Йехова благослови моите решения
Разказано от Самуел Б. Френд
ПРЕЗ юли 1952 година пеех всяка съботна вечер в известната Country and Western Show в Little Rock (Арканзас, САЩ). Тричасовата програма се харесваше не само на публиката, присъстваща в студиото, но също и на хиляди други, които слушаха програмата, предавана от радиостанцията KLRA, с излъчваща способност от 50 kW. По това време в тази южна част от САЩ все още нямаше телевизия.
Една вечер след представлението дойде при мене представител на фирмата за грамофонни плочи МСМ (Metro-Goldwin-Mayer), който търсеше талантливи хора. „Бих искал да сключа договор с вас“, каза той и ми предложи на място доста доходен договор за запис на грамофонни плочи. Той беше видял няколко пъти забавния спектакъл и бе на мнение, че в този бизнес бих могъл да имам голям успех.
Не можа да проумее, като отказах. Обясних му, че участвувам в този забавен спектакъл само за да можем двамата с жена ми да провеждаме целодневната ни служба, и че не желая никаква по–нататъшна кариера в областта на музиката.
По–късно в същата година в Арканзас беше въведена телевизията — предавателната станция беше в Little Rock. Директорът на програмата ме помоли, да подготвя разнообразен забавен спектакъл за първото предаване. С най–голяма радост и удоволствие приех това предложение. Същевременно му обясних, че се интересувам за полудневна работа в телевизията. Но той искаше да ми каже решението си по този въпрос след програмата на откриването.
Началното представление бе пълен успех. Представих талантливи хора на изкуството и сам пях някои песни. След това попитах директора на програмата, дали ще получа назначение за полудневна работа. „Не, за половин ден не ви желая“, каза той. „Искам ви за цел ден.“ Тъй като по отношение на работното време не бе съгласен с никакви компромиси, трябваше да взема някакво решение. Наистина беше доста съблазнително за мен да работя още от самото начало в първата телевизионна станция в Арканзас, но това в никакъв случай не можеше да се сравни с целодневната ни служба за нашия небесен Баща, Йехова Бог. Ето защо аз не приех това предложение.
Когато след забавния спектакъл разказах на жена ми случилото се, тя бе напълно на моето мнение. А какво намерихме онази вечер в пощенската кутия? Покана, да поема служба като окръжен надзирател, т.е. да посещавам еклезии на Божия народ и да ги укрепвам във вярата. Можах ясно да разбера, че Йехова бе благословил решението ми.
Друго време на решение
Това не беше първото решение, което трябваше да взема в моя живот. След като бях завършил училището в Mount Ida (Арканзас), брат ми Фред и аз се включихме в една уестърн музикална група, наречена Texas Rangers. В края на тридесетте години пътувах почти три години с тази група из Южните щати. Нашата група получаваше доходни предложения дори от доста отдалечени градове, като например от Чикаго. Спечелвахме музикални конкурси в Мисисипи и Арканзас и при един конкурс в Арканзас бях отличен като най–добър певец. Намирах се пред мнообещаваща кариера.
Но цялото ми сърце не беше там. В 20–те години, когато бях още дете, нашето семейство държеше връзка с Дружеството Стражева кула. Когато пътуващи проповедници (наречени пилигрим братя) посещаваха нашата местност — живеехме на няколко мили западно от Hot Springs — винаги пренощуваха при нас. Цялото семейство ги слушаше с удоволствие и общо взето възприемаше това, което учеха.
Следователно, когато порастнах имах вече основно познание за библейската истина. Даже разговарях с приятелите ми за това, което казваха пътуващите проповедници и за това, което четяхме вкъщи в Стражева кула. Floyd Garrett с когото в средата на 30–те години, ходех на училище, беше един от тези приятели. Той възприе това, което му разказвах, отдаде се след известно време на Бога и в 1940 година започна целодневна проповедна служба. Днес служи като пътуващ надзирател.
По времето, когато бях на път с оркестъра, баща ми ми писа, за това, което пътуващите братя били казали в докладите, които държали в къщата ни на село. В края на 1938 година бяхме на посещение в Jackson (Мисисипи). Там бях поканен да чуя записания доклад на Радзерфорд, тогавашния президент на Дружеството Стражева кула, изнесен на конгрес в Лондон. С това интересът ми, който години наред беше спял дълбоко в мен, беше събуден. Напълно съзнах, че трябваше да взема решение. В следващата година напуснах оркестъра и се завърнах обратно вкъщи.
Напредък в духовно отношенние
Музика, риболов и лов поставих на заден план в живота ми. Духовните интереси добиваха все по–голямо значение, защото на първо място се стремех към Царството (Матей 6:33). Йехова стана реалност за мене и имах горещо желание да му служа. Отдадох се на Йехова и на 27 ноември 1939 година се кръстих в студената вода на Арканзас. Наскоро след това се кръсти и майка ми.
За 50 долара купих 11 години стара кола и през ноември 1940 година на 23 годишна възраст започнах със целодневна служба по селските окръзи на Арканзас. Какъв радостен ден! Жизненият ми път ясно се очертаваше пред мен и аз чувствувах, че Йехова ме подкрепяше. Това бе от най–голяма стойност за мене.
