Биографичен Разказ

Помага ми това, че съм доволен и от малкото

РАЗКАЗАНО ОТ БЕНДЖАМИН ИКИЧУКУ ОСУЕКЕ

Скоро след като започнах целодневна служба, отидох на гости на родителите си. Като ме видя, баща ми ме сграбчи за ризата и започна да вика: „Крадец!“ Той взе своето мачете и ме удари с тъпата му страна. Като чуха врявата, съселяните се събраха пред къщата ни. Какво бях откраднал? Нека обясня.

РОДЕН съм през 1930 г. в село Умуриам (югоизточна Нигерия) и съм първото от седем деца. Най–голямата ми сестра умря на тринайсет години. Родителите ми бяха англиканци. Баща ми се занимаваше със земеделие, а майка търгуваше на дребно. Тя ходеше пеш до местните пазари, които се намираха на около трийсет километра от селото ни, за да купи тенекия с палмово масло, и се прибираше късно същия ден. Рано на следващата сутрин отиваше до едно градче на около четирийсет километра от нас, където продаваше маслото. Ако имаше печалба, обикновено не повече от около петнайсет цента, купуваше храна за семейството и се връщаше още същия ден. Тя правеше това всеки ден в продължение на около петнайсет години до смъртта си през 1950 г.

Посещавах местно училище, ръководено от англиканската църква, но за да завърша началното си образование, трябваше да живея в пансион на около трийсет и пет километра от вкъщи. Тъй като родителите ми нямаха пари за по–нататъшното ми обучение, започнах да си търся работа. Отначало бях домашен прислужник на един пазач на железницата в Лагос (западна Нигерия), а след това на един чиновник в Кадуна (северна Нигерия). В Бенин сити си намерих работа като секретар на един адвокат, а по–късно работех в дъскорезница. От там през 1953 г. заминах за Камерун и отседнах при мой братовчед, който ми помогна да започна работа в една каучукова плантация. Месечната ми заплата беше около девет долара. Макар че вършех само черната работа, бях доволен стига да имах достатъчно за прехрана.

Бедняк, който раздава съкровища

Един колега на име Силванус Окемири беше Свидетел на Йехова. Той споделяше с мене познанията си върху Библията при всеки удобен случай, докато косяхме тревата и торяхме каучуконосните растения. Макар че го слушах, по това време не предприемах нищо повече. Въпреки това, когато братовчед ми разбра, че общувам съм Свидетелите, направи всичко възможно да ме спре. Той ме предупреди: „Бенджи, не ходи при господин Окемири. Той вярва в Йехова и е бедняк. Всеки, който общува с него, ще стане такъв.“

В началото на 1954 г. се прибрах вкъщи, тъй като не можех повече да издържам на тежките работни условия в плантацията. По това време англиканската църква беше доста строга по отношение на морала. Така се научих да мразя неморалността. Скоро обаче се отвратих от лицемерието сред миряните. Те твърдяха, че следват библейските стандарти, но начинът им на живот ги изобличаваше. (Матей 15:8) Често водехме спорове с баща ми и това доста обтегна взаимоотношенията ни. Една вечер просто си тръгнах от вкъщи.

Преместих се в Омоба, едно градче край железопътна линия. Там отново се свързах със Свидетелите на Йехова. Присила Изиоча, която познавах от моето село, ми даде брошурите „Тази добра новина за царството“ и „След Армагедон — Божият нов свят“a. Изчетох ги на един дъх, убеден, че съм намерил истината. В моята църква не изучавахме Библията, а обръщахме внимание най–вече на човешките традиции. В литературата на Свидетелите обаче често се цитираше Библията.

След по–малко от месец попитах брат и сестра Изиоча кога посещават своята църква. Когато за пръв път отидох на събрание на Свидетелите на Йехова, не разбрах нищо. В статията от „Стражева кула“ се обсъждаше атаката на ‘Гог от Магог’, спомената в пророческата книга на Езекиил. (Езекиил 38:1, 2) Много изрази ми бяха непознати, но това, че всички ме посрещнаха сърдечно, ми направи толкова силно впечатление, че реших да отида и следващата неделя. На второто събрание чух за проповедната служба. Затова попитах Присила кога проповядват. На третата неделя излязох на служба с тях, като носех малка Библия. Нямах нито чанта, нито библейска литература. Въпреки това станах вестител на Царството и предадох отчет за проповедна служба в края на същия месец!

