Биографичен разказ

Йехова ме учеше от младостта ми

РАЗКАЗАНО ОТ РИЧАРД ЕЙБРАХАМСЪН

„Боже, Ти си ме научил от младостта ми; и досега съм разгласявал Твоите чудесни дела.“ Нека да обясня защо тези думи от Псалм 71:17 имат специално значение за мене.

МАЙКА ми, Фани Ейбрахамсън, била посетена през 1924 г. от Изследователите на Библията, както се наричали тогава Свидетелите на Йехова. Тогава съм бил на една година. Когато научавала някоя библейска истина, тя тичала при съседите да им я каже. Тя учеше и мене, и брат ми, и сестра ми. Преди да мога да чета, тя ми помогна да запомня много стихове за благословиите на Божието Царство.

В края на 20–те години на XX век нашата група от Изследователи на Библията в Ле Гранд, в щата Орегон, където съм роден и израснал, се състоеше от няколко жени и деца. Въпреки че живеехме в отдалечен район, пътуващи служители, известни като пилигрими, ни посещаваха веднъж или два пъти в годината. Те изнасяха насърчителни доклади, придружаваха ни в службата от къща на къща и проявяваха любещ интерес към децата. Някои от тези скъпи братя бяха Шийлд Тутджиан, Джийн Оръл и Джон Бут.

През 1931 г. никой от нас не успя да посети конгреса в Кълъмбъс (Охайо), където Изследователите на Библията приеха името Свидетели на Йехова. Но общностите, както бяха наричани сборовете тогава, и отдалечените групи, които не присъстваха на конгреса, се събраха отделно през август, за да приемат резолюцията за името. Нашата малка група в Ле Гранд също направи това. Тогава през 1933 г., за кампанията по разпространение на брошурата „Кризата“, научих наизуст едно представяне и за първи път свидетелствах сам от къща на къща.

През 30–те години на XX век имаше голямо противопоставяне спрямо нашата дейност. За да се справим с това, сборовете бяха групирани в т.нар. дивизии, които провеждаха малки конгреси и проповедни кампании, наречени дивизионни кампании, веднъж или два пъти годишно. На тези конгреси получавахме наставления как да проповядваме и как да се отнасяме с уважение към полицията, когато се намесва. Тъй като Свидетелите често бяха отвеждани при полицейски съдия или в местния съд, ние повтаряхме написаното в листа с напътствия, наречен Съдебна процедура. Това ни подготви да се справим с противопоставянето.

Напредък в библейската истина

Признателността ми за библейските истини и за основаната на Библията надежда да живеем вечно на земята под управлението на небесното Божие Царство нарастваше. По онова време братята не наблягаха много на това да се покръстват онези, които нямаха надежда да управляват с Христос в небесата. (Откровение 5:10; 14:1, 3) Въпреки това ми казаха, че ако съм решил в сърцето си да върша волята на Йехова, ще бъде подходящо да бъда покръстен. Затова бях покръстен през август 1933 г.

Когато бях на 12 години, учителката ми смяташе, че се справям добре в говоренето пред публика, затова тя насърчи майка ми да ми осигури допълнително обучение. Майка ми смяташе, че това може да ми помогне да служа по–добре на Йехова. Затова тя плати за уроците ми със заплатата, която получи за една година, като се грижеше за прането на преподавателката. Обучението се оказа полезно за службата. Когато бях на 14 години, развих остра форма на ревматизъм, затова не ходих на училище повече от година.

През 1939 г. един целодневен служител на име Уорън Хеншелa дойде в нашата област. Той беше за мене като по–голям брат в духовно отношение, и от сутрин до вечер бяхме заедно в проповедната служба. Той ми помогна да започна ваканционна пионерска служба, форма на временна целодневна служба. Това лято групата ни стана общност. Уорън беше назначен за служител на общността, а аз за водещ на Изучаването на „Стражева кула“. Когато Уорън отиде да служи в Бетел, международната централа на Свидетелите на Йехова в Бруклин (Ню Йорк), аз станах служител на общността.

Започвам целодневна служба

По–голямата отговорност, която имах в службата като служител на общността, допълнително засили моето желание да започна редовна целодневна служба, което направих, когато бях на 17 години, след като завърших гимназия. Баща ми не споделяше нашите религиозни вярвания, но се грижеше добре за семейството в материално отношение и беше човек с високи морални принципи. Той искаше да отида в колеж. Но казваше, че едва когато не съм на негова издръжка, тогава мога да правя каквото си искам. Затова напуснах дома си и станах пионер на 1 септември 1940 г.

Когато тръгвах, майка ми ми прочете Притчи 3:5, 6: „Уповавай на Господа от все сърце, и не се облягай на своя разум. Във всичките си пътища признавай Него, и Той ще оправя пътеките ти.“ За мене наистина беше голяма подкрепа това, че винаги оставях живота си в ръцете на Йехова.