По онова време не бе лесно да се търсят овчеподобни хора в селския окръг около Хот Спрингс. Трябваше да преминавам дълги растояния по пясъчни пътища, да прескачам потоци и да ходя по следите на някаква каруца, за да стигна до далечни, самотни къщи. Библейската литература често давах в замяна с плодове, зеленчуци, кокошки, яйца, мариновани плодове и зеленчуци и пр. Все още ми доставя удоволствие когато мисля за това, което преживях в онези дни.
Трудности по време на войната
Когато Съединените Щати също навлязоха в сцената на Втората световна война през 1941 година, се стигна до усилена и широка съпротива срещу Свидетелите на Йехова поради неутралното им становище (Исаия 2:4). В цялата страна се образуваха групи срещу тях и хиляди млади Свидетели се хвърлиха в затвора. Наистина, мене ме бяха признали като проповедник, но въпреки това, трябваше да се справя със силна съпротива, а дори и със смъртни заплашвания.
Един мъж например ми заповяда веднъж с пушка за сачми в ръката: „Напуснете веднага мястото ми или ще стрелям!“ Отдалеч бе вече познал, че съм Свидетел на Йехова. Разбира се веднага се обърнах и го напуснах. Един от тези, с които изучавах Библията, веднъж ме предупреди, че човек в източния край има намерение да ме убие, ако влеза в къщата му.
Няколко месеца по-късно проповядвах именно в онази местност и една жена ме покани да влеза в къщата. Пуснах на грамофона един от докладите на брат Радзерфорд и по време на този доклад мъжът на жената се върна и влезе в къщата. С нож в ръката той застана във вратата и ме попита, какво правя тук, но без да ми даде възможност да му отговоря. „Ще поздравлявате ли най-сетне знамето и ще се борите ли в армията?“ — с тези злокобно звучащи думи той се приближаваше с ножа в ръката. Веднага си спомних за предупреждението на моят познат и трескаво търсех подходящ отговор.
„Какво бихте казали — попитах мъжа с ножа в ръката — ако Ви обвинят Вас, че подкрепяте нацистите?“ С възбуден глас продължих: „Аз, както Вие, също така не съм за Хитлер. Единственият ми интерес е, да помогна на хората да разберат Библията.“ Отговорът ми очевидно примири някакси мъжът и той ме пусна да си отида без да ми нанесе вреда. Вън веднага благодарих на Йехова за неговата закрила и за това, че ми сложи в устата подходящите думи.
При друг случай, когато пуснах на един мъж един от докладите по грамофона, забелязах, че нещо не бе в ред с него. Лицето му бе неподвижно и ставаше все по–бледно и по–бледно. Но той все още слушаше доклада. Когато изложението завърши, аз го запитах без особена загиженост, как му хареса доклада. След известно време той ми отговори: „Отначало помислих, че това е доклад от Свидетелите на Йехова и се бях вече приготвил да Ви убия.“ Аз го похвалих за това, че най–напред изслушал доклада, преди да си създаде мнение и му оставих напечатана проповед. Нямах нищо против, да знае кой съм аз, но предпочетох той да узнае това след като го напуснах.
В Бонердейл, където бях израстнал, се основа една еклезия. В течение на две години бях служащ ръководител в еклезията; през това време броят на членовете на групата нарастна на 17 души. След това окръжният надзирател ме помоли да се преместя в Хот Спрингс и да служа там като надзирател на еклезията. Това и направих през 1942 година. Задружието с зрялите, по–стари братя, допринесе много за духовното ми развитие.
В онези дни Йехова се грижеше по различни начини за моите потребности. Един път спешно се нуждаех от 5 долари, за да подновя позволителното за колата ми. казах това на Йехова в молитвата, преди да тръгна в проповедническата служба. През този предобед получих за подарък точно 5 долари!
Службата в Бетела
В 1944 година бях изпратен като извънреден пионер в Жолиет (Илинойс). По това време в „Информатор“ (днес „Нашата служба на Царството“) се появи статия, която докладваше за службата в Бетела в Бруклин (Ню Йорк). Кандидатствувах за тази служба и бях приет.
Когато през март 1945 год. отидох в Бетела, Бетеловата фамилия се състоеше от 230 души; днес са над 2500. Работих пет години в различни отдели, между другото и в Служебния отдел. Един ден брат Кнор, президента на дружеството, ме повика в канцеларията си.
„Ти си избран да ръководиш WBBR, радиопредавателя на дружеството“, каза той. Не можех да повярвам на това.
— „Аз не зная въобще как се ръководи радиопредавател“, отговорих аз.
— „Не си ли вземал участие вече в радиопредавания?“, ме попита той.
— „Но между ръководене и участие има голяма разлика“, възразих аз.
