Винаги готови за края

РАЗКАЗВА ХЕРАЛД ТУТИЯН

ТОВА се случи през 1896 год. В Мала Азия ужасни вълни на насилие се разбивали шумно в беззащитното арменско общество. Семейството на моя дядо Луций Тутиян, което живеело в древното градче Марас, в сърцето на планината Торус, в южната част на централна Турция се намирало в опасност.

Единственият свободен път бил към Средиземно море, на юг. А после? Посока Америка! — решил моят дядо. Бързешком семейството насъбрало някои вещи и побягнало. Но в Тарс, родният град на апостол Павел, било арестувано и хвърлено в затвора. Историята щяла да се свърши тук, ако не е била навременната намеса на един американски чиновник. С негова помощ и благодарение на ноща всички се качили на един кораб закотвен в едно средиземноморско пристанище съвсем наблизо и той се насочил на запад.

Пътуването било изпитателно най–вече за моята баба. Тя била напуснала всичко: приятели, роднини, да не говорим за Марас, нейното малко, спокойно градче, къпано в аромата на цветя и загнездено в склона на планината.

След Марсилия и Лондон плуването продължило по един развихрен Атлантически океан. От гигантските вълни всички части на кораба скърцали. Трагедията за семейството продължавала: към средата на пътуването най–малкото от петте деца умряло ненадейно и неговото тяло трябвало да бъде хвърлено в морето. Сърцата били пълни със скръб и неспокойствие, когато кораба влязъл в пристанището на Ню Йорк. Семейството слязло от кораба и потънало в расовата и етническа пещ на източния квартал на града.

Незабравим обет

Следващите години били трудни. Не било лесно да са премине от едно спокойно турско градче в дейния Ню Йорк. Семейството трябвало да привикне на новия език, на една чужда околност и на своеобразния живот. Често се местело от едно място на друго, но не само с цел за задоволяване на материалните нужди: Дядо ми напълно съзнавал духовните нужди на семейството. Той имал много въпроси относно вечното преднамерение на Бога и окончателната съдба на човека. Главният въпрос обаче за едно семейство, което било преследвано поради религиозни и етнически причини бил наличието на злото. Защо един любеобвилен Бог го е допуснал? До кога? Кога и как ще изчезне? Дядо ми решил да търси отговор на тези въпроси — отговори съобразно Писанията. Отказвайки се от традиционното религиозно мисловно богатство на голямите църкви, той се занимал с други религиозни групировки но никъде не намерил отговор на въпросите си. „Беше един доста драматичен момент“, разказваше баща ми „когато дядо ми ни събра всички и ние като семейство дадохме обет, никога вече да не се занимаваме с християнския свят, който практикува християнството само по име“. Според него истината трябвало да се намира другаде.

Тутияновците дошли в допир с истината по твърде неочакван начин. Когато живеели още в Пенсилвания, дядо ми видял обява за един публичен доклад от пастора Расел, президента на дружеството Стражева кула. Подхвърлените въпроси в обявата подмамили неговото любопитство и така цялото семейство се отправило на път към залата, в която този доклад трябвало да бъде изнесен. За съжаление те не могли да я намерят и се върнали вкъщи разочаровани. Дядо ми обаче не забравил, че искал да провери ученията на дружеството Стражева кула.

Неговото старателно търсене било възнаградено в навечерието на века. По онова време семейство Тутиян живеело в Лос Анжелес в Калифорния. Една неделя на 1901 год. моите баба и дядо минавали край една църква когато един доброволен оповестител на Дружеството Стражева кула им подал библейски позив. /По онова време една от дейностите изпълнявани от тези хора се състояла в раздаване на такива малки брошурки при изхода на църквите/ Хвърляйки поглед върху позива моят дядо отбелязъл: „Това произхожда от пастора Расел“. Оповестителят чул тези думи и няколоко минути по–късно ги догонил за да ги покани на тяхното първо групово изучаване на Библията. Моите прародители приели поканата, присъствували на заниманието, открили, че най–сетне намерили отговор на своите въпроси и се приобщили към събранието в Лос Анжелес, което тогава наброявало 27 членове.