Не изучавах с никого Библията, но винаги, когато гостувах на семейство Изиоча, учех думи на вярата и извличах насърчение от Писанието, а също вземах някаква библейска литература. На 11 декември 1954 г. на областния конгрес в Аба символизирах своето отдаване на Йехова чрез покръстване във вода. По това време живеех и чиракувах при един мой братовчед и той спря да ми дава храна и да ме обучава, като дори не ми плащаше за работата, която вършех. Въпреки това не таях злоба към него. Просто бях благодарен, че имам лични взаимоотношения с Бога. Това ми носеше утеха и вътрешен мир. Местните Свидетели ми помагаха. Семейство Изиоча ми даваха храна, а други ми заеха пари, за да започна търговия на дребно. В средата на 1955 г. си купих велосипед втора употреба и през март 1956 г. станах редовен пионер. Скоро след това изплатих дълговете си. От търговията печелех много малко, но вече можех сам да се грижа за себе си. Бях доволен от това, което Йехова ми осигуряваше.

Как „откраднах“ братята и сестрите си

Когато станах самостоятелен, най–важно за мене беше да помогна на братята и сестрите си в духовно отношение. Тъй като беше предубеден и мнителен, баща ми се противопоставяше на това, че станах Свидетел. Как тогава можех да помогна на братята и сестрите си да научат библейската истина? Предложих да издържам по–малкия си брат Ърнест и така татко му позволи да живее с мене. Ърнест бързо прие истината и се покръсти през 1956 г. Това засили противопоставянето на баща ми. Въпреки това една от сестрите ми, която вече се беше омъжила, също прие истината заедно със съпруга си. Когато уредих втората ми сестра Фелисия да прекара ваканцията при мене, баща ми прие с неохота. Скоро след това Фелисия също се покръсти като Свидетелка на Йехова.

През 1959 г. отидох вкъщи да взема Бърнис, третата ми сестра, която щеше да остане при Ърнест. Именно тогава баща ми ме нападна, като ме обвини, че крада децата му. Той не можа да разбере, че те сами решиха да служат на Йехова. Закле се, че никога няма да пусне Бърнис с мене. Но Йехова изля благословията си над нас и следващата година Бърнис прекара ваканцията с Ърнест. Като другите ми сестри, и тя прие истината и се покръсти.

‘Научавам тайната’

През септември 1957 г. станах специален пионер и проповядвах по 150 часа на месец. С партньора ми Сънди Иробелаки служехме в Акпу–на–абуо (област Ече), където имаше много работа в проповедната служба. На първия окръжен конгрес, който посетихме, докато служехме там, се покръстиха тринайсет души от нашата група. Колко вълнуващо е само, че днес в този район вече има двайсет сбора!

През 1958 г. се запознах с Кристиана Азуике, която беше редовна пионерка в сбор Аба–изток. Възхищавах се на нейната пламенност и през декември същата година се оженихме. В началото на 1959 г. ме назначиха да посещавам и подкрепям сборовете на духовните ни братя като пътуващ надзорник. Оттогава до 1972 г. със съпругата ми посетихме почти всички сборове на Свидетелите на Йехова в източна Нигерия и средната част на западна Нигерия.

Придвижвахме се до отдалечените един от друг сборове главно с велосипед. Когато посещавахме сборовете в големите градове, братята ни наемаха такси, с което да стигнем до следващия сбор. Понякога стаите, в които отсядахме, бяха с под от кал и нямаха покрив. Спяхме на легла, направени от прътове от палмата рафия. Някои от тях имаха дюшек от трева, покрит с рогозка, а други изобщо нямаха дюшек. За нас не беше проблем колко и какво ще ядем. Тъй като в миналото се бяхме научили да сме доволни и от малкото, ние се радвахме на каквато и да е храна и домакините ни оценяваха това. По това време в някои градове нямаше електричество, затова винаги носехме газени лампи. Въпреки трудните обстоятелства обаче, прекарахме много радостни мигове със сборовете.

