Няма нищо по–добро от истината
Разказано от Х. Н. Ван Дер Бейл
През юни 1941 г. бях предаден на Гестапо и отведен в концентрационния лагер Заксенхаузен, който се намираше близо до Берлин (Германия). Там останах до обвеяния с позорна слава поход на смъртта през април 1945 г. като затворник номер 38190. Но преди да опиша тези събития, нека да обясня как станах затворник.
РОДЕН съм в Ротердам (Холандия) малко след започването на Първата световна война, през 1914 г. Татко беше железопътен работник и нашият малък апартамент се намираше близо до железопътната линия. Към края на войната, през 1918 г., виждах да минават със силен шум много от т.нар. кризисни влакове. Несъмнено те бяха пълни с ранени войници, които бяха карани от фронта по домовете си.
Когато бях на 12 години, напуснах училище, за да започна работа. Осем години по–късно се записах като стюард на борда на един пътнически кораб, и през следващите четири години пътувах по море от Холандия до Съединените щати и обратно.
Когато през лятото на 1939 г. застанахме на док в пристанището на град Ню Йорк, съществуваше заплаха от друга световна война. Затова, когато един мъж се качи на борда на нашия кораб и ми предложи книгата Government [„Правителство“], в която се говореше за едно праведно правителство, аз с радост я приех. След като се завърнах в Ротердам, започнах да търся работа на сушата, тъй като животът по море вече не изглеждаше безопасен. На 1 септември германците нахлуха в Полша и народите бяха потопени във Втората световна война.
Научавам библейската истина
Една неделя сутрин през март 1940 г. бях на гости при моя женен брат, когато един Свидетел на Йехова позвъни на вратата. Казах му, че вече имам книгата „Правителство“, и го попитах относно небето и кой отива там. Получих толкова ясен и логичен отговор, че си казах: ‘Това е истината.’ Дадох му адреса си и го поканих да ме посети в моя дом.
Само след три посещения, по време на които водихме задълбочени дискусии върху Библията, започнах да придружавам Свидетеля в проповедната работа от къща на къща. Когато стигнахме до района, той ми показа откъде да започна и проповядвах сам. Именно по този начин много нови бяха въведени в проповедната работа през онези дни. Посъветваха ме, когато предлагам литература, винаги да бъда вътре във входа на някоя къща, за да не бъда забелязван на улицата. През ранните дни на войната се налагаше да сме предпазливи.
След три седмици, на 10 май 1940 г., германската армия нахлу в Холандия и на 29 май представителят на Райха, Зайс Инкварт, съобщи, че организацията на Свидетелите на Йехова е поставена под възбрана. Срещахме се само на малки групи и внимавахме да пазим местата на нашите събрания в тайна. Особено укрепващи за нас бяха посещенията на пътуващите надзорници.
Аз бях страстен пушач и когато предложих цигара на Свидетеля, който изучаваше с мен, и разбрах, че той не пуши, казах: „Никога не бих могъл да спра да пуша!“ Скоро след това обаче, като ходех по улицата, си помислих: ‘Ако ще ставам Свидетел, искам да бъда истински Свидетел.’ И никога повече не запалих цигара.
Заемам позиция на страната на истината
През юни 1940 г., по–малко от три месеца след като се запознах с онзи Свидетел на вратата на брат ми, символизирах своето отдаване на Йехова и бях покръстен. Няколко месеца след това, през октомври 1940 г., започнах целодневна служба като пионер. По онова време получих т.нар. пионерски елек. Той имаше много джобове за книги и брошури и можеше да се носи под палтото.
Буквално от началото на германската окупация Свидетелите на Йехова бяха системно преследвани и арестувани. Една сутрин през февруари 1941 г. бях на проповедна служба заедно с няколко други Свидетели. Докато те посещаваха хората от едната страна на една група от къщи, аз работех от другата страна на същата група, за да се срещна с тях. След известно време отидох да видя какво ги задържа и срещнах един мъж, който попита: „Дали и вие имате от тези малки книжки?“
„Да“ — отговорих. Тогава той ме арестува и ме отведе в полицейския участък. Бях задържан в участъка почти четири седмици. Повечето от служителите бяха приятелски настроени. Преди да бъде предаден на Гестапо, човек можеше да осигури освобождаването си просто като подпише една декларация, че повече няма да разпространява библейска литература. Когато ми казаха да подпиша такава декларация, аз отговорих: „Дори и да ми предложите един или два милиона гулдена, пак няма да подпиша.“
След като ме задържаха още известно време, бях предаден на Гестапо. След това бях отведен в концентрационния лагер Заксенхаузен в Германия.
