Подтикван от лоялността, която моето семейство прояви към Бога

РАЗКАЗАНО ОТ ХОРСТ ХЕНШЕЛ

„Радвай се, ако получиш това писмо, защото издържах докрай. След два ча̀са ще бъда екзекутиран.“ Това бяха началните думи от последното писмо на татко до мен. На 10 май 1944 г. той беше екзекутиран, защото отказа да служи в армията на Хитлер. Неговата лоялност към Бога, както и лоялността на мама и на сестра ми Елфриде оказаха силно влияние върху моя живот.

ПРЕЗ 1932 г., около времето, когато съм се родил, татко започнал да чете изданията на Свидетелите на Йехова. Между другото той виждал лицемерието на духовниците. Вследствие на това той вече не проявявал интерес към църквите.

Скоро след началото на Втората световна война през 1939 г. татко беше призован в германската армия. „Според Библията не би трябвало да отида — каза той на мама. — Не е правилно да се убива.“

„Ако не отидеш, те ще те убият — отговори мама. — Тогава какво ще стане със семейството ти?“ Така татко стана войник.

По–късно мама, която дотогава не изучаваше Библията, се опита да се свърже със Свидетелите на Йехова, едно много опасно начинание по онова време. Тя намери Дора, чийто съпруг беше в концентрационен лагер заради вярата си. Дора даде един екземпляр на „Стражева кула“ на мама, но ясно ѝ каза: „Знай, че може да ме убият, ако Гестапо (тайната полиция) разбере, че аз съм ти дала това.“

По–нататък мама получи още издания на Свидетелите на Йехова и започна да цени библейските истини, които те съдържаха. След време Макс Рюбсам от близкия Дрезден започна да ни посещава у дома в Майсен. Той изучаваше Библията с нас, излагайки се на голям риск. Всъщност не след дълго той беше арестуван.

В резултат на своето изучаване на Библията мама започна да проявява вяра в Йехова и отдаде живота си на него, като символизира това чрез покръстване във вода през май 1943 г. Двамата с татко бяхме покръстени няколко месеца по–късно. И двадесетгодишната ми сестра Елфриде, която работеше в Дрезден, беше покръстена почти по същото време. Така в разгара на Втората световна война ние четиримата, цялото наше семейство, отдадохме живота си на Йехова. През 1943 г. мама роди нашата най–малка сестра Ренате.

Преследвани заради вярата си

Преди да бъда покръстен, напуснах Движението ‘Хитлерова младеж’. Когато отказах да поздравявам с Хитлеровия поздрав, който се изискваше ежедневно в училище, учителите ми ме биха. Аз обаче се радвах на това, че укрепван от своите родители, останах верен.

Но имаше случаи, когато било поради физическо наказание, или от страх, казвах: „Хайл Хитлер!“ Тогава се прибирах у дома с насълзени очи, а родителите ми се молеха с мен да имам смелост и следващия път да устоя на атаките на врага. Неведнъж от страх допусках да извърша нещо, което не беше правилно, но Йехова никога не ме изостави.

Един ден хора на Гестапо дойдоха и претърсиха дома ни. „Ти Свидетелка на Йехова ли си?“ — един агент на Гестапо попита мама. Още си спомням как, подпирайки се на рамката на вратата, тя твърдо каза „да“, макар и да знаеше, че в крайна сметка ще бъде арестувана.

Две седмици по–късно хора на Гестапо дойдоха да арестуват мама, тъкмо когато тя беше заета с грижи за Ренате, която още нямаше и годинка. Мама протестираше: „Сега храня детето си!“ Но жената, която беше дошла с полицая, взе бебето от ръцете ѝ и заповяда: „Приготви се! Трябва да тръгваш.“ Несъмнено това беше много трудно за мама.

Тъй като татко още не беше арестуван, малката ми сестра и аз останахме под неговите грижи. Една сутрин, около две седмици след като отведоха мама, аз силно прегърнах татко, преди да тръгна за училище. Същия ден татко беше арестуван, защото отказа да се върне на военна служба. Така че когато този следобед се прибрах у дома, него го нямаше и никога повече не го видях.