През тези години осъзнахме колко ценни са думите на апостол Павел: „Като имаме прехрана и облекло, те ще ни бъдат доволно.“ (1 Тимотей 6:8) Във време на беда Павел научил тайна, която му помогнала да бъде доволен. Каква била тази тайна? Той обяснява: „Зная и в оскъдност да живея, зная и в изобилие да живея; във всяко нещо и във всички обстоятелства съм научил тайната и да съм сит, и да съм гладен, и да съм в изобилие, и да съм в оскъдност.“ Ние научихме същата тайна. Освен това Павел казва: „За всичко имам сила чрез Онзи, Който ме подкрепя.“ (Филипяни 4:12, 13) Само колко верни се оказаха тези думи в нашия живот! Бяхме благословени с истинско удовлетворение, с по–пълно участие в укрепващите християнски дейности и с вътрешен мир.

Служим на сборовете като семейство

В края на 1959 г. се роди първият ни син Джоуел, а през 1962 г. се роди и вторият ни син Самуел. С Кристиана продължихме пътуващата служба, като посещавахме сборовете заедно с момчетата. През 1967 г. в Нигерия избухна гражданска война. Поради непрекъснатите въздушни нападения училищата бяха затворени. Преди да се присъедини към мене в пътуващата служба, съпругата ми работеше като учителка, затова по време на войната преподаваше на децата ни вкъщи. На шест години Самуел вече можеше да чете и да пише. Когато след войната тръгна на училище, той беше два класа по–горе от връстниците си.

Докато бяхме в пътуваща служба, не осъзнавахме трудностите, свързани с отглеждането на деца. Но за нас беше от полза, когато през 1972 г. ни назначиха като специални пионери. Така се установихме на едно място и можахме да отделим достатъчно внимание на духовните нужди на семейството ни. Още в началото научихме синовете си колко е ценно да са доволни от това, което имат. През 1973 г. Самуел се покръсти, а Джоуел стана редовен пионер. И двамата се ожениха за добри християнки и днес самите те също отглеждат децата си в истината.

Нещастията по време на граждански конфликт

Когато гражданската война избухна, заедно със семейството си служех като окръжен надзорник в един сбор в Онича. Войната още повече ни увери колко е безполезно да трупаме материални притежания или да уповаваме на тях. Видях как хората бягат, за да спасят живата си, и изоставят ценните си притежания на улицата.

С разрастването на конфликта всички физически годни мъже бяха мобилизирани. Много братя, които отказаха да участват във военните действия, бяха изтезавани. Не можехме да се придвижваме свободно. Недостигът на храна доведе до безредици в страната. Цената на половин килограм тапиока се качи от 7 цента на 14 долара, а цената на чаша сол — от 8 на 42 долара. Нямаше мляко, масло и захар. За да оцелеем, счуквахме неузряла папая и я смесвахме с малко брашно от маниока. Освен това ядяхме и скакалци, обелки от маниока, един вид трева, листа от хибискус и от всякакви други растения. Месото беше лукс, затова хващах гущери, които децата да ядат. Но колкото и лошо да беше положението, Йехова винаги се грижеше за нас.

Още по–опасен обаче беше духовният глад, причинен от войната. Повечето братя избягаха от района на военните действия в джунглата или в други селища, като по пътя изгубиха почти всичките си библейски издания. Освен това, поради обсадата на правителствените войски, до района на Биафра не стигаше нова библейска литература. Макар че повечето сборове се стараеха да провеждат събранията, духовността на братята страдаше, тъй като напътствията от клона не достигаха до тях.

Борба с духовния глад

Пътуващите надзорници полагаха максимални усилия, за да продължат да посещават всеки сбор. Тъй като много братя бяха избягали от градовете, аз ги търсех навсякъде, където можеха да бъдат. Веднъж оставих съпругата и децата си на сигурно място и в продължение на шест седмици сам търсех братя в различни селища и части на джунглата.

Докато бях на посещение в един сбор в Огбунка, чух, че в района на Изуочи (област Окигуе) има много Свидетели. Затова помолих да им предадат да се съберат в една плантация с кашу, разположена до село Умуаку. С един възрастен брат пътувахме около петнайсет километра с колелата си до плантацията, където се бяха събрали около двеста Свидетели, сред които жени и деца. С помощта на една пионерка успях да открия и друга група от около сто Свидетели, които бяха намерили убежище в горския район Ломара.

Лорънс Угуегбу беше един от смелите братя, които живееха в опустошения от войната град Оуери. Той ми каза, че в Охаджи има много Свидетели. Те не можеха да се придвижват свободно, тъй като войниците окупираха района. През нощта отидохме там с колелата си и се срещнахме с около 120 Свидетели в големия двор на един брат. Използвахме възможността да посетим и други Свидетели в скривалищата им.