Брат Кнор ме насърчи да приема възложената ми задача и аз му обещах, че ще вложа най–голями старания за изпълнението ѝ. Това беше за мене наистина голямо предизвикателство, но също така и прекрасна привилегия. Повече от 90 членове на Бетеловата фамилия взимаха участие в програмата всяка седмица. Около 65 процента от програмата бяха музикални записи и всяка седмица участвах 15 минути с моите песни. Останалото време беше запазено за библейски доклади, изучаване на Библията, отговори на библейски въпроси и други библейски изпълнения, както и за новини и информации относно обществената сигурност.
Кръщавам баща ми
В отпуската ми през лятото на 1950 година имах несравнимата радост да кръстя баща ми. Той четеше от 27 години публикациите на дружеството, но трая дълго време докато напълно прие, че Йехова си служи с една организация, за разпространение на неговите истини (Матей 24:45–47). Дълго време не вярваше никак на Бог. Как бе стигнал до там?
Когато брат ми Джим умря на 13 годинша възраст, духовникът го осъди за огнения пъкъл, понеже не принадлежеше към никоя Църква. Баща ми не можа да понесе това. Той разсъждаваше: „Защо да обожавам такъв жесток и мъчителен Бог?“ Той беше убеден, че това, което бе казал духовникът, е взето от Библията. Ето защо стана атеист. Можа отново да повярва на Бог, когато една изследователка на Библията (Свидетелка на Йехова) при нейното първо посещение му доказа с наръчието на самата Библия, че пъкъла не е никакво място на мъчение, а общия гроб на човечеството.
Женитба
През 1952 година се намерих пред друго решение. Жан Милтон, една усърдна пионерка, и аз решихме да се оженим. Известно лице запитало Жан, какви са нашите планове за бъдещето тя му обяснила, че искаме да вършим пионерска служба в Little Rock. По оново време не беше възможно да доведеш жена си в Бетел. „Как искате да вършите това?“, попитало лицето. „И двамата нямате абсолютно нищо.“
Това беше истина, ние нямахме никакви пари, защото от няколко години бяхме на целодневна служба — аз от 12 години и Жан от 7 години. Хора ни посъветваха най–напред да поработим половин година, за да „можем да си купим кола и да спестим 600 долара“. Когато Жан ме попита по този въпрос, казах: „Откъде можем да знаем, че няма да се справим? Ние даже не сме и опитали. Ако не върви, можем и по–късно да спрем с пионерската служба и да търсим работа. Първо ще опитаме.“
За наша най–голяма радост, на сватбата получихме за подарък една кола и точно 600 долари. Йехова знаеше какво ни беше необходимо и се бе погрижил за това, понеже бяхме решили да останем в целодневна служба (Матей 3:10). След няколко месечна пионерска дейност, в 1953 година започнах да служа като окръжен надзирател. В следващата година бяхме поканени да посетим Гилеадската библейска школа на Дружеството Стражева кула. Веднага след това Жан ме придружи две години в службата ми като окръжен надзирател.
Служба в чужбина и завърщане в Бетел
Когато в 1957 година служехме в Паско (Вашингтон), ни се предаде писмо от канцеларията на президента. Извиних се при братята и напуснах събранието. Жан и аз отидохме в една съседна стая и отворихме писмото. Бяхме поканени да отидем в Мексико и мене ме молиха да служа като надзирател на бюрото–клон! Просто не намерих думи какво да кажа. Нито знаехме испански, нито знаех нещо за службата в бюро–клон. Но ние положихме нашето доверие в Йехова и това бе положително най–правилното. Полето на дейност бе наистина голямо и много неща трябваше да се организират. Обаче братята там проявиха голяма готовност и Йехова благослови делото.
След като бяхме дейни няколко години в Мексико, получих наново привилегията да посетя Гилеадската школа в Ню Йорк. След завършването й, Жан и аз бяхме изпратени в Гуатемала, където бях деен като окръжен надзирател. Здравето на Жан се влоши и поради това се завърнахме в Съединените Щати през 1967 година. Там пак бяхме дейни в окръжната служба в течение на няколко години. След това служех доста дълго време като преподавател в школата за службата за Царството, която се провеждаше за старейшините на еклезиите и която траеше всеки път две седмици. Накрая поехме бетеловата служба в Бруклин и оттогава сме тук на това наистина благословено място.
Сега съм на 70 години и мога да обърна погледа си назад на 46 годишна целодневна дейност, пълна с незаслужени привилегии. Също така мога да потвърдя, че Йехова е добър и богато благословява. Жена ми Жан, с която съм оженен вече 35 години, е особена благословия за мене. Знам, че Йехова може да благослови както малките, така и големите и аз дълбоко ценях благословиите, които той даде на мене, на малкия (Псалм 115:13). Моето желание и моята воля са и занапред да служа на Йехова, нашия велик и любвеобилен Бог, под неговото ръководство и да върша това за негова слава и възхвала.
[Текст в блока на страница 26]
„Какво вихте казали — попитах мъжа с ножа в ръката — ако ви обвинят вас, че подкрепяте нацистите?“
[Снимка на страница 24]
Сам Френд в началото на музикалната си кариера (дясно)
[Снимка на страница 25]
През 1942 година със „Стражева Кула“ в ръката по улиците на Хот Спрингс.
[Снимка на страница 27]
Сам Френд и жена му Жан днес