Моите дядо и баба и други роднини — които до един бяха против Свидетелите на Йехова, а и някои от тях бяха членове на нацистката партия — получиха попечителство над малката ми сестра и мен. Те не ми позволяваха да чета Библията. Но след като тайно се сдобих с Библия от една съседка, успявах да я чета. Освен това коленичех пред леглото на малката си сестричка и се молех.

Междувременно сестра ми Елфриде издържала изпитания на своята вяра. Тя отказала да продължи да работи в една фабрика в Дрезден, в която се произвеждали муниции, но успяла да си намери работа, като се грижи за парковете и градините в Майсен. Когато отишла в канцеларията, за да получи заплатата си, отказала да поздрави с „Хайл Хитлер!“. След време тя била арестувана и изпратена в затвора.

За нещастие Елфриде се разболяла от дифтерит и скарлатина и умряла няколко седмици, след като била изпратена в затвора. Тя беше едва на 21 години. В едно от последните си писма тя цитира Лука 17:10, NW: „Така и вие също, когато сте извършили всички неща, които са ви възложени, кажете: ‘Ние сме нищожни роби. Свършихме онова, което бяхме длъжни да свършим.’“ Нейната лоялност към Бога остана като укрепваща помощ за мен. — Колосяни 4:11.

Изпитанието на татко

Докато татко беше в затвора, дядо ми — бащата на мама — го посети, за да се опита да го накара да промени решението си. С ръце и крака в окови татко бил изведен пред него. Татко твърдо отхвърлил предложението да приеме военна служба заради своите деца. Един от пазачите в затвора казал на дядо: „Този мъж дори и десет деца да имаше, пак нямаше да постъпи по друг начин.“

Дядо се върна у дома ужасно ядосан. „Този престъпник! — викаше той. — Това нищожество! Как може да изостави собствените си деца?“ Макар че дядо беше разстроен, аз се радвах да науча, че татко беше останал непоколебим.

По–късно татко беше осъден на смърт и обезглавен. Малко след това получих последното писмо от него. Тъй като не знаеше къде беше затворена мама, той писа на мен. Отидох в стаята си на тавана и прочетох онези встъпителни думи, цитирани в началото на статията. Бях тъжен и плаках, но се радвах на това, че той беше останал верен на Йехова.

Мъката на мама

Мама беше изпратена в един затвор в южна Германия, за да чака делото си. Един ден един пазач дошъл в килията ѝ, като приятелски ѝ казал, че трябва да остане седнала. Но мама станала и казала: „Зная, че съпругът ми е убит.“ По–късно ѝ изпратили неговата окървавена дреха — мълчаливо свидетелство на мъченията, които беше преживял преди смъртта си.

Друг път мама била повикана в канцеларията на затвора и рязко ѝ било казано: „Дъщеря ти умря в затвора. Как искаш да бъде погребана?“ Съобщението било толкова внезапно и неочаквано, че отначало мама не знаела какво да каже. Но силната ѝ вяра в Йехова я подкрепяла.

Моите близки по принцип се грижеха добре за сестра ми и мен. Те се отнасяха много мило към нас. Всъщност един от тях отиде при моите учители и ги помоли да бъдат търпеливи с мен. Затова учителите също станаха много приятелски настроени и не ме наказваха, когато не ги поздравявах с „Хайл Хитлер!“. Но цялата тази любезност беше проявявана с цел да бъда отвърнат от своите основани на Библията убеждения. И за съжаление това постигна известен успех.

Само няколко месеца преди войната да свърши през май 1945 г., доброволно присъствувах на някои служби на нацистката младежка организация. Писах за това на мама и от моите писма тя останала с впечатлението, че съм изоставил своята цел да служа на Йехова. По–късно тя каза, че била по–съкрушена от тези писма, отколкото когато чула за смъртта на татко и Елфриде.

Скоро след това войната свърши и мама се върна от затвора. С нейна помощ възстанових своето духовно равновесие.