Брат Исак Уагу рискува живота си, за да ми помогне да намеря и други братя, които бяха избягали. Двамата прекосихме с кану река Отамири, за да се срещна с над 150 Свидетели, които се бяха събрали в Егбу–Ече. Един от тези братя възкликна: „Това е най–хубавият ден в живота ми! Мислех си, че няма да доживея отново да видя окръжен надзорник. Дори да загубя живота си във войната, ще умра доволен.“

Имаше опасност да ме мобилизират, но Йехова многократно ме защитаваше. Един следобед, докато се прибирах след събрание с близо 250 братя, няколко войници ме спряха при една барикада. „Защо не сте в армията?“ — попитаха те. Обясних им, че съм мисионер и проповядвам Божието Царство. Разбрах, че са решили да ме арестуват. След кратка негласна молитва казах на командира им: „Моля Ви, пуснете ме.“ Изненадващо той отговори: „Нима казваш, че трябва да те пуснем?“ „Да — отговорих аз, — пуснете ме.“ Той каза: „Можеш да си вървиш.“ Никой от войниците не каза и дума. (Псалм 65:1, 2)

Още благословии

След края на войната през 1970 г. продължих да служа като окръжен надзорник. За мене беше чест да помагам при реорганизирането на сборовете. След това с Кристиана служехме като специални пионери до 1976 г., когато отново станах окръжен надзорник. В средата на годината ме назначиха за областен надзорник. Седем години по–късно със съпругата ми ни поканиха да работим в нигерийския клон на Свидетелите на Йехова, където живеем и до днес. Тук, в Бетел, много се радваме, когато отново се виждаме с братя и сестри, които срещнахме по време на гражданската война или при други случаи и които продължават вярно да служат на Йехова.

През годините Кристиана ми оказваше чудесна подкрепа и беше лоялна съпруга. Макар че от 1978 г. се бори със здравословни проблеми, тя проявява положителен и непоколебим дух, което ми помага да продължавам в службата. Заедно изпитваме изпълнението на думите на псалмиста: „Господ ще го подкрепява на болното легло.“ (Псалм 41:3)

Когато си припомням тези години на теократична дейност, искрено благодаря на Йехова за неговите чудесни благословии. Тъй като съм доволен от нещата, които той осигурява, с основание мога да кажа, че съм намерил истинско щастие. Радостта от това, че братята и сестрите ми, моите деца и техните семейства служат на Йехова заедно с мене и съпругата ми, е благословия, която няма равна на себе си. Йехова ме дари с богат и смислен живот. Нито едно от желанията ми не остана неизпълнено.

[Бележка под линия]

[Блок на страница 27]

Навременна уредба подкрепя братството

В средата на 60–те години на XX век омразата между етническите групи в северна и източна Нигерия доведе до безредици, бунтове, беззаконие и етническо насилие. Тези събития оказаха голям натиск върху Свидетелите на Йехова, които бяха твърдо решени да не заемат страна в конфликта. Около двайсет от тях бяха убити. Повечето загубиха всичките си притежания.

На 30 май 1967 г. източните нигерийски щати се отцепиха от федерацията и основаха Република Биафра. Федералната армия беше мобилизирана и окупира Биафра. Последва кървава и изпълнена с насилие война.

Свидетелите на Йехова в Биафра понесоха силни нападки заради своята неутрална позиция. Във вестниците бяха публикувани яростни коментари, които настройваха общественото мнение срещу тях. Йехова обаче се грижеше служителите му да получават духовна храна. Как?

В началото на 1968 г. един държавен служител беше изпратен на работа в Европа, а друг беше назначен да работи на временното летище в Биафра. И двамата бяха Свидетели. Благодарение на назначенията си те бяха част от единствената връзка на Биафра с останалия свят. Тези двама Свидетели доброволно приеха опасната задача да внасят духовна храна в Биафра. Освен това с тяхна помощ братята получаваха хуманитарни помощи. Те извършваха тази животоспасяваща дейност чак до края на войната през 1970 г. Единият от тях по–късно каза: „Тази уредба превъзхождаше всичко, което човек може да планира.“

[Снимка на страница 23]

През 1956 г.

[Снимка на страница 25]

През 1965 г. със синовете ни Джоуел и Самуел

[Снимка на страница 26]

Каква благословия е да служим на Йехова като семейство!

[Снимка на страница 27]

Днес с Кристиана служим в нигерийския Бетел