Биографичен разказ

С помощта на Йехова оцеляхме по време на тоталитарни режими

Разказано от Хенрик Дорник

РОДЕН съм през 1926 г. Родителите ми бяха ревностни католици. Живеехме в Руда Шлонска, миньорско градче, намиращо се близо до град Катовице, в южната част на Полша. Майка ми и баща ми учеха мене, по–големия ми брат Бернард и двете ми по–малки сестри Ружа и Едита да се молим на Бога, да посещаваме църковните служби и да съблюдаваме тайнството на покаянието.

Библейската истина стига до нашия дом

Един ден през януари 1937 г., когато бях на десет години, баща ми се прибра вкъщи много радостен. Той донесе голяма, дебела книга, която беше получил от Свидетелите на Йехова, и ни каза: „Деца, вижте какво съм донесъл — Свещеното писание!“ Никога преди не бях виждал Библията.

Католическата църква от дълго време имаше силно влияние в Руда Шлонска и в околността. Свещениците се държаха много приятелски със собствениците на мини и изискваха абсолютно подчинение от миньорите и от техните семейства. Ако един миньор не отидеше на литургия или откажеше да се изповяда, на него се гледаше като на неверник и той биваше набелязван за уволнение от работа. Скоро това застрашаваше и баща ми, тъй като той се събираше със Свидетелите на Йехова. Но когато свещеникът дойде вкъщи, баща ми изобличи неговото религиозно лицемерие пред всички. Свещеникът остана засрамен и понеже не искаше да си има неприятности, баща ми не беше уволнен.

Когато видях как татко се изправи срещу свещеника, това засили решимостта ми да науча какво се казва в Библията. Постепенно обикнах Йехова и развих лични взаимоотношения с него. Няколко месеца след разговора със свещеника присъствахме на Възпоменанието на Христовата смърт, по време на което баща ми беше представен на трийсетината души, събрали се там, с думите: „Това е един от йонадавовците.“ Скоро разбрах, че „йонадавовците“ са християните, имащи земна надежда, и че техният брой щеше да расте.a (4 Царе 10:15–17)

„Момче, разбираш ли какво означава покръстването?“

След като прие истината, баща ми спря да пие и стана добър съпруг и баща. Въпреки това майка ми не споделяше неговите религиозни възгледи и казваше, че предпочита баща ми да бъде такъв, какъвто беше преди, и да си беше останал католик. След като избухна Втората световна война обаче, тя видя как същите свещеници, които преди се бяха молели Полша да победи окупационните войски на Германия, сега отправяха молитви на благодарност за успеха на Хитлер! По–късно, през 1941 г., майка ми се присъедини към нас в службата на Йехова.

Преди това бях изразил желанието си да символизирам отдаването си на Бога чрез покръстване във вода, но християнските старейшини прецениха, че съм твърде млад. Казаха ми да почакам. След време обаче, на 10 декември 1940 г., Конрад Грабови (брат, който остана верен до смъртта си в концентрационен лагер) предпазливо проведе с мене кратък разговор в един малък апартамент. Той ми зададе пет въпроса и след като беше доволен от отговорите, ме покръсти. Един от въпросите му беше: „Момче, разбираш ли какво означава покръстването?“ Попита ме също: „Разбираш ли, че сега, като сме във война, скоро ще се наложи да вземеш решение дали да бъдеш верен на Хитлер, или на Йехова и че от това решение може да зависи животът ти?“ Без да се двоумя, отговорих: „Да, разбирам.“

Преследването започва

Защо Конрад Грабови ми зададе такива конкретни въпроси? Немските войски бяха нахлули в Полша през 1939 г. и след това вярата и моралната ни безкомпромисност бяха подложени на сериозни изпитания. С всеки изминал ден напрежението растеше, като чувахме, че наши братя и сестри биваха арестувани, изселвани и изпращани в затвори и концентрационни лагери. Скоро щеше да дойде и нашият ред да се сблъскаме с подобни изпитания.

Нацистите искаха да превърнат младото поколение — сред което бяхме и ние с брат ми и сестрите ми — в ревностни поддръжници на Третия райх. Тъй като баща ми и майка ми вече няколко пъти бяха отказали да подпишат документа „Фолкслисте“ (списък с хората, които имаха или искаха да получат немско гражданство), им бяха отнети родителските права. Баща ми беше изпратен в концентрационния лагер в Освиенцим. През февруари 1944 г. с брат ми бяхме изпратени в поправително училище в Гродкув (Гроткау), близо до град Ниса, а сестрите ни бяха изпратени в католически манастир в Чарновонси (Клостербрюк), близо до град Ополе. Целта на властите беше да ни накарат да се откажем от онова, което те наричаха „измамните възгледи на вашите родители“. Майка ми оставиха сама вкъщи.