Започвам целодневна проповедна служба

В края на 1949 г., четири години след като Втората световна война завърши, един пътуващ надзорник обсъди библейския стих от Малахия 3:10: „‘Донесете всички десятъци в хранилището, така да могат да се превърнат в храна за моя дом; и изпитайте ме, моля, в това отношение’ — казва Йехова на войнствата.“ (NW) Това ме подтикна да попълня молба за целодневна проповедна работа. Така на 1 януари 1950 г. станах пионер, както се наричат целодневните служители. По–късно се преместих в Шпремберг, където имаше по–голяма нужда от пионери.

През август същата година получих покана да служа в офиса на клона на Свидетелите на Йехова в Магдебург (в Източна Германия). Но само два дни след моето пристигане, на 31 август, полицаи нахлуха в нашия имот, като твърдяха, че тук се криели престъпници. Повечето Свидетели бяха арестувани и отведени в затвора, но аз успях да се измъкна и отидох до Западен Берлин, където Дружество „Стражева кула“ имаше офис. Там разказах какво се беше случило в Магдебург. По същото време ми казаха, че из цяла Източна Германия били арестувани много Свидетели. Дори научих, че полицията ме била търсела в Шпремберг!

Арест и затвор

Бях назначен на пионерска служба в Източен Берлин. След няколко месеца, докато служех като куриер и носех библейска литература от Западен Берлин за Източна Германия, бях арестуван и отведен в град Котбус, където се състоя дело срещу мен и бях осъден на 12 години затвор.

Освен всичко друго бях обвинен и в подстрекателство към война. В своите заключителни думи по време на делото казах: „Как мога аз, един Свидетел на Йехова, да бъда осъден за подстрекателство към война, след като баща ми отказа да участвува във войната, защото беше Свидетел на Йехова, и затова беше обезглавен?“ Но, разбира се, онези хора не се интересуваха от истината.

На 19–годишна възраст не ми беше лесно да мисля за това, че ще бъда затворен за 12 години. Но знаех, че много други са получили подобни присъди. Понякога властите разделяха Свидетелите един от друг, но тогава споделяхме библейските истини с други затворници, и някои станаха Свидетели.

Друг път ние, Свидетелите, бивахме държани в един и същ затворнически блок. Тогава се съсредоточавахме над това да опознаем по–добре своите Библии. Учехме цели глави от Библията наизуст и дори се опитвахме да запомним цели библейски книги. Поставяхме си определени цели относно това какво да правим и какво да учим всеки ден. Понякога бяхме толкова заети, че си казвахме един на друг: „Нямаме време“, въпреки че прекарвахме целия ден в килиите си без никакво работно назначение!

Разпитите, извършвани от тайната полиция, бяха изтощителни. Те продължаваха денонощно, придружени от всякакви заплахи. Веднъж бях ужасно уморен и обезсърчен и поради това дори ми беше трудно да се моля. След два–три дни, без особена причина, откачих от стената на килията си едно парче картон, на което бяха написани правилата за вътрешния ред в затвора. Когато го обърнах, видях написан текст. Като го вдигнах до малкото светлина, която имах на разположение, видях думите: „Не се бой от онези, които убиват тялото“ и „Ще пазя всички, които са верни, като зеницата на окото си“. Тези думи сега са част от Песен №27 в песнопойката на Свидетелите на Йехова!

Явно друг брат в подобна ситуация е бил в тази килия и Йехова Бог го е укрепил. Веднага възстанових духовните си сили и благодарих на Йехова за това насърчение. Не искам никога да забравя този урок, тъй като той ме научи, че макар и да не мога да успея, разчитайки само на собствената си сила, с помощта на Йехова Бог нищо не е невъзможно.

Мама отдавна се беше преместила в Западна Германия, така че по онова време нямахме връзка помежду си. Но тук беше Хана, която беше израснала в същия сбор като мен и която беше много близка на нашето семейство. Тя ме посещаваше през всичките онези години, когато бях в затвора, и също така ми пишеше насърчителни писма и ми изпращаше ценни колети с храна. Ожених се за нея, когато бях освободен от затвора през 1957 г., след като излежах 6 години от моята 12–годишна присъда.

