Нито мисъл за компромис!

РЪКАТА на Йехова била с ранните последователи на Исус Христос. (Деяния 11:21) С помощта на Йехова, те безкомпромисно следвали правилната линия на поведение. Това, че те също така били обект на враждебност и усилено преследване, е добре известен исторически факт.

Лоялността на първите верни последователи на Христос станала пословична. Дори с цената на живота си те отказвали да направят компромис с вярата си. Но защо с тях се отнасяли толкова жестоко?

Мразени без причина

Подобно на Исус, истинските християни не споделяли стремежите и вярванията на света. (1 Йоан 4:4–6) Нещо повече, разрастването на християнството „било толкова стремително, и неговият успех толкова забележителен, че ужасния сблъсък [с имперската сила на Рим] бил неизбежен“ — отбелязва историкът Едмон де Пресансѐ.

Исус веднъж отнесъл към себе си думите на пророческия псалм, казвайки: „Намразиха Ме без причина.“ (Йоан 15:25; Псалм 69:4) Преди да каже това на своите ученици, той предупредил: „Слугата не е по–горен от господаря си. Ако Мене гониха, и вас ще гонят.“ (Йоан 15:20) Нямало да бъде лесно да го следват в неговите стъпки. Например религиозните водачи всред юдеите щели да се отнасят към учениците на Исус от юдейски произход като към отстъпници от юдаизма. Но когато от последователите на Исус било поискано да не говорят повече за него, те отказали да се подчинят и да направят компромис с вярата си. — Деяния 4:17–20; 5:27–32.

В свидетелските показания, представени пред юдейския Санхедрин скоро след Петдесетница 33 г.от н.е., ученикът Стефан бил обвинен, че „говори хулни думи против Моисея и против Бога“. Въпреки явната несправедливост на това обвинение, той бил пребит до смърт с камъни. В резултат ‘се подигнало голямо гонение против църквата в Йерусалим’ и ‘всички, с изключение на апостолите, се разпръснали по юдейските и самарийските окръзи’. (Деяния 6:11, 13; 8:1) Много от тях били хвърлени в затвора.

Юдеите преследвали Исусовите последователи „с неумолима омраза“, се казва в книгата Christianity and the Roman Empire [„Християнството и Римската империя“]. Дори римското правителство често трябвало да се намесва, за да защити християните! Например, римските войници веднъж спасили апостол Павел от юдеите, които имали намерение да го убият. (Деяния 21:26–36) Но въпреки това, отношенията между християни и римляни оставали напрегнати.

Рим засилва преследването

Около девет години след смъртта на Стефан, римският управник Ирод Агрипа I, за да угоди на юдеите, заповядал да убият апостол Яков. (Деяния 12:1–3) По това време вярата в Христос вече се разпространила до Рим. (Деяния 2:10) През 64 г. от н.е. голяма част от този град била унищожена от пожар. Ужасяващото преследване на християни започнало, след като Нерон обвинил тях за бедствието, опитвайки се да пресече слуховете, че той е виновен за пожара. Дали той подпалил града, за да намери претекст да го изгради отново в още по–величествени мащаби и да го преименува на Нерополис в своя чест? Или неговата императрица Попея, юдейска прозелитка, известна с антипатията си спрямо християните, повлияла на решението му да ги обвини? Изследователите не са сигурни за това, но последствията били потресаващи.

Римският историк Тацит казва: „Към смъртта беше прибавена гаврата; облечени в кожи от зверове, [християните] бяха разкъсвани на парчета от кучета; те бяха приковавани на кръстове; подготвяха ги за подпалване, така щото когато денят отмине, да могат да служат за осветление“ — човешки факли за илюминация на императорските градини. Тацит, който не изпитвал приятелски чувства към християните, добавя: „Макар и виновни и заслужаващи да бъдат наказвани за назидание, те предизвикваха състрадание, тъй като биваха унищожавани не за благото на обществото, а поради жестокостта на един човек“, Нерон.

Рязко очертани контрасти

Макар и да било изгодно за целите на Нерон да обвини християните за унищожението на Рим, той никога не ги поставил под възбрана, нито пък обявил християнството за религия извън закона на държавата. Тогава защо римляните ги преследвали? Защото „малките християнски общества безпокоели отдадения на необуздани удоволствия езически свят със своето благочестие и приличие“, казва историкът Уил Дюрант. Едва ли би могло да се намери по–силен контраст от този между християнството и римските кръвопролитни гладиаторски битки. Да се отърват от християните и по този начин да успокоят собствената си съвест — за римляните това била твърде удобна възможност, за да бъде пропусната.

Като световна сила, Рим изглеждал непобедим. Римляните вярвали, че една от причините, допринасящи за военната им храброст, е тяхното поклонение на всички богове. Така че за тях било трудно да разберат християните с тяхната отдаденост изключително на един Бог, както и това, че те отхвърляли всички други богове, а също и поклонението на императора. И не е изненадващо, че Рим гледал на християнството като на едно влияние, подкопаващо самите основи на империята.