В поправителното училище всяка сутрин издигаха знамето с пречупения кръст и ни нареждаха да вдигнем дясната си ръка и да отдадем чест на знамето, като кажем „Хайл Хитлер“. Това беше тежко изпитание на вярата, но с Бернард устояхме твърдо, отказвайки да направим компромис. Заради тази „проява на неуважение“ понасяхме жесток побой. Последвалите опити на есесовците да сломят духа ни също се провалиха, затова те ни дадоха следния ултиматум: „Или подписвате декларацията, чрез която заявявате лоялността си към Германия, и се присъединявате към Вермахта (немската армия), или ще бъдете изпратени в концентрационен лагер.“

Когато през август 1944 г. властите решиха да ни изпратят в концентрационен лагер, те заявиха следното: „Не е възможно да ги убедим да направят каквото и да било. Тяхното мъченичество им носи радост. Бунтовната им позиция е заплаха за цялото поправително училище.“ Макар че нямах никакво желание да бъда мъченик, това да страдам заради лоялността си към Йехова със смелост и достойнство наистина ми носеше радост. (Деяния 5:41) Със собствени сили обаче изобщо нямаше да мога да издържа страданията, които ми предстояха. От друга страна, пламенните молитви ме приближиха до Йехова и за мене той наистина се оказа Помощник, на когото мога да разчитам. (Евреи 13:6)

В концентрационния лагер

Не след дълго бях изпратен в концентрационния лагер Грос–Розен в Силезия. Получих затворнически номер и лилав триъгълник, който показваше, че съм Свидетел на Йехова. Есесовците ми направиха предложение. Можех да бъда освободен от лагера и дори да стана офицер в нацистката армия при едно условие. „Трябва да отхвърлиш идеологията на Изследователите на Библията, която е в ущърб на Третия райх.“ Другите затворници не получаваха такова предложение. Единствено на Свидетелите на Йехова беше давана тази възможност да напуснат лагерите. Въпреки това, както хиляди други, и аз решително отказах да приема предоставената ми „привилегия“. Тогава есесовците ми казаха следното: „Погледни добре комина на крематориума. Обмисли предложението още веднъж. Иначе единственият друг начин да получиш отново свободата си е през този комин.“ Отново отказах решително и в същия миг се изпълних с „мира от Бога, който превъзхожда всички мисли“. (Филипяни 4:6, 7)

Молех се да намеря други Свидетели в лагера и Йехова отговори на молитвите ми. Сред тези събратя християни беше един верен брат на име Густав Баумерт, който любещо ми помагаше. За мене Йехова наистина беше „Бащата на нежното състрадание и Богът на всяка утеха“. (2 Коринтяни 1:3)

След няколко месеца настъпващите руски войски принудиха нацистите бързо да евакуират лагера. Докато се подготвяхме да тръгнем, ние, братята, рискувайки живота си, решихме да отидем до бараките на жените, за да видим в какво състояние се намират нашите духовни сестри, които бяха около двайсетина. Сред тях бяха Елза Абтb и Гертруд От. Когато ни видяха, те веднага се затичаха към нас и след кратка размяна на насърчителни думи, запяха една от песните на Царството, в която се казва: „Който е верен и е лоялен, няма да изпитва страх.“c Всички до един се просълзихме!

В следващия лагер

Нацистите натъпкаха по 100–150 затворници в празни вагони. Оставиха ни без храна и вода. През цялото пътуване бяхме изложени на студ и смразяващи дъждове. Измъчваше ни също жажда и треска. Когато болните и изтощени затворници падаха на пода и издъхваха, във вагоните се освобождаваше място. Краката ми и ставите ми се подуха толкова много, че не можех да стоя изправен. След като пътувахме десет дни, неколцината оцелели затворници пристигнахме в трудовия лагер Мителбау–Дора в град Нордхаузен, който се намира близо до Ваймар в Тюрингия. Забележително е, че нито един от братята не умря по време на това кошмарно пътуване.

Скоро след като се възстанових от пътуването, в лагера избухна епидемия от дизентерия и някои братя, сред които и аз, се разболяхме. Казаха ни за известно време да не ядем супата, която ни даваха в лагера, а да ядем само препечен хляб. Правех това и не след дълго се възстанових. През март 1945 г. научихме, че библейският текст за тази година беше Матей 28:19: „Идете и правете ученици сред всички народи.“ Явно вратите на лагера скоро щяха да бъдат отворени и щяхме да продължим да проповядваме добрата новина! Тази мисъл ни изпълни с радост и надежда, тъй като смятахме, че кулминацията на Втората световна война ще бъде по време на Армагедон. Само по какъв чудесен начин Йехова ни укрепваше през онези трудни времена!

Освобождение от лагерите

На 1 април 1945 г. съюзническите сили бомбардираха есесовските казарми и нашия лагер, намиращ се в близост до тях. Мнозина бяха убити или ранени. На следващия ден имаше масирани бомбардировки, като един мощен взрив направо ме хвърли във въздуха.

Един от братята, Фритц Улрих, ми се притече на помощ. Той започна да рови в купчината развалини, надявайки се, че все още съм жив. Накрая ме намери и ме издърпа изпод отломките. Когато дойдох в съзнание, разбрах, че имам тежки наранявания по лицето и тялото и че не мога да чувам. Шумът от експлозията беше увредил тъпанчетата ми. Години наред имах сериозни проблеми със слуха, но след време състоянието ми се подобри.