Какво ще донесе 1914 година

Две поколения от фамилията Тутиян, моите родители и моите прародители очаквали много от 1914 год. От 1880 г. Стражева кула отбелязала, че тази дата ще бъде края на „времената на народите или „времената на езичниците“ /Лука 21:24/. Дали 1914 г. ще отбележи края на системата на нещата на Сатаната и появяването на толкова очаквания Миленаризъм, Царството на Исус Христос?

Постепенно с приближаването на разкриващата съдбата дата, ставало ясно, че човешките надежди не винаги отговарят на програмата установена от Йехова. В своето английско издание от 1 януари 1914 г. Стражввата кула заявила: „Осъществяването в течение само на една година, на всичко това, което известяват Писанията, ще трябва да се осъществи преди идването на Царството на мира, надминава нашето въображение“. После, след като призовала към значително разширена служба, която християните щели да изпълняват в бъдеще, Стражева кула отправила следния призив: „Да бъдем, повече отколкото винаги, нащрек с намерение да бъдем използувани и да станем полезни в службата на Царя!“.

Така Стражевата кула окуражила своите читатели да се покажат смели, да останат будни, да разчитат на Йехова и да не позволяват на нетърпението да промени тяхния начин на зачитане на Бога и Неговата служба. Както всички верни християни, членовете на моето семейство, също приели това становище. Ставало е очевидно, че на тази дата пророчествата напълно се осъществявали: народ се повдигнал срещу народ, събитията от тази паметна година действително отбелязали „началото на страданията“ за сегашната система на нещата /Мат. 24:7, 8/. При това, обаче този период поставил на изпитание мотивировката и набожността на християните. Някои очаквали твърде много и твърде бързо; за нещастие, не издържали предизвикателството.

„Точно, както крадец в ноща“

Павел уведомил учениците, че деня на Божия съд ще дойде неочаквано. Той написал: „Защото вие самите твърде добре знаете, че деня на Йехова идва точно, както крадец в ноща ... Да не продължаваме, прочее, да спим както другите, но да останем будни и да запазим нашето равновесие“ /1 Сол. 5:2, 6/ От това се разбира, че пробудените и бдителни християни на XX–тия век ще обръщат внимание на всички събития и хронологични изчисления, като бъдат осторожни в определянето на непосредствената близост на „деня на Йехова“, по същия начин, както човек дебнещ идването на крадеца в ноща ще тълкува всеки необичаен шум като доказателство за неговото появяване.

Също и 1925 г. била очаквана от слугите на Йехова. Вярвали, че през тази година ще достигне своя край цикълът от юбилеи /70×50 години/ започнал от епохата, когато Израил влязъл в обещаната земя и че 1925 г. ще отбележи с този факт началото на велик юбилей, 1000 години, през който трябвало да царува Исус Христос. Но случаят не бил такъв.

Междувременно, нашето семейство разбирало също, че и през другите епохи някои надежди не са се изпълнили. Самите апостоли са хранели понякога неоснователни надежди. Например мислили, че след своето възкресение Исус Христос ще възвърне на юдейския народ предишната слава и ще премахне времето на римското благоденствие, така, че Израил да бъде отново дарен с теократично управление в качеството си на избран народ от Йехова. Ето защо те попитали Исус: „Господари, сега ли ще възвърнеш на Израиля царството?“ Но Христос им отговорил: „Не е за вас да знаете години или времена, които Отец е положил в собствената си власт“ /Деян. на ап. 1:6, 7/. Същия принцип се прилага в днешно време за класата на „верния слуга“. В своята бдителност тя се стреми да вникне в Писанията, за да познае намерението на Бога и така горещо е желаела края на покварената система на нещата; при все това, време и епохите са винаги в юрисдикцията на Йехова /Мат. 24:34, 36, 45–47/.

