Кръвопреливанията — доколко са безопасни?

Преди да се подложи на каквато и да било сериозна медицинска процедура, мислещият човек ще проучи възможните ползи и рискове от нея. Как стои въпросът с кръвопреливанията? Понастоящем те са първостепенно средство в медицината. Много лекари, които искрено са заинтересувани за своите пациенти, не биха се колебали много да им прелеят кръв. Тя бива наричана дар на живота.

Милиони хора дават или получават кръв. За периода 1986–1987 г. Канада е имала 1,3 милиона донори при население 25 милиона души. „[За] последната година, за която има на разположение данни, само в Съединените щати за кръвопреливания са били използувани между 12 и 14 милиона банки кръв.“ — „Ню Йорк Таймс“ от 18 февруари 1990 г.

„На кръвта винаги са били приписвани ‘магически’ качества — отбелязва д–р Луис Кийтинг. — През първите 46 години от използуването ѝ лекарите и обществеността са смятали запасите от кръв за по–безопасни, отколкото са в действителност.“ (Cleveland Clinic Journal of Medicine [„Медицински журнал на Кливландската клиника“], май 1989 г.) Каква беше ситуацията тогава, и каква е сега?

Още преди 30 години патолозите и персоналът на центровете по кръвопреливане бяха предупредени: „Кръвта е динамит! Тя може много да помогне или много да навреди. Смъртността от кръвопреливанията се равнява на тази, причинявана от анестезия с етер или от апендектомия. Казва се, че има по един смъртен случай на всеки 1000 до 3000, или може би 5000 кръвопреливания. За района на Лондон се съобщава за по един смъртен случай на всеки 13 000 прелети банки с кръв.“ — New York State Journal of Medicine [„Медицински журнал на щата Ню Йорк“], 15 януари 1960 г.

Дали тогавашните опасности са премахнати и сега вече кръвопреливанията са безопасни? В интерес на истината, всяка година стотици хиляди хора получават отрицателни реакции спрямо кръвта и много от тях умират. Може би като си чел предидущите коментари, ти си се сетил, че има заболявания, пренасяни от кръвта. Преди да изследваме този аспект, обърни внимание на някои рискови моменти, които са по–малко известни.

КРЪВТА И ТВОЯТ ИМУНИТЕТ

В началото на 20–и век учените задълбочиха познанията на човека относно смайващата сложност на кръвта. Те разбраха, че има различни групи кръв. Съвместимостта между кръвта на донора и кръвта на пациента е от изключително важно значение при кръвопреливането. Ако някой, чиято кръв е от група А, получи кръв от група В, в него може да се развие остра хемолитична реакция. Това може да разруши множество от неговите червени кръвни телца и бързо да го убие. Макар че определянето на кръвните групи и кръстосаните проби сега са рутинни процедури, все пак се случват грешки. Всяка година умират хора от хемолитични реакции.

Фактите сочат, че проблемът на несъвместимостта далеч надхвърля относително малкото кръвни групи, които се стремят да съвместят в болниците. Защо? В своята статия “Blood Transfusion: Uses, Abuses, and Hazards” [„Кръвопреливането: приложение, злоупотреба и опасности“] д–р Дъглас Х. Поси Мл. пише: „Преди близо 30 години Сампсън описа кръвопреливането като относително опасна процедура . . . [Оттогава] бяха идентифицирани и описани още най–малко 400 антигени на червените кръвни телца. Няма съмнение, че броят ще продължава да нараства, тъй като мембраната на червената кръвна клетка е невероятно сложна.“ — Journal of the National Medical Association [„Журнал на Националната медицинска асоциация“], юли 1989 г.

Учените сега изследват въздействието, което оказва прелятата кръв на защитната, или имунната система на човешкото тяло. Какво може да означава това за тебе или за някой твой близък, който има нужда от операция?

Когато лекарите присаждат сърце, черен дроб или някакъв друг орган, имунната система на приемника може да усети чуждата тъкан и да я отхвърли. Но и кръвопреливането е присаждане на тъкан. Дори кръв, която е била „надлежно“ подбрана, може да потисне имунната система. На една конференция на патолозите беше подчертано, че стотици медицински публикации „свързват кръвопреливанията с имунологичните реакции“. — „Фактите говорят против преливанията“, Medical World News [„Световни медицински новини“], 11 декември 1989 г.

Една от главните задачи на твоята имунна система е да открива и унищожава злокачествени (ракови) клетки. Би ли могъл потиснатият имунитет да доведе до рак и смърт? Обърни внимание на две съобщения.

