Биографичен разказ

Укрепен от нашето целосветско братство

РАЗКАЗАНО ОТ ТОМСЪН КАНГАЛЕ

На 24 април 1993 г. бях поканен да присъствам на програмата за откриването на новия комплекс на офиса на клона в Лусака (Замбия), включващ тринадесет сгради. Тъй като изпитвам трудности с ходенето, християнската сестра, която водеше обиколката из сградите, попита любезно: „Искаш ли да нося един стол за тебе по време на обиколката, така че да можеш да си почиваш отвреме–навреме?“ Аз съм чернокож, а тя е бяла, но това нямаше значение за нея. Дълбоко трогнат, аз ѝ благодарих, тъй като добрината ѝ ми позволи да обиколя целия комплекс на нашия клон.

ПРЕЗ годините случки като тази стопляха сърцето ми, затвърждавайки убеждението ми, че сред християнското братство на Свидетелите на Йехова съществува любовта, по която Христос казал, че ще бъдат разпознати неговите истински последователи. (Йоан 13:35; 1 Петър 2:17) Нека ви разкажа как се запознах с тези християни през 1931 г. — годината, през която те публично заявиха желанието си да бъдат познати с основаното на Библията име — Свидетели на Йехова. — Исаия 43:12.

Ранна служба в Африка

През ноември 1931 г. аз бях на двадесет и две години и живеех в град Китве, разположен в Медодобивния район в Северна Родезия (днес Замбия). Един приятел, с когото играех футбол, ме запозна със Свидетелите. Посетих някои от техните събрания и писах до клона на офиса в Кейптаун (Южна Африка), молейки за библейско изучаване с помощта на книгата „Арфата на Бога“a (англ.). Книгата беше на английски и за мене беше трудно да я разбирам, тъй като не знаех езика много добре.

Медодобивният район, разположен на около 240 километра югозападно от езерото Бангвеулу, близо до мястото, където израснах, осигуряваше работа в медните мини за много хора от другите области. Няколко групи Свидетели се събираха редовно там за изучаване на Библията. След известно време се преместих от Китве в близкия град Ндола и там започнах да общувам с една група Свидетели. По това време бях капитан на футболен отбор, наречен „Уелският принц“. Освен това работех като прислужник за един бял управител на компанията „Африкън лейкс корпорейшън“, която имаше верига магазини в централна Африка.

Не бях ходил много на училище и бях учил английски език от европейците, за които работех. Въпреки това силно желаех да продължа светското си образование и кандидатствах в едно училище в Плъмтрий (Южна Родезия, днес Зимбабве). Но по същото време писах на служещите в клона на офиса в Кейптаун за втори път. Уведомих ги, че съм получил книгата „Арфата на Бога“ и искам да служа целодневно на Йехова.

Бях изненадан, когато получих техния отговор, в който се казваше: „Ценим желанието ти да служиш на Йехова. Бихме искали да те насърчим да се молиш относно това и Йехова ще ти помогне да разбираш по–добре истината и ще намери място за тебе, за да му служиш.“ След като прочетох писмото няколко пъти, попитах доста от Свидетелите какво да правя. Те казаха: „Ако наистина желанието ти е да служиш на Йехова, тогава направи точно това, и то веднага.“

Цяла седмица се молех за това и най–накрая реших да се откажа от светското си образование и да продължа изучаването си на Библията със Свидетелите. През януари 1932 г. символизирах отдаването си на Йехова Бог чрез покръстване във вода. След като от Ндола се преместих в близкия град Луанша, срещнах Джанет, също Свидетелка, с която през септември 1934 г. се оженихме. По това време Джанет вече имаше син и дъщеря.

Постепенно напреднах духовно и през 1937 г. започнах целодневна служба. Скоро след това бях назначен да служа като пътуващ служител, днес познат като окръжен надзорник. Пътуващите надзорници посещават сборовете на Свидетелите на Йехова, за да ги укрепват духовно.

Проповедна дейност в ранните години

През януари 1938 г. ми беше казано да отида при един африкански вожд на име Соконтви, който помолил Свидетелите на Йехова да го посетят. Карах колело три дена, за да стигна до тази област. Когато му казах, че съм изпратен в отговор на писмото му до нашия офис в Кейптаун, той беше истински благодарен.

Минах от колиба на колиба сред неговото племе и поканих всички в ѝнсака (мястото за събрания). Когато се събраха, заговорих пред множеството. В резултат бяха започнати много библейски изучавания. Вождът на селото и неговият служител бяха първите, които станаха надзорници на сборовете там. Днес има над петдесет сбора в тази област, която сега е известна като областта Самфия.