Изискване на ръководство и служба

Завършвайки един вълнуващ и богат живот, моят дядо умира по време на Втората световна война. Обаче второто поколение от Свидетели образявано от неговите синове Шилд и Роберт /моя баща/ продължавало да оповестява необходимостта да ‘бдят’ да стоят твърдо във вярата, да бъдат мъжествени, да укрепват. /1 Кор. 16:13/.

Моят вуйчо, Шилд Тутиян, предприел службата пилигрим в периода на Първата световна война. До смъртта си, която настъпила през 1949 г. той служил пълновременно като пътуващ представител на Дружеството Стражева кула, така както служат сегашните окръжни надзорници. И до ден днешен много хора си спомнят неговия динамизъм, неговата стимулираща личност във верността, за която той даде доказателства, която го водеше в посещенията на събранията в 47 щата на Америка.

В писмото си към евреите Павел е дал този съвет: „Помнете ония, които са били начело“ /Евр. 13:7/. Баща ми винаги е бил начело в делото, защото той обичаше Йехова и Неговата служба, а особено службата от къща на къща. Той разбира доста бързо че старейшините трябва да се отнасят като истински пастири. През 1926 г. той предложил активното проповядване в неделя сутринта на колегията на старейшините в Оакланд в Калифорния, в съответствие с отличния пример даден от фамилията Бетел в Бруклин. Когато бе даден апел за пионерска служба, баща ми отговори на това построявайки един фургон който му служеше за жилище през следващите 19 години. През 1930 год. се преселихме в отдалечени, пустинни и планински области на Сиера Невада в северна Калифорния. Моят баща не се колеба да напусне целия си имот и никога не загуби от погледа си „изключителната преданост“ която дължим на Йехова. Той умря през 1961 г. /Второзаконие 4:24/.

От своя страна аз бях представител на третото поколение в истината. Спомням си много добре началото на четиридесетте години и на втория световен конфликт, в течение на който Европа позна най–черните си часове. Вследствие на атаката на японците на Перл Харбор през 1941 г. Съединените щати влязоха на свой ред във войната и една световна вълна от насилие се стовари върху Свидетелите на Йехова, поради тяхната християнска неутралност. Делото им беше забранено в много страни. В Съединените щати ние бяхме атакувани често от групи екзалтирани „патриоти“. Струваше ни се, че тази война ще се прелее във финалната битка на великият ден на Всемогъщият Бог, в Хармагедон /Откр. 16:14–16/.

Огромно дело, което трябва да се извърши

С най–голямо нетърпение ние се взирахме да видим това толкова очаквано събитие. В същото време още не бяхме разпознали изумителното сбъдване на пророчеството на Исус описано в Матей 24:14, „Това благовестие за Царството ще бъде проповедвано по цялата вселена за свидетелство на всичките народи; и тогава ще дойде края“.

Остава да се осъществи едно световно дело. От 1943 г. служителите на Бога във всички събрания бяха обучавани в ежеседмичната теократична проповедна школа. Гилеад, библейската школа на дружеството Стражева кула, която някога се намираше в северната част на щата Ню Йорк, изпращаше всеки шест месеца мисионери в далечни страни, след получаването на инструкции, от които се нуждаеха. Думите на Исус, че едно свидетелство ще бъде дадено по „цялата населена земя“ вземаше нов размер. Още веднъж трябваше да преразгледаме нашето становище с цел да разберем, че делото на свидетелствуването щеше да се развие в целия сват. Ние трябваше да останем тясно свързани с Йехова и с Неговата организация с „всякакава молитва и молба, бидейки бодри в това с неуморно постоянство“ /Ефесяни 6:18/.

Изминаха няколко десетилетия в продължение на които световното свидетелствуване не престана да се разширява; после възникна следния въпрос: Какво ще донесат седемдесетте години? През този период моите двама сина Дуан и Йонатан, както и моята дъщеря Кармел — четвъртото поколение — пораснаха и основаха собствени семейства. Ние вярвахме, че 6 000 години от съществуването на човека ще свършат през 1975 г. Дали тази дата щеше да отбележи началото на Миленаризма, царуването на Христос? Бяхме любопитни да знаем това.