Списанието Cancer [„Рак“] от 15 февруари 1987 г. дава резултатите от едно изследване, направено в Холандия: „При пациенти с рак на дебелото черво беше наблюдаван значителен негативен ефект вследствие кръвопреливане, отразяващ се на продължителността на оцеляване. В тази група кумулативният процент на оцелелите за период от 5 години беше 48% за онези, на които беше правено кръвопреливане, и 74% за онези, на които не беше правено кръвопреливане.“ Лекарите от Южнокалифорнийския университет извършиха наблюдения над сто пациенти, на които били отстранени ракови образувания по оперативен път. „Процентът на рецидивите за всички ракови заболявания на ларинкса беше 14% за онези, на които не беше преливана кръв, и 65% за онези, на които беше преливана. За раковите заболявания на устната кухина, фаринкса и носа или синусите, рецидивите бяха 31% без трансфузии и 71% с трансфузии.“ — Annals of Otology, Rhinology & Laryngology [„Бюлетин по отология, ринология и ларингология“], март 1989 г.

Какво показват тези изследвания относно кръвопреливанията? В своята статия „Кръвопреливания и ракова хирургия“ д–р Джон С. Спрат стига до следното заключение: „Хирургът онколог може би ще трябва да стане хирург, опериращ без кръв.“ — The American Journal of Surgery [„Американски хирургически журнал“], септември 1986 г.

Друга главна задача на твоята имунна система е да те защищава от инфекции. Затова е разбираемо защо някои проучвания показват, че пациенти, получаващи кръв, са по–податливи на инфекции. Д–р П. И. Тартър извърши едно изследване относно хирургията на дебелото и правото черво. От пациентите, получили кръвопреливане, 25 процента развили инфекции, докато от онези, които не получили кръвопреливане, инфекции развили само 4 процента. Той съобщава: „Кръвопреливанията бяха свързани с инфекциозни усложнения, когато бяха правени и преди, и по време на, и след операция . . . Рискът от следоперативна инфекция се покачваше прогресивно с увеличаването на броя на прелетите банки с кръв.“ (The British Journal of Surgery [„Британски хирургически журнал“], август 1988 г.) Онези, които посетиха срещата, организирана от Американската асоциация на центровете по кръвопреливане, научиха следното: Докато 23 процента от хората, на които било направено кръвопреливане по време на замяна на тазобедрената става, развили инфекции, онези, които не получили кръв, не развили никакви инфекции.

Д–р Джон А. Колинс писа следното относно тези последици от кръвопреливането: „Би било истинска ирония, ако едно ‘лечение’, което едва ли постига някакъв значителен резултат, в крайна сметка само задълбочава един от основните проблеми, пред които са изправени тези пациенти.“ — World Journal of Surgery [„Световен хирургически журнал“], февруари 1987.

СВОБОДНО ОТ БОЛЕСТИ ИЛИ ИЗПЪЛНЕНО С ОПАСНОСТИ СРЕДСТВО?

Болестите, пренасяни от кръвта, тревожат добросъвестните лекари и много от пациентите. А тези болести, честно казано, наистина са доста.

След като обсъжда общоизвестните болести, публикацията Techniques of Blood Transfusion [„Способи за кръвопреливане“] (1982 г.) споменава за „други свързани с кръвопреливането инфекциозни болести“, като сифилис, цитомегаловирусна инфекция и малария. След това там се казва: „Съобщава се, че още няколко други болести също са били пренесени чрез кръвопреливане, включително вирусни херпесни инфекции, инфекциозна мононуклеоза (вирус на Епщайн–Бар), токсоплазмоза, трипанозомиаза [африканска сънна болест и болест на Шагас], лейшманиаза, бруцелоза [малтийска треска], тиф, филариаза, морбили, салмонелоза и колорадска кърлежна треска.“

Всъщност, списъкът на тези болести се увеличава. Може би си чел заглавия като това: „Заразяване с Лаймска болест чрез кръвопреливане? Вероятността е малка, но специалистите са разтревожени.“ Доколко безопасна е кръвта от някого, за когото пробите за Лаймска болест са се оказали положителни? Група от медицински служители били попитани дали биха приели такава кръв. „Те всички отговориха с ‘не’, макар че нито един от тях не препоръча да се прекрати приемането на кръв от такива донори.“ Какво би трябвало да смята обществото за запаси от кръв, която самите специалисти не биха приели да им бъде прелята? — „Ню Йорк Таймс“, 18 юли 1989 г.