Животът в Заксенхаузен
Когато пристигнах през юни 1941 г., в Заксенхаузен вече имаше около 150 Свидетели, повечето от които бяха немци. Ние, новите затворници, бяхме отведени в една секция на лагера, наречена ‘изолатор’. Там нашите християнски братя ни поеха под своите грижи и ни подготвиха за нещата, които да очакваме. След една седмица пристигна още една ‘пратка’ със Свидетели от Холандия. Първо ни беше възложено да стоим на едно и също място пред бараките от седем часа сутринта до шест часа вечерта. Понякога затворниците трябваше да правят това всеки ден в продължение на една или повече седмици.
Въпреки жестокото отношение братята съзнаваха спешната нужда от това да останат организирани и да приемат духовна храна. Всеки ден някой беше определен да подготви мисли върху един библейски стих. По–късно, в двора, където се събираха затворниците, Свидетелите един по един заговаряха този човек и изслушваха това, което той беше подготвил. По един или друг начин в лагера редовно беше внасяна тайно литература и всъщност ние се събирахме всяка неделя и изучавахме заедно тази библейска литература.
По някакъв начин в Заксенхаузен беше вкаран тайно един екземпляр от книгата Children [„Деца“], чието издаване беше съобщено на конгреса в Сейнт Луис (в Съединените щати) през лятото на 1941 г. За да намалим риска от това книгата да бъде открита и унищожена, ние я разделихме и частите се предаваха между братята, така че всеки един можеше на свой ред да я прочете.
Скоро управителите на лагера разбраха за събранията, които провеждахме. Затова Свидетелите бяха разделени и поставени в различни бараки. Това ни даде прекрасната възможност да проповядваме на други затворници и впоследствие много поляци, украинци и други приеха истината.
Нацистите не криеха своето намерение да пречупят или убият тези Бибелфоршер, както бяха наричани Свидетелите на Йехова. В следствие на това натискът, който ни оказваха, беше жесток. Беше ни казано, че бихме могли да бъдем освободени, ако подпишем декларация, с която се отказваме от вярата си. Някои братя започнаха да мислят: „Ако съм свободен, мога да правя повече в службата на Йехова.“ Макар че неколцина подписаха, повечето от братята ни останаха верни въпреки всички лишения, унижението и лошото отношение. За някои от онези, които направиха компромис, не чухме повече нищо. За щастие обаче, по–късно други от тях се възстановиха духовно и все още са активни Свидетели.
Редовно бяхме насилвани да гледаме, докато някои затворници бяха подлагани на жестоко телесно наказание, като например 25 удара с пръчка. Веднъж ни накараха да наблюдаваме обесването на четирима мъже. Тези преживявания наистина ти оказват влияние. Един брат, висок, хубав мъж, който живееше в същата барака с мен, ми каза: „Преди да дойда тук, не можех да гледам кръв, без да ми стане лошо. Но сега съм по–твърд.“ И все пак, въпреки че може би станахме по–твърди, не станахме коравосърдечни. Трябва да кажа, че никога не хранех лоши чувства или омраза към нашите преследвачи.
След като известно време работих с командо (работна бригада), бях приет в болницата с висока температура. Един любезен лекар от Норвегия и една медицинска сестра от Чехословакия ми помогнаха и вероятно тяхната добрина ми спаси живота.
Походът на смъртта
До април 1945 г. стана ясно, че Германия губеше войната. Западните съюзници напредваха бързо от запад, а руснаците от изток. Беше невъзможно нацистите да избият стотиците хиляди хора в концентрационните лагери и да погребат телата им само за няколко дена, без да оставят никаква следа. Затова те решиха да убият болните и да отведат останалите затворници до най–близките пристанища. Там те планираха да ги натоварят на кораби и да потопят корабите в морето.