Като моя скъпа съпруга Хана служеше вярно до мен в нашите различни назначения и винаги ми е била голяма подкрепа. Това, което тя направи за мен през нашата целодневна служба заедно, е нещо, за което само Йехова Бог е способен да я възнагради.

Служба след затвора

Хана и аз започнахме целодневната си служба заедно в офиса, който по онова време беше поддържан от Дружество „Стражева кула“ в Западен Берлин. Там бях назначен да извършвам строителни работи като дърводелец. По–късно започнахме да служим като пионери заедно в Западен Берлин.

Вили Пол, който тогава надзираваше нашата работа в Западен Берлин, ме насърчи да продължавам да уча английски. „Нямам време“ — отговорих. Но колко съм щастлив, че послушно продължих своето изучаване на английски език! В резултат на това през 1962 г. бях поканен на десетмесечния курс на 37–ия клас на Училището Гилеад в Бруклин (Ню Йорк). След завръщането ми в Германия на 2 декември 1962 г., Хана и аз прекарахме 16 години в пътуващата служба, като посещавахме сборове по цяла Германия. После, през 1978 г., бяхме поканени да служим в офиса на клона във Висбаден. Когато в средата на 80–те години работата на клона беше преместена в големите нови сгради на Зелтерс, ние служихме в тази прекрасна сграда в продължение на няколко години.

Една ценна привилегия в службата

През 1989 г. се случи нещо напълно неочаквано — падането на Берлинската стена — и Свидетелите в източноевропейските страни започнаха да се радват на свобода на поклонението. През 1992 г. двамата с Хана бяхме поканени в Лвов (в Украйна), за да окажем подкрепа на бързо растящия брой вестители на Царството в тази област.

Следващата година бяхме помолени да отидем в Русия, за да помогнем при организирането на работата на Царството там. В Солнечное, едно село на около 40 километра извън Санкт Петербург, беше основан офис, който да се грижи за проповедната работа в Русия и повечето от другите републики от бившия Съветски съюз. Когато пристигнахме, вече беше започнал строежът на жилищните сгради, както и на един голям комплекс от офиси и складове.

По време на откриването на сградите на нашия нов клон на 21 юни 1997 г. радостта ни беше безкрайна. Общо 1492 души от 42 страни се събраха в Солнечное за специалната програма. На следващия ден на стадион „Петровски“ в Санкт Петербург се събра едно множество от над 8400 души за преглед на програмата по откриването, както и за насърчителни сведения от посетителите от другите страни.

И само на какъв чудесен растеж се радваме в 15–те републики на бившия Съветски съюз! През 1946 г. в района проповядвали около 4800 вестители на Царството. Почти 40 години по–късно, през 1985 г., броят се увеличил на 26 905 души. Днес има над 125 000 вестители на Царството в десетте републики на бившия Съветски съюз, за които се грижи нашият офис на клона тук в Солнечное, и над 100 000 проповядват в петте други бивши съветски републики! Колко развълнувани бяхме да научим, че в 15–те бивши съветски републики над 600 000 души са посетили Възпоменанието на Христовата смърт през месец април миналата година!

Възхищавам се, когато виждам по какъв велик начин Йехова Бог ръководи събирането и организирането на своя народ в тези ‘последни дни’. (2 Тимотей 3:1) Както казва библейският псалмист, Йехова дава прозрение на своите служители, учи ги на пътя, по който трябва да ходят, и ги съветва, като окото му е върху тях. (Псалм 32:8) За мен е привилегия това, че съм част от международната организация на народа на Йехова!

[Снимка на страница 19]

С двете ми сестри през 1943 г.

[Снимка на страница 20]

Татко беше обезглавен

[Снимка на страница 20]

Мама ми помогна да възстановя духовното си равновесие

[Снимка на страница 21]

Със съпругата ми Хана

[Снимка на страница 22]

По време на доклада за откриването в Залата на Царството на клона в Русия

[Снимка на страница 23]

Дворът и прозорците на трапезарията в нашия нов клон в Русия