Втора причина за тревога може да бъде това, че кръв, получена в страна, където е широко разпространена дадена болест, може да бъде използувана някъде другаде, далеч от тази страна, където нито обществото, нито лекарите са нащрек относно тази опасност. С днешното нарастване на пътуванията, включително и тези на бежанците и емигрантите, нараства и рискът, че в състава на кръвта може да се окаже някоя непозната болест.

Освен това, един специалист по инфекциозни болести предупреждава: „Запасите от кръв може би трябва да се изследват и с оглед на предпазване от заразяване с няколко заболявания, които преди не бяха смятани за инфекциозни, включително левкемия, лимфом и деменция [или Алцхаймерова болест].“ — Transfusion Medicine Reviews [„Статии върху трансфузионна медицина“], януари 1989 г.

Подобни рискове са наистина тревожни, но други предизвикват още по–голям страх.

ПАНДЕМИЯТА НА СПИН

„‘СПИН промени завинаги становището на лекарите и пациентите относно кръвта. И това съвсем не е лошо’ — казаха лекарите, събрани на конференцията по кръвопреливане в Националния институт по здравеопазване.“ — „Вашингтон пост“, 5 юли 1988 г.

Пандемията на СПИН (синдром на придобита имунна недостатъчност) по драматичен начин насочи вниманието на хората към опасността от заразяване с инфекциозни болести чрез кръв. Днес са заразени милиони хора. СПИН се разпространява и е извън контрол. И честотата на смъртните случаи от тази болест е фактически 100 процента.

СПИН се причинява от вируса на човешка имунна недостатъчност (HIV), който може да се разпространява чрез кръвта. Съвременната чума на СПИН се прояви през 1981 г. Още на следващата година специалистите по здравеопазването разбраха, че този вирус вероятно се предава чрез кръвните продукти. Сега вече се признава, че центровете по кръвопреливане и фармацевтиката не са реагирали навреме, дори след като вече е било възможно чрез тестове да се идентифицира кръв, съдържаща HIV антитела. Тестуването на донорската кръв най–сетне започна през 1985 г.,a но дори тогава то не се приложи спрямо кръвните продукти, които вече бяха приготвени за употреба.

След което обществеността биваше уверявана: ‘Сега кръвните запаси са безопасни.’ Но по–късно се откри, че при СПИН съществува опасен „прозоречен период“. След заразяването на даден човек, могат да минат месеци, преди неговият организъм да произведе забележими антитела. Без да знае, че е носител на вируса, този човек може да даде кръв, която при тестуването да покаже отрицателен резултат. Това се е случвало. И след като им е била прелята такава кръв, хората са развивали СПИН!

Картината стана дори още по–мрачна. The New England Journal of Medicine [„Новоанглийски медицински журнал“] (1 юни 1989 г.) съобщи за „Тихите HIV инфекции“. Беше установено, че хората могат да носят вируса на СПИН в течение на години, без той да бъде открит и от най–съвременните косвени тестове. Някои може би биха искали да омаловажат тези случаи като редки, но те доказват, „че рискът от пренасяне на СПИН чрез кръвта и нейните компоненти не може да бъде напълно елиминиран“. (Patient Care [„Грижа за пациента“], 30 ноември 1989 г.) Обезпокояващото заключение е следното: Един отрицателен тест не може да бъде приет като гаранция за здраве. Колко хора още ще се заразят от СПИН чрез кръвта?

ЩЕ ИМА ЛИ СЛЕДВАЩ ТРУС? ИЛИ ТРУСОВЕ?

Хората, живеещи в застрашени от земетресения райони, знаят, че след някой катастрофален трус, макар и да оцелеят, те могат да очакват идването на следващ трус в бъдеще. При дилемата за кръвта никой не знае колко още смъртоносни „трусове“ може да дойдат.

Вирусът на СПИН беше обозначен като HIV, но някои специалисти сега го наричат HIV–1. Защо? Защото са намерили друг вирус от типа на този на СПИН (HIV–2). Той може да предизвиква симптомите на СПИН и е широко разпространен в някои райони. Освен това, той „не бива последователно откриван от тестовете за СПИН, които сега се използуват тук — съобщава „Ню Йорк Таймс“ от 27 юни 1989 г. — Новите открития . . . затрудниха работата на центровете по кръвопреливане относно обезопасяването на запасите от кръв“.