От хиляди затворници само малцина оцеляха при бомбардировките. Някои от нашите братя също изгубиха живота си. Сред тях беше и Густав Баумерт. Раните, които бях получил, се инфектираха и вдигнах висока температура. Скоро обаче съюзниците ни намериха и ни освободиха. Междувременно разлагащите се трупове на убитите затворници станаха причина да избухне епидемия от тиф, която засегна и мене. Заедно с другите болни бях откаран в болница. Въпреки усилията на лекарите само трима души оцеляхме. Колко съм благодарен на Йехова, че ме укрепи да остана верен през тези трудни времена! Толкова съм признателен, че той направи възможно да бъда избавен от „мрачната сянка“ на смъртта. (Псалм 23:4)

Най–накрая вкъщи!

След капитулацията на Германия се надявах да се върна вкъщи възможно най–скоро, но това се оказа по–трудно, отколкото очаквах. Бях забелязан от няколко бивши затворници, членове на организацията „Католическа акция“. С викове „Убийте го!“ те ме повалиха на земята и започнаха да скачат върху мене. Един мъж ми се притече на помощ и ме избави от тази жестокост. Трябваше ми доста време, за да се възстановя, тъй като имах наранявания и се чувствах отпаднал от тифа. Накрая обаче успях да се прибера вкъщи. Бях толкова щастлив отново да бъда със семейството си! Всички те много се радваха да ме видят, тъй като мислели, че съм мъртъв.

Скоро след това възобновихме проповедната дейност и много искрени хора, които търсеха истината, откликнаха положително. Аз имах задачата да осигурявам на сборовете библейска литература. Заедно с други братя имах привилегията да се срещна във Ваймар с представители на клона в Германия. От там внесохме в Полша първите броеве на „Стражева кула“, издадени след войната. Те веднага бяха преведени и с помощта на циклостилни плаки от тях бяха отпечатани множество екземпляри. Когато нашият клон в Лодз пое пълния надзор над дейността в Полша, сборовете започнаха да получават литература редовно. Аз станах специален пионер, или целодневен служител, като проповядвах в обширния район на Силезия, голяма част от която вече беше в границите на Полша.

Не мина много време обаче и преследването срещу Свидетелите на Йехова започна отново. Този път от неотдавна установения комунистически режим в Полша. Заради християнския си неутралитет през 1948 г. бях осъден на две години затвор. Докато бях в затвора, имах възможността да помогна на много затворници да се приближат до Йехова. Един от тях застана на страната на истината и по–късно отдаде живота си на Йехова и беше покръстен.

През 1952 г. отново ме вкараха в затвора. Този път бях обвинен, че съм американски шпионин! Докато чаках делото си, бях държан в единична килия и бях разпитван ден и нощ. Но Йехова отново ме избави от ръцете на моите преследвачи и през следващите години вече не бях подлаган на подобно мъчение.

Какво ми помогна да издържа

Когато погледна назад към всичките тези години на изпитания и трудности, виждам ясно някои основни източници на насърчение. Преди всичко силата да издържам идваше от Йехова и от неговото Слово, Библията. Постоянните пламенни молитви към „Бога на всяка утеха“ и ежедневното изучаване на неговото Слово помогнаха както на мене, така и на други да останем живи в духовно отношение. Ръкописните екземпляри на „Стражева кула“ също ми осигуряваха така необходимата духовна храна. В концентрационните лагери бях много укрепен от грижовни събратя по вяра, които с готовност и желание ми помагаха.

Друга благословия от Йехова беше моята съпруга Мария. Оженихме се през октомври 1950 г. и след това ни се роди дъщеря ни Халина, която обикна Йехова и му служи и до днес. С Мария бяхме женени в продължение на 35 години, преди тя да почине след продължително боледуване. Смъртта ѝ ми причини много мъка и болка, но макар и ‘повален’, аз не бях ‘унищожен’. (2 Коринтяни 4:9) В тези трудни моменти намирах подкрепа от страна на моята дъщеря, нейния съпруг и от децата им — моите внуци. Всички те вярно служат на Йехова.

От 1990 г. служа в клона на Свидетелите на Йехова в Полша. Всекидневното общуване с прекрасното бетелово семейство е голяма благословия за мене. Понякога влошаващото ми се здраве ме кара да се чувствам като слаб орел, който може единствено да се рее във въздуха. Въпреки всичко гледам с увереност напред в бъдещето и „пея Господу, защото се е показал щедър към мене“ до ден днешен. (Псалм 13:6) С нетърпение очаквам времето, когато Йехова, моят Помощник, ще поправи цялата вреда, причинена от потисническото управление на Сатана.

[Бележки под линия]

[Снимка на страница 10]

Получих този номер и лилавия триъгълник в концентрационния лагер

[Снимка на страница 12]

Със съпругата ми Мария през 1980 г.