От 1942 до 1947 г. служех в областта около езерото Бангвеулу. Прекарвах по десет дена с всеки сбор. Тъй като работниците, участващи в духовната жетва, тогава бяха малко, ние изпитвахме същото, което изпитвал и нашият Господар, Исус Христос, когато казал: „Жетвата е изобилна, а работниците малко; затова молете се на Господаря на жетвата да изпрати работници на жетвата Си.“ (Матей 9:36–38) По онова време пътуването беше трудно, така че Джанет обикновено оставаше в Луанша с децата, докато аз посещавах сборовете. Дотогава Джанет и аз имахме още две деца, но едното от тях почина, когато беше на десет месеца.

По това време нямаше много автомобили, разбира се, нямаше и пътища. Един ден предприех пътуване от над 200 километра, карайки колелото на Джанет. Понякога, когато трябваше да премина някоя малка река, слагах велосипеда на раменете си, държах го с едната ръка и плувах, използвайки другата. Между другото броят на Свидетелите в Луанша нарасна забележително и през 1946 г. Възпоменанието на Христовата смърт беше посетено от 1850 души.

Изправени пред противопоставяне спрямо нашата работа

При един случай по време на Втората световна война областният пълномощник в Кавамбва ме повика и каза:

— Искам да спреш да използваш книгите на Дружество „Стражева кула“, понеже те сега са забранени. Но мога да ти дам помагала, за да напишеш други книги, които да използваш в работата си.

— Доволен съм от литературата, която имам — отговорих аз. — Нямам нужда от нищо повече.

— Ти не познаваш американците — каза той (тогава нашата литература се печаташе в Съединените щати). — Те ще те заблудят.

— Не, тези, с които общувам, няма да го направят — отговорих аз. Тогава той попита:

— Не можеш ли да насърчиш вашите сборове да направят парични дарения, за да помогнат във войната, както правят другите религии?

— Това е работа на правителствените чиновници — отговорих аз.

— Защо не си отидеш в къщи и не размислиш? — каза той.

— В Изход 20:13 и 2 Тимотей 2:24 Библията ни заповядва да не убиваме и да не воюваме — отговорих аз.

Въпреки че ми разрешиха да си тръгна, по–късно бях повикан при областния пълномощник във Форт Роузбери, град, който днес се нарича Манса.

— Повиках те, за да ти кажа, че правителството е забранило вашите книги — каза той.

— Да, чух за това — отвърнах.

— Така че трябва да отидеш във всички ваши сборове и да кажеш на хората от твоята религия да донесат всички книги тук. Разбра ли?

— Това не е моя работа — отговорих аз. — Това е задължение на правителствените чиновници.

Една случайна среща дава плодове

След войната продължихме да проповядваме непрестанно. През 1947 г. току–що бях приключил посещението си при един сбор в село Мванза и попитах къде мога да изпия чаша чай. Упътиха ме към къщата на г–н Нконди, в която имаше чайна. Господин Нконди и неговата съпруга ме посрещнаха много любезно. Попитах г–н Нконди дали би искал да прочете главата „Адът, място за почивка в надежда“ от книгата „Нека Бог бъде верен“ (англ.), докато аз пиех чая си.

„Е, как разбирате ада?“ — попитах след като свърших с чая. Поразен от това, което беше прочел, той започна да изучава Библията със Свидетелите и по–късно се покръсти заедно с жена си. Въпреки че той не остана Свидетел, неговата съпруга и много от децата му продължиха. Всъщност дъщеря му Пилни още служи в офиса на клона на Свидетелите на Йехова в Замбия. И майката на Пилни все още е вярна Свидетелка, въпреки че вече е доста възрастна.

Кратък престой в Източна Африка

Нашият офис на клона в Северна Родезия, който беше сформиран в началото на 1948 г., ме назначи в Танганайка (днес Танзания). Един Свидетел придружи мене и съпругата ми в нашето пътуване пеша през планинската област. Пътуването ни отне три дена и беше много изморително. Аз носех вързопа с книгите, жена ми носеше дрехите ни, а другият Свидетел носеше нашите постелки.

Когато пристигнахме в Мбея през март 1948 г., трябваше да свършим много неща, за да помогнем на братята да направят промени, за да приведат живота си в хармония с библейските учения. Например, ние бяхме познати в тази област като „хората на „Стражева кула“. Въпреки че името Свидетели на Йехова беше прието от братята, то не беше популярно сред хората. Освен това някои Свидетели трябваше да изоставят определени обичаи, свързани с почитането на мъртвите. Но вероятно най–трудната промяна за много от тях беше законната регистрация на браковете им, направена с цел тези връзки да станат почтени в очите на всички. — Евреи 13:4.

По–късно имах привилегията да служа и в други области на Източна Африка, включително и в Уганда. Прекарах около шест седмици в Ентебе и Кампала, където беше помогнато на много хора да придобият познание относно библейската истина.