Цената на свидетелствуването

Към края на първи век от н.е. апостол Йоан бил заточен на остров Патмос заради „Божието слово и свидетелството за Исуса“. (Откровение 1:9) Смята се, че там го изпратил римският император Домициан. Но въпреки че върху Исусовите последователи бил упражнен такъв натиск, към началото на втори век християнството се разпространило по цялата Римска империя. Как било осъществено това? A History of the Early Church [„История на ранната църква“] казва, че християнството „се държало сплотено чрез своята проповедна служба“. Подобно на Йоан, преследваните ранни християни не правели компромис със своята вяра, но пламенно продължавали да говорят за Бога и да свидетелствуват за Исус. — Деяния 20:20, 21; 2 Тимотей 4:2.

Нов етап в преследването на християните започнал към 112 г. от н.е., две години след като император Траян назначил Плиний Младши за управител на Витиния (сега североизточна Турция). Предишното управление в тази област било хлабаво, което довело до безредие. Храмовете били почти запустели, и продажбата на храна за жертвените животни значително спаднала. Търговците обвинявали за това опростеното християнско поклонение, защото в него липсвали както жертвоприношения на животни, така и идоли.

Плиний усърдно се стараел да възстанови езическото поклонение, докато в същото време християните плащали с живота си за своя отказ да принасят вино и да палят тамян пред статуите на императора. Накрая римските власти признали, че християните „са добродетелни люде, но непонятно защо враждебни към старите религиозни традиции“ — по думите на професор Хенри Чадуик. Макар че да бъдеш християнин продължавало да бъде престъпление, наказуемо със смърт, истинските последователи на Исус не допускали и мисъл за компромис.

До омраза водело и „раздразнението всред езическите семейства от обръщането [в християнска вяра] на отделни членове от тях“ — казва професор У. М. Рамзи. „Социалният живот ставал много труден, ако някой ближен не можел да се съобразява с повечето от установените обичаи, защото те включвали признаването на езически божества“ — обяснява докторът по теология Дж. У. К. Уонд. Не е чудно, че мнозина гледали на ранните християни като на човеконенавистници и ги смятали за атеисти.

Растежът донася още по–усилено преследване

Поликарп, за когото се предполага, че е ученик на апостол Йоан, станал уважаван старейшина в град Смирна (сега Измир). Заради своята вяра той бил изгорен на клада през 155 г.от н.е. Римският управител на провинция, Стаций Квадрат, свикал тълпите. Стадионът бил пълен с враждебно настроени езичници, изпълнени с ненавист към 86–годишния Поликарп, заради това, че той ги убеждавал да не се покланят на своите богове; а фанатичните юдеи охотно събрали дърва за огъня, макар че тогава било Голям сабат.

Последвала вълна от преследване, която заляла християните в целия римски свят. По време на управлението на император Марк Аврелий тяхната кръв била проливана още по–изобилно. Ако били римски граждани, загивали от меч; ако ли не, били разкъсвани от диви зверове в амфитеатрите. Какво било престъплението им? Просто това, че са християни, които отказват да направят компромис или да се отрекат от вярата си.

Днешният френски град Лион израснал от римската колония Лугдунум — важен административен център и единственият римски гарнизон между Рим и река Рейн. През 177 г.от н.е. там имало многобройно християнско общество, срещу което яростно се опълчило езическото население. Това започнало, когато на християните било забранено да се явяват на местата за обществени събирания. Тълпата провокирала безредици, и последвалото преследване било толкова голямо, че нито един християнин не смеел да напусне дома си. Римският управител заповядал християните да бъдат издирвани и избивани.

Наградата

Със смъртта на Исусовите апостоли и прекратяването на тяхното възпиращо влияние, всред изповядващите християнството започнало да се развива отстъпничество. (2 Солунци 2:7) Към края на четвърти век от н.е. отстъпническото християнство станало държавна религия. По това време то вече се корумпирало и било готово да направи компромис и да се отъждестви със света — нещо, което Исус и неговите последователи никога не направили. (Йоан 17:16) Много по–рано обаче библейският канон вече бил завършен, заедно с неговото описание на християнската вяра.

Дали страданията и смъртта на хиляди от ранните християни били напразни? В никакъв случай! Не допускайки нито мисъл за компромис със своята вяра, те доказали, че са ‘верни до смърт, и им бил даден венецът на живота’. (Откровение 2:10) Служителите на Йехова продължават да изпитват натиска на преследването, но вярата и лоялността на ранните им събратя по вяра са все така източник на голямо насърчение за тях. Затова днешните християни също не допускат нито мисъл за компромис.

[Снимки на страници 8, 9]

Нерон

Макет на имперския Рим

Олтар, предназначен за поклонение на кесаря

[Източници]

Nero Courtesy of The British Museum

Museo della Civiltà Romana, Roma

[Снимка на страница 10]

Марк Аврелий

[Източник]

The Bettmann Archive