Сега обръщайки поглед назад, ние разбираме, че е невъзможно да се определи дата за края на тази система, както отбелязват думите на Исус, записани в Матей 24:36: „А за оня ден и час никой не знае, нито небесните ангели нито Синът, а само Отец“. При това обаче третото и четвъртото поколение бяха нащрек за да наблюдават белезите на времето и винаги бяха „много заети в Божието дело“ /1 Кор. 15:58/. Дуан, Йонатан, Метию Леондис, моя зет и аз сме старейшини в различни събрания в Калифорния. Нещо повече, през няколко години Йонатан има привилегията да служи целодневно като пионер и като член на фамилията Бетел в световния център на дружеството на Стражева кула.

Правилно становище за времето на край

Така както и в първия век, Йехова, без всякакво съмнение позволява на християните от днешно време да хранят, малко или повече основателни надежди. Това служи за да излезе на лице мотивировката на нашата вяра и дълбочината на нашата привързаност към Йехова. Така всички членове на моето семейство трябваше да отговорят на такива въпроси: Дали служим на Йехова само за известно време, диктувайки нашите условия? Дали го обожаваме единствено очаквайки бързо възнаграждение? Или пък готови ли сме да останем бдителни и активни, имайки пълно доверие на Йехова, който неизбежно осъществява своите обещания? /Тита 1:2/.

Първите две поколения преминаха: моя баща и моя дядо умряха след като вкусиха един щастлив и обогатяващ живот. Днес все още съществуват четири поколения: моята правнучка, моите внуци, моите деца и аз самия. Моите шест внука служат на Йехова използвайки всеки възможен случай за да Го възхваляват и приемат върху себе си отговорности както в събранието, така и в рамките на делото на разгласяването. Те също очакват края на тази система и възстановяването на Рая на земята. Ние всички сме убедени, че този час ще настъпи в предвидения от Йехова момент. Взимаме при сърце следното увещание от пророчеството на Авакум: „Чакай го, защото непременно ще дойде, няма да закъснее“ /Авакум 2:3/.

Колкото за мен, аз съм сега в 73–та си година. Когато си спомням тези прекрасни години, прекарани от детинство в тясна връзка с организацията на Йехова, аз виждам отново брат Расел, прав в една открита кола, правещ с ръка жест за сбогуване със събранието в Сан Франциско, преди да се върне с влак в Лос Анжелес, за да произнесе там реч, която се оказала последна. И други спомени ми идват пред очите — пионерска служба в трудно достъпни територии през 30–те години; всички конгреси и тъкмо този в Колумбус през 1931г., където ние получихме името на Йехова /Исаия 43:10/.

Разбирам, че сега е особено важно да вървим рамо до рьмо с класата на „верния слуга“ на Йехова. Освен това, ние имаме наистина нужда да останем будни и активни и никога да не забравим, че Йехова заслужава винаги нашата изключителна привързаност и нашите възхвали, независимо дали ще притежаваме или не финалната награда. Защо? Защото Той е извора на всяко добро нещо, на нашето сегашно съществуване, както и на нашето бъдеще. И то какво бъдеще! Един Рай, където ще царува мир, здраве и щастие, където възкресението ще ни помогне да намерим нашите изгубени близки и където ще можем завинаги да се радваме на невъобразими връзки с нашия небесен Баща! /Откр. 4:11; Лука 23:43/.

[Снимка на страница 26]

Хералд Тутиян в планините на Калифорния през 30–те години, с куфарчето, което е използвал за бързо представяне на библейска литература

[Снимка на страница 27]

В отговор на възванието за пионерска служба, нашето семейство построи този фургон, който му служеше за жилище през много години

[Снимка на страница 29]

Четини поколения на фамиилята на Харалд Тутиян