ние веднага го направихме. Няколко дни по-късно, докато с един друг мисионер пътувахме с кола в Кампала, ни спря тайната полиция. Сърцата ни щяха да изскочат! Обвиниха ни, че сме шпиони, и ни ескортираха до главното полицейско управление. Там обяснихме, че сме мирни мисионери и вече сме се регистрирали, но никой не ни чу. Закараха ни под въоръжена охрана в най-близкия до мисионерския дом участък. Въздъхнахме с облекчение, когато служителят, който знаеше, че сме се регистрирали, ни разпозна и нареди на охраната да ни пусне!

В онези години често беше доста напрегнато, когато трябваше да преминем военните барикади, особено ако войниците бяха пияни. Всеки път обаче се молехме и щом ни пускаха, се успокоявахме. За съжаление, през 1973 г. на всички чуждестранни мисионери им беше наредено да напуснат Уганда.

Отново получихме ново назначение, този път в Кот д’Ивоар (Западна Африка). Това означаваше голяма промяна: да се нагодим към напълно различна култура, отново да говорим френски през цялото време и да свикнем да живеем с мисионери от други страни. Но и в този случай видяхме ръководството на Йехова, тъй като смирени и искрени хора от района бързо приеха добрата новина. Заедно видяхме как упованието в Йехова изправяше пътеките ни.

Неочаквано на Барбара ѝ откриха рак. Въпреки пътуванията ни за лечение извън страната, през 1983 г. стана ясно, че не можем повече да служим на назначението си в Африка. И двамата бяхме силно разочаровани!

ПРОМЕНИ В ОБСТОЯТЕЛСТВАТА

Докато служехме в лондонския Бетел, ракът на Барбара прогресира и тя почина. Бетеловото семейство ми беше голяма опора и особено една семейна двойка много ми помогна да се приспособя към новите обстоятелства и да продължавам да се уповавам на Йехова. След време се запознах с Ан, приходяща сътрудничка в Бетел. Тя беше служила като специална пионерка и от любовта ѝ към Йехова се виждаше, че е духовен човек. Оженихме се през 1989 г. и оттогава заедно служим в Бетел.

От 1995 до 2018 г. имах честта да съм представител на световната централа (преди зонов надзорник) и да посетя близо 60 страни. Навсякъде виждах живо доказателство, че Йехова благославя служителите си независимо от обстоятелствата им.

През 2017 г. за едно от посещенията пътувахме до Африка. С голямо удоволствие заведох Ан в Бурунди и двамата се възхитихме на растежа там. Точно на улицата, където проповядвах от къща на къща през 1964 г., днес има красив Бетел, който подкрепя над 15 500 вестители.

Много се зарадвах, когато получих графика си за посещения за 2018 г. В списъка беше и Кот д’Ивоар. Да отида в Абиджан, най-големия град, беше като да си отида у дома. Хвърлих един поглед на телефонния указател в Бетел и какво да видя — в стаята до нашата гостна живееше брат, чието име, Сосу, ми звучеше познато. Спомних си, че той беше надзорник на града, когато бях в Абиджан. Но грешах. Това беше друг Сосу — синът му.

Йехова удържа на думата си. Трудностите, които преживях, ме научиха, че когато се уповаваме на Йехова, той наистина изправя пътеките ни. Сега искаме да продължаваме да вървим по пътеката, водеща към светло бъдеще в новия свят. (Пр. 4:18)