А какво да кажем за далечните роднини на вируса на СПИН? Комисия, назначена от президента на САЩ, каза за един подобен вирус, че „изглежда той причинява у възрастните хора Т–клетъчна левкемия⁄лимфом и тежко неврологично заболяване“. Този вирус вече се намира у донорите и може да бъде разпространен чрез кръвта. Хората имат право да си задават въпроса: ‘Доколко ефективно биват проверявани кръвните запаси за подобни други вируси?’

Наистина, само времето може да покаже колко преносими от кръвта вируси се спотайват в кръвните запаси. „Онова, което още не познаваме, може би е причина за по–голямо безпокойство от онова, което вече познаваме — пише д–р Харолд Т. Мериман. — Пренасяните вируси, чиито инкубационни периоди се равняват на много години, ще бъде много трудно да се свържат с кръвопреливането, и дори още по–трудно да се открият. Групата HTLV [човешки Т–клетъчни лимфоцитотропни вируси] несъмнено е само една от първите, която изплува на повърхността.“ („Статии върху трансфузионна медицина“, юли 1989 г.) „Сякаш епидемията от СПИН не донесе достатъчно страдания, . . . та поредица от нови предполагаеми или описани рискове на кръвопреливанията привлякоха вниманието през 80–те години. Едва ли е необходимо голямо въображение, за да се предскаже съществуването и на други сериозни вирусни заболявания, които биват пренасяни чрез хомологичните трансфузии.“ — Limiting Homologous Exposure: Alternative Strategies [„Ограничаване на хомологичното въздействие: Алтернативни стратегии“], 1989 г.

Имаше вече толкова много „трусове“, че Центровете по контрол на заболяванията препоръчват вземането на „всеобщи предпазни мерки“. Тоест, ‘медицинските работници трябва да предполагат у всички пациенти наличие на HIV инфекции и други преносими чрез кръвта патогени’. С пълни основания здравните служители и членовете на обществото преразглеждат своите възгледи относно кръвта.

[Бележка под линия]

[Блок на страница 8]

„Приблизително 1 на всеки 100 кръвопреливания бива съпроводено от висока температура, треска или уртикария [обриви]. . . . Приблизително 1 на всеки 6000 преливания на червени кръвни телца има за резултат хемолитична трансфузионна реакция. Това е тежка имунологична реакция, която може да се прояви незабавно или със закъснение от няколко дни след кръвопреливането; последствията може да са остра [бъбречна] недостатъчност, шок, вътресъдова коагулация, и дори смърт.“ — Конференция на Националния институт по здравеопазване, 1988 г.

[Блок на страница 9]

Датският учен Нилс Йерне беше един от Нобеловите лауреати по медицина за 1984 г. Когато беше попитан защо е отказал кръвопреливане, той каза: „Кръвта на човека е като отпечатъка на пръстите му — няма два типа кръв, които да са съвсем еднакви.“

[Блок на страница 10]

КРЪВ, СЪСИПАН ЧЕРЕН ДРОБ И . . .

„Колкото и парадоксално да звучи, СПИН–ът, причинен от кръвопреливане, . . . никога не е представлявал толкова голяма заплаха, колкото другите болести — например, хепатитът“ — писа „Вашингтон пост“.

Да, огромен брой хора се разболяват тежко и умират от такъв хепатит, за който няма конкретно лечение. Според U.S.News & World Report [„Новини от САЩ и от света“] (1 май 1989 г.) около 5 процента от онези, на които е прелята кръв в Съединените щати, се заразяват от хепатит — 175 000 души за една година. Около половината от тях стават хронични носители на заболяването и най–малко 1 от всеки 5 заразени развива цироза или рак на черния дроб. Изчислено е, че 4000 души умират. Представи си заглавията във вестниците, ако е катастрофирал някой самолет „Боинг“ и всички пътници хора на борда са загинали. Но 4000 смъртни случаи се равняват на по един „Боинг“, катастрофиращ всеки месец!

Лекарите отдавна вече знаеха, че една по–лека форма на хепатит (тип A) се разпространява чрез замърсена храна и вода. След това те разбраха, че една по–сериозна форма се разпространява чрез кръвта, но не разполагаха със средства, чрез които да намират вируса в кръвта. Накрая талантливи учени намериха начин да откриват „стъпките“ на този вирус (тип B). В началото на 70–те години в някои страни кръвта биваше изследвана за вируса. Запасите от кръв изглеждаха безопасни и бъдещето на кръвта — безоблачно! Но дали наистина беше такова?