Покана в Ню Йорк

След като служих известно време в Уганда, в началото на 1956 г. пристигнах в Дар ес Салам, столицата на Танганайка. Там ме очакваше писмо от световната централа на Свидетелите на Йехова. В него имаше инструкции да започна подготовката си за пътуване до Ню Йорк, за да присъствам на международен конгрес, който щеше да бъде проведен от 27 юли до 3 август 1958 г. Естествено, аз много се вълнувах от тази перспектива.

Когато времето дойде, заедно с един друг пътуващ надзорник, Лука Мванго, отлетяхме от Ндола до Солсбъри (сега Хараре), Южна Родезия, и после до Найроби (Кения). От там отлетяхме за Лондон, където бяхме посрещнати сърдечно. Пристигнахме вечерта в Англия и когато си легнахме, бяхме много развълнувани и непрестанно говорехме за това как ние, африканците, бяхме посрещнати толкова любезно от бели хора. Бяхме много насърчени от това преживяване.

Най–накрая пристигнахме в Ню Йорк, където беше конгресът. През един от дните на конгреса разказах за дейността на Свидетелите на Йехова в Северна Родезия. През този ден публиката се състоеше от почти 200 000 души, събрани в „Янки Стейдиъм“ и „Поло Граундс“ в Ню Йорк. Тази нощ не можах да спя, тъй като мислех за чудесната привилегия, на която можах да се радвам.

Скоро обаче конгресът свърши и ние се върнахме в къщи. По време на обратния път към дома отново изпитахме любещото гостоприемство на братята и сестрите в Англия. Единството на народа на Йехова, независимо от расата или националността, беше проявено по незабравим начин към нас по време на това пътуване!

Службата и изпитанията продължават

През 1967 г. бях назначен да служа като областен служител — служител, който пътува от окръг на окръг. До тогава броят на Свидетелите в Замбия се беше увеличил на над 35 000 души. По–късно, поради влошеното си здраве, отново бях назначен като окръжен надзорник в Медодобивния район. По–късно Джанет разви здравословни проблеми и през декември 1984 г. умря, вярна на Йехова.

След смъртта ѝ бях дълбоко наранен, когато нейни невярващи роднини ме обвиниха, че съм причинил смъртта ѝ посредством магьосничество. Но някои хора, които знаеха за болестта на Джанет и бяха говорили с нейния лекар, им обясниха истината. Тогава дойде още едно изпитание. Някои роднини искаха да изпълня традиционния обичай, наречен укупя̀ника. В областта, от която идвам, според този обичай, когато някой умре, все още живият партньор трябва да има сексуални отношения с близък роднина на починалия. Разбира се, аз отказах.

Най–накрая натискът от страна на роднините престана. Бях благодарен, че Йехова ми помогна да устоя. Месец след погребението на моята съпруга един брат дойде при мене и ми каза: „Брат Кангале, ти беше истинско насърчение за нас при смъртта на съпругата си, понеже не се предаде пред нито една безбожна традиция. Толкова много сме ти благодарни.“

Великолепна жетва

Минаха шестдесет и пет години, откакто започнах целодневната си служба като Свидетел на Йехова. Каква радост беше през тези години да видя как биват сформирани стотици сборове и построени много Зали на Царството в области, където някога служех като пътуващ надзорник! От около 2800 Свидетели през 1943 г. броят ни сега достигна над 122 000 възвестители на Царството в Замбия. Да, миналата година над 514 000 души посетиха Възпоменанието в тази страна, чието население е по–малко от 11 милиона.

Междувременно Йехова се грижи добре за мене. Когато имам нужда от медицинска помощ, някой християнски брат ме води в болницата. Сборовете все още ме канят да изнасям публични доклади и това ми дава много укрепващи моменти. Сборът, с който се събирам, е уредил християнските сестри да се редуват в почистването на къщата ми, а братята сами предлагат всяка седмица да ме придружат до събранието. Знам, че никога нямаше да се радвам на такава любеща грижа, ако не служех на Йехова. Благодаря му за това, че продължава да ме използва в целодневната служба и за многобройните привилегии, които ми бяха възложени досега.

Зрението ми е вече замъглено и когато ходя до Залата на Царството, трябва да си почивам по няколко пъти. Чантата ми се струва по–тежка напоследък, така че я олекотявам, като изваждам всички книги, които може да не ми трябват на събранието. Проповедната ми служба се състои главно в провеждането на библейски изучавания с тези, които идват в къщи. И все пак за мене е огромно удоволствие да се върна назад през годините и да размишлявам относно чудесния растеж, на който се радваме! Служа в район, в който думите на Йехова, записани в Исаия 60:22, имат забележително изпълнение. Там се казва: „Най–малочисленият ще стане хиляда и най–малкият — силен народ; Аз, Господ, ще ускоря това на времето му.“ Наистина доживяхb да видя, че това се случва не само в Замбия, но и по целия свят.

[Бележка под линия]

[Снимки на страница 24]

Томсън на фона на клона в Замбия

[Снимка на страница 26]

Клонът в Замбия днес