Походът на около 26 000 затворника от Заксенхаузен започна през нощта на 20 април. Преди да напуснем лагера, нашите болни братя бяха избавени от болницата. Снабдихме се с една платформа на колела, на която те можеха да бъдат превозени. Общо бяхме 230 души от шест различни страни. Сред болните беше брат Артур Винклер, който беше допринесъл много за развитието на делото в Холандия. Ние Свидетелите бяхме последни в колоната и непрекъснато се насърчавахме един друг да продължаваме напред.
Като начало вървяхме 36 часа без почивка. Докато вървях, аз всъщност заспах от силния глад и умора. Но да изостана или да си почина беше немислимо, защото човек рискуваше да бъде застрелян от пазачите. През нощта спяхме на открито в полето или в гората. Храната беше оскъдна или липсваше напълно. Когато спазмите на глада станаха непоносими, аз изблизах пастата за зъби, която шведският Червен кръст ни беше дал.
По едно време, понеже германските пазачи не бяха наясно с местонахождението на руските и американските войски, останахме в гората четири дни. И добре, че стана така, защото заради това не стигнахме навреме до пристанището на Любек, за да бъдем качени на корабите, които трябваше да ни отведат до нашия воден гроб. Накрая, след 12 дена и поход от около 200 километра, стигнахме гората Кривиц. Това беше недалеч от Шверин, един град на около 50 километра от Любек.
Руснаците бяха от дясната ни страна, а американците — от лявата. По гърмежите на оръдията и непрестанния огън от пушките съдехме, че бяхме близо до фронтовите линии. Германските пазачи изпаднаха в паника; някои избягаха, а други смениха военните си униформи със затворническо облекло, което бяха съблекли от мъртвите, като се надяваха да не бъдат разпознати. Сред цялото това объркване ние, Свидетелите, се събрахме, за да се помолим за ръководство.
Отговорните братя решиха, че трябва да тръгнем рано сутринта на следващия ден и да вървим към посока на американските позиции. Въпреки че почти половината от затворниците, които бяха започнали похода на смъртта, умряха или бяха убити по пътя, всички Свидетели преживяха.
Военни от Канада ми предложиха да пътувам с тях до град Неймеген, където живееше една от сестрите ми. Но когато стигнах до там, установих, че тя се беше преместила. Така че тръгнах пеша към Ротердам. За щастие по пътя ми предложиха да се кача на едно частно превозно средство, което ме отведе точно в моята посока.
Истината е моят живот
Още в същия ден, след като пристигнах в Ротердам, отново попълних молба за пионерска служба. След три седмици бях на своето назначение в град Зутфен, където служих през следващата година и половина. През това време възстанових до известна степен физическите си сили. След това бях назначен за окръжен надзорник, както се наричат пътуващите служители. Няколко месеца по–късно бях поканен в Библейското училище Гилеад на „Стражева кула“ в Саут Лансинг (Ню Йорк). След като през февруари 1949 г. завърших 12–ия клас на това училище, бях назначен в Белгия.
В Белгия служих в различни аспекти на службата, включително и почти осем години в офиса на клона и десетилетия в пътуващата служба като окръжен и областен надзорник. През 1958 г. се ожених за Жюстин, която стана моя другарка в пътуванията. Днес, след като годините започват да ми натежават, все още имам радостта, че имам възможността да служа по ограничен начин като заместник–пътуващ надзорник.
Когато си спомням за службата си, наистина мога да кажа: „Няма нищо по–добро от истината.“ Разбира се, не винаги беше лесно. Открих нуждата от това да се уча от своите грешки и недостатъци. Затова, когато говоря с млади хора, често им казвам: „И вие ще правите грешки и вероятно дори сериозни прегрешения, но не лъжете за тях. Обсъдете въпроса със своите родители или с някой старейшина и след това направете необходимите промени.“
През почти 50–те години на целодневната си служба в Белгия имах привилегията да видя хора, които някога познавах като деца, да служат като старейшини и окръжни надзорници. И видях броят на вестителите на Царството в страната да расте от 1700 на 27 000 души.
И задавам въпроса: „Дали би могло да има по–благословен начин на живот от този да служиш на Йехова?“ Никога не е имало, няма и сега и няма и да има в бъдеще. Моля се Йехова да продължава да ръководи и да благославя съпругата ми и мен, за да можем да продължаваме да му служим вечно.
[Снимка на страница 26]
Със съпругата ми скоро след сватбата ни през 1958 г.