Скоро се присъединих към Джо и Маргарет Харт в службата в североцентралната част на щата Вашингтон. Районът беше разнообразен — скотовъдни ферми, резервати на индианци и много малки градчета и селца. През пролетта на 1941 г. бях назначен като служител на сбора в град Уъначи (Вашингтон).

На един от нашите конгреси в Уола Уола (Вашингтон) служех като разпоредител, посрещайки тези, които влизаха в залата. Забелязах един млад брат, който се опитваше безуспешно да включи озвучителната система. Затова му предложих да си разменим назначенията. Когато регионалният служител Албърт Хофман разбра, че съм си сменил назначението, той ми обясни, с приятелска усмивка, стойността на това да се придържаш към назначението си, докато не получиш друго. Още помня неговия съвет.

През август 1941 г. Свидетелите на Йехова планираха голям конгрес в Сейнт Луис (Мисури). Семейство Харт покриха пикапа си и сложиха пейки в него. Така деветима от нас, пионери, пътувахме 2400 километра до Сейнт Луис. Пътуването беше една седмица в едната посока. На конгреса полицаите изчислиха, че присъстващите са 115 000 души. Броят им вероятно беше по–малък, но несъмнено надвишаваше броя от 65 000 Свидетели в Съединените щати по онова време. Конгресът беше наистина укрепващ в духовно отношение.

Служба в Бетел (Бруклин)

След като се върнах в Уъначи, получих писмо, с което ме канеха да служа в Бетел (Бруклин). След като пристигнах на 27 октомври 1941 г., бях заведен в офиса на Нейтан Х. Нор, надзорникът на печатницата. Той любезно ми обясни какво представлява Бетел и наблегна на това, че близката връзка с Йехова е много важна, за да имаш успех в живота там. След това ме заведоха в Отдела по експедиция и ме назначиха да връзвам кашоните с литературата за изпращане.

На 8 януари 1942 г. Джоузеф Ръдърфорд, който беше начело на дейността на Свидетелите на Йехова по целия свят, почина. Пет дни след това директорите на Дружеството избраха брат Нор да го замести. Когато У. И. Ван Амбург, дългогодишен секретар–касиер на Дружеството, съобщи това на бетеловото семейство, каза: „Спомням си, когато Чарлс Т. Ръсел почина [през 1916 г.] и беше заместен от Дж. Ф. Ръдърфорд. Господарят продължи да ръководи и подпомага своята дейност. Сега също очаквам напредък на дейността с Нейтън Х. Нор като президент, защото това е дейността на Господаря, а не на човек.“

През февруари 1942 г. беше съобщено, че се открива „Допълнителен курс за теократичната служба“. Целта на курса беше да се помогне на работещите в Бетел да подобрят способността си да правят изследвания върху библейски теми, подходящо да подреждат материала и да го представят резултатно. Първоначалното ми обучение в публичното говорене ми помогна бързо да напредна в програмата.

Не след дълго бях назначен в Отдела по службата, който се грижеше за надзора на службата на Свидетелите в Съединените щати. По–късно същата година беше решено да се възстанови една програма, по която отделни служители да посещават сборовете на Свидетелите. След време тези пътуващи служители, наричани служители на братята, започнаха да се наричат окръжни надзорници. През лятото на 1942 г. в Бетел беше организиран курс за обучение на братята за този вид служба, и аз имах привилегията да съм сред тези, които получиха такова обучение. Спомням си още думите на брат Нор, един от инструкторите: „Не се опитвайте да угодите на хората. Накрая няма да угодите на никого. Угаждайте на Йехова и ще угодите на всички онези, които обичат Йехова.“

Пътуващата служба започна през октомври 1942 г. Някои от нас, работещите в Бетел, участвахме през определени почивни дни, посещавайки сборове на 400 километра от Ню Йорк. Преглеждахме проповедната дейност на сборовете и посещаемостта на събранията, провеждахме събрание с онези, които имаха отговорности в сбора, изнасяхме един или два доклада и участвахме в службата с местните Свидетели.

През 1944 г. бях сред онези от Отдела по службата, които бяха изпратени в пътуваща служба за шест месеца. Служех в Делауер, Мериленд, Пенсилвания и Вирджиния. По–късно за няколко месеца посетих сборовете в Кънектикът, Масачузетс и Роуд Айлънд. След като се върнах в Бетел, половин ден работех в офиса с брат Нор и неговия секретар Милтън Хеншел, където бях запознат с дейността ни по целия свят. Работех и половин ден във финансовия офис под надзора на У. И. Ван Амбург и неговия помощник Грант Сютър. През 1946 г. бях назначен за надзорник на голям брой офиси в Бетел.