Не мина много време и стана ясно, че хиляди хора, получили изследвана за вируси кръв, въпреки всичко се разболяваха от хепатит. Мнозина след изтощително боледуване разбираха, че черният им дроб е съсипан. Но защо се случи такова нещо, след като кръвта беше изследвана? Защото кръвта съдържаше друга вирусна форма, наречена non–A, non–B хепатит (NANB). В продължение на едно десетилетие тя заразяваше кръвопреливанията — между 8 и 17 процента от получилите кръвопреливане в Израел, Испания, Италия, Съединените щати, Швеция и Япония се заразиха от тази болест.

После се появиха вестникарски заглавия от рода на „Мистериозният вирус на хепатита от типа Non–A, Non–B най–после е изолиран“; „Край на треската в кръвта“. И отново посланието беше — ‘Неуловимият агент е разкрит!’ През април 1989 г. обществеността беше информирана, че е на разположение тест за NANB, който вече беше наричан хепатит C.

Може би се чудите дали това облекчение не е преждевременно. Всъщност италиански изследователи вече съобщиха за друг вирус на хепатита, мутант, който може би е причинител на една трета от случаите на заболяване. „Някои учени — писа Harvard Medical School Health Letter [„Здравен бюлетин на Харвардското медицинско училище“] (ноември 1989 г.) — се опасяват, че A, B, C и D не са цялата азбука на вирусите на хепатита; още нови могат да се появят.“ „Ню Йорк Таймс“ (от 13 февруари 1990 г.) писа: „Специалистите имат сериозни подозрения, че и други вируси могат да причиняват хепатит; ако бъдат открити, те ще бъдат наречени хепатит E и т.н.“

Дали тогава кръвните банки са изправени пред нови дълги търсения на тестове, които да направят кръвта безопасна? Споменавайки проблема за разходите, един директор от Американския Червен кръст направи следното обезпокояващо изказване: „Не можем да продължаваме да добавяме все нови и нови тестове за всеки причинител на инфекция, която би могла да се разпространи.“ — „Световни медицински новини“, 8 май 1989 г.

Дори и тестът за хепатит B има недостатъци; мнозина все още се заразяват с този вирус именно от кръв. Нещо повече — дали хората ще бъдат удовлетворени от съществуващия вече тест за хепатит C? Според The Journal of the American Medical Association [„Журнал на Американската медицинска асоциация“] (5 януари 1990 г.), може да мине една година, преди антителата на болестта да бъдат открити от теста. А през това време хората, на които е прелята такава кръв, могат да очакват съсипан черен дроб — и смърт.

[Блок/Снимка на страница 11]

Болестта на Шагас илюстрира как кръвта пренася заболявания между хора, намиращи се на големи разстояния един от друг. “The Medical Post” [„Медицински вести“] (16 януари 1990 г.) съобщава, че ‘от 10 до 12 милиона души в Латинска Америка са хронично заразени’. Тази болест бива наричана „една от най–сериозните трансфузионни опасности в Южна Америка“. Една „буболечка убиец“ ухапва спящата жертва, смуче кръв и инфектира раната с изпражненията си. Жертвата може да носи болестта на Шагас с години (като междувременно е възможно и да дава кръв), преди да развие фатални сърдечни усложнения

Защо това трябва да тревожи хората на други, далечни континенти? В „Ню Йорк Таймс“ от 23 май 1989 г. д–р Л. К. Олтман съобщава за пациенти, заразени с болестта на Шагас чрез кръвопреливане, един от които умира. Олтман пише: „Други такива случаи може би са останали незабелязани, защото [лекарите тук] не са запознати с болестта на Шагас, нито пък им е известно, че тя може да се разпространява чрез кръвопреливане.“ Да, кръвта може да послужи като транспортно средство, чрез което болестите да пътуват надлъж и нашир.

[Блок на страница 12]

Д–р Кнуд Лунд–Олесен писа: „След като . . . някои личности от рисковите групи стават доброволни донори, защото тогава те автоматично биват проверявани за СПИН, то аз смятам, че има основания човек да се въздържа от кръвопреливане. Свидетелите на Йехова го отказват вече от много години. Нима те са гледали в бъдещето?“ — “Ugeskrift for Læger” [„Лекарски седмичник“], 26 септември 1988 г.

[Снимка на страница 9]

Папата оживя след огнестрелната рана. Но едва напусна болницата, и трябваше отново да бъде върнат в нея за два месеца, „страдайки ужасно“. Защо? Заради потенциално смъртоносната цитомегаловирусна инфекция, която беше получил от прелятата му кръв

[Източник]

UPI/Bettmann Newsphotos

[Снимка на страница 12]

Вирусът на СПИН

[Източник]

CDC, Atlanta, Ga.