Големи промени в живота ми

Докато служех в сборовете през 1945 г., се запознах с Джулия Чарноскас в Провидънс (Роуд Айлънд). Правехме планове да се оженим в средата на 1947 г. Много обичах службата в Бетел, но по онова време нямаше уредба, която да позволи да доведеш брачен партньор в Бетел. Затова през януари 1948 г. напуснах Бетел и с Джулия се оженихме. Започнах работа на половин ден в един супермаркет в Провидънс и двамата служехме като пионери.

През септември 1949 г. бях поканен за пътуваща служба в северозападен Уисконсин. И за двамата беше голяма промяна да проповядваме в малки градове и селскостопански райони предимно с мандри. Зимите бяха дълги и студени. Много седмици температурата беше около –20 градуса и имаше много сняг. Нямахме кола. Но винаги някой ни осигуряваше транспорт до следващия сбор.

Скоро след като започнах пътуващата служба, имахме окръжен конгрес. Спомням си, че проверявах внимателно дали всяка една работа е добре свършена, което дразнеше малко някои. Затова областният надзорник, Николас Ковалак, ми обясни по любезен начин, че местните братя са свикнали да правят нещата по техния начин и че няма нужда да се занимавам с всяка една подробност. Този съвет ми беше от полза и за другите назначения, които имах.

През 1950 г. получих временно назначение — да се грижа за осигуряването на квартири за делегатите на първия от многото ни големи конгреси на Янки Стейдиъм в Ню Йорк. Конгресът беше вълнуващ от началото до края. Делегатите бяха от 67 страни, а общо присъстващите бяха 123 707 души! След конгреса с Джули се върнахме към пътуващата служба. Тя ни доставяше много радост. Но смятахме, че трябва да се предоставим на разположение за всякакъв вид целодневна служба. Затова всяка година подавахме молба за Бетел и за мисионерска служба. Зарадвахме се, когато през 1952 г. получихме покана да посетим 20–ия клас на Библейското училище Гилеад на „Стражева кула“, където бяхме обучени за мисионерска дейност.

Служба в чужбина

След завършването ни през 1953 г. бяхме назначени във Великобритания, където служих като областен надзорник в южната част на Англия. След по–малко от година в тази служба, на която се радвахме изключително много, бяхме изненадани, когато получихме друго назначение в Дания. Там имаше нужда от надзорник на офиса на клона. Тъй като аз бях наблизо и вече бях получил такова обучение в Бруклин, бях изпратен да помогна. Взехме ферибота до Холандия и от там се качихме на влак за Копенхаген. Пристигнахме на 9 август 1954 г.

Един от проблемите, с които трябваше да се справяме, беше, че някои братя на отговорни позиции не приемаха напътствия от централата в Бруклин. Друг проблем беше, че трима от четиримата, които превеждаха изданията на датски език, напуснаха Бетел и накрая прекратиха всякакви отношения със Свидетелите на Йехова. Но Йехова отговори на молитвите ни. Двама пионери, Юрн и Анна Ларсен, които били участвали на половин ден в преводаческата работа, се предоставиха на разположение целодневно. Така преводът на изданията на датски продължи, без да пропускаме нито един брой. Семейство Ларсен са все още в датския Бетел и Юрн е координатор на комитета на клона.

Истински източник на насърчение в онези ранни години бяха редовните посещения на брат Нор. Той отделяше време да разговаря с нас и да споделя случки, които ни даваха прозрение как да се справяме с проблемите. По време на посещението му през 1955 г. беше решено да построим нов клон с печатница, за да можем да произвеждаме списания за Дания. Получихме място в северното предградие на Копенхаген и през лятото на 1957 г. се преместихме в новопостроената сграда. Хари Джонсън и съпругата му Карин, които отскоро бяха пристигнали в Дания след завършване на 26–ия клас на Гилеад, помогнаха за установяването и пускането на печатницата в действие.

Подобрихме организацията си в провеждането на големи конгреси в Дания, и опитът, който придобих при работата за конгресите в Съединените щати, се оказа от полза. През 1961 г. за големия международен конгрес в Копенхаген посрещнахме гости от над 30 страни. Броят на посетителите беше 33 513 души. През 1969 г. бяхме също домакини на най–големия от всички конгреси, провеждани в Скандинавия, с най–висок брой посетители — 42 073!

През 1963 г. бях поканен да посетя 38–ия клас на Гилеад. Това беше специален десетмесечен курс за обучение на служители в клоновете. За мене беше удоволствие да бъда отново с бетеловото семейство в Бруклин и да извлека полза от опита на онези, които работеха дълги години в централата.

След този курс на обучение се върнах в Дания, за да продължа да се грижа за отговорностите си там. Освен това имах и привилегията да служа като зонов надзорник. Посещавах клоновете в западна и северна Европа, за да насърча работещите там и да им помогна да изпълняват своите отговорности. Неотдавна вършех тази работа в Западна Африка и на Карибските острови.

В края на 70–те години на XX век братята в Дания започнаха да търсят подходящо място за строеж на по–голяма сграда, за да увеличим преводаческата и печатарската дейност. Беше намерено хубаво място на около 60 километра западно от Копенхаген. Заедно с другите работех по чертежите и дизайна на новите сгради, и с Джули имахме намерение да живеем с бетеловото семейство в този хубав нов дом. Но нещата не станаха, както си мислихме.

Отново в Бруклин

През ноември 1980 г. бяхме поканени да служим в бруклинския Бетел, където пристигнахме в началото на януари 1981 г. Тогава бяхме над 50–годишни и след като бяхме служили почти половината от живота си с нашите скъпи братя и сестри от Дания, не ни беше лесно да се върнем в Съединените щати. Но ние не се съсредоточавахме над това къде бихме искали да бъдем, но над настоящите си назначения и предизвикателствата, които ги съпровождаха.

Пристигнахме в Бруклин и се установихме там. Джули беше назначена в Отдела по счетоводство, вършейки работа, подобна на тази в Дания. Аз бях назначен в Писателския отдел да помагам с изготвянето на график за нашите издания. Началото на 80–те години беше време на промяна в процеса на работа в Бруклин, тъй като преминахме от пишещи машини и типографски набор с горещо олово към обработка с компютър и офсетов печат. Нищо не знаех за работата с компютри, но разбирах от организационните процедури и от работа с хора.

Скоро след това имаше нужда да се подобри организацията в Художествения отдел, тъй като преминахме на цветен офсетов печат, цветни илюстрации и снимки. Въпреки че нямах опит като художник, можех да помогна в организационно отношение. Така имах привилегията да бъда надзорник на този отдел за девет години.

През 1992 г. бях назначен към Издателския комитет на Ръководното тяло и бях преместен във финансовия офис. В него продължавам да отговарям за финансовите въпроси на Свидетелите на Йехова.

Служа от младостта си

Още от ранните ми юношески години и през 70–те години отдадена служба Йехова търпеливо ме учеше чрез своето Слово, Библията, и чрез отзивчиви братя от неговата чудесна организация. Радвах се на повече от 63 години целодневна служба, като над 55 от тях са с моята лоялна съпруга Джули. Наистина, чувствам се богато благословен от Йехова.

Когато напуснах дома си през 1940 г., за да започна пионерска служба, баща ми се подиграваше на моето решение и каза: „Синко, ако напуснеш дома за тази цел, не си мисли, че можеш да се върнеш и да искаш помощ от мене.“ Никога не ми се наложи да направя това. Йехова щедро се грижеше за нуждите ми, често чрез услужливи събратя християни. По–късно баща ми постепенно започна да уважава нашата дейност и дори напредна до известна степен в научаването на библейската истина, преди да почине през 1972 г. Майка ми, която имаше небесна надежда, продължи да служи вярно на Йехова до смъртта си през 1985 г., на 102–годишна възраст.

Въпреки че имахме проблеми по време на целодневната ни служба, с Джули никога не сме мислили да напускаме назначението си. Йехова ни подкрепяше в нашето решение. Дори когато родителите ми остаряха и имаха нужда от помощ, сестра ми Виктория Марлън предложи да помогне и тя се грижеше за тях. Ние сме много благодарни за нейната любеща подкрепа, с която ни позволи да продължим в целодневната служба.

Джули лоялно ме подкрепяше във всичките ни назначения, като гледаше на тях като на част от личното си отдаване на Йехова. И въпреки че сега съм на 80 години и имам някои здравословни проблеми, се чувствам богато благословен от Йехова. Много насърчителни за мене са думите на псалмиста, който след като казал, че Бог го е учил от младостта му, помолил: ‘Дори до старост, Боже, не ме оставяй, докато не разглася твоята мощ на всичките бъдещи поколения.’ (Псалм 71:17, 18)

[Бележка под линия]

[Снимка на страница 20]

С майка ми през 1940 г., когато започнах пионерска служба

[Снимка на страница 21]

С Джо и Маргарет Харт, с които бях пионер

[Снимка на страница 23]

В деня на сватбата ни през януари 1948 г.

[Снимка на страница 23]

През 1953 г. със съученици от Гилеад. Отляво надясно: Дон и Вирджиния Уорд, Хартуеда Стехенга, Джули и аз

[Снимка на страница 23]

С Фредерик У. Франц и Нейтан Х. Нор в Копенхаген през 1961 г.

[Снимка на страница 25]

С Джули днес