Аз бях извън закона

ТОВА стана в Сицилия на 1 май 1947 г. Около 3000 души, сред които имало и жени с бебета, се били събрали край един планински проход за ежегодното чествуване на Деня на труда. Никой не подозирал за опасността, дебнеща зад близките хълмове. Може би си чел за това, или дори си гледал филми за последвалата трагедия. Масовото убийство беше наречено „клането при Портела дела Жинестра“ — там загинаха 11 души и 56 бяха ранени.

Макар че не участвувах в тази трагедия, аз бях член на сепаратисткия отряд, чието дело беше клането. Наш водач беше Салваторе Джулиано, с когото бях израснал заедно в село Монтелепре. Той беше само с една година по–възрастен от мен. През 1942 г., когато бях на 19 години, бях призован за служба в армията по време на Втората световна война. Малко преди това през същата година се бях влюбил във Вита Мотизи и се ожених за нея. Родиха ни се трима сина, първият — през 1943 г.

Защо станах нелегален

През 1945 година, когато завърши Втората световна война, аз се присъединих към западната дивизия на Доброволческата армия за независимост на Сицилия (EVIS). Това беше полувоенно разклонение на сепаратистката политическа партия, известна като Движение за независимост на Сицилия (MIS). Салваторе Джулиано, който вече беше търсен от властите, беше назначен от по–висшите началства на EVIS и MIS да командува нашата дивизия.

Свързваше ни любовта към нашия остров Сицилия и към нашия народ. И бяхме разгневени поради несправедливостите, които изпитвахме. Затова аз прегърнах каузата на отряда на Джулиано, чиито членове искаха Сицилия да бъде присъединена като 49–и щат към Съединените американски щати. Дали имаше основания да се вярва, че това е възможно? Да, тъй като служители на MIS ни уверяваха, че имат близки връзки с Вашингтон и че президентът на Съединените щати Хари С. Труман одобрявал идеята за такова присъединяване.

Нелегална дейност

Дейността на моята група се състоеше главно в отвличане на знатни личности и задържането им за откуп. По този начин ние набирахме средства, за да купуваме необходимите запаси. Не правехме нищо лошо на никой от отвлечените, които наричахме свои „гости“. Когато ги освобождавахме, ние им давахме разписка, която да използуват, за да бъдат възмездени за откупа, който бяхме получили от тях. Казвахме им, че разписката може да бъде използувана, за да си получат обратно парите, след като спечелим победата.

Аз участвувах в около 20 отвличания, както и във въоръжени нападения над казарми на карабинерите — националната военна полиция. Но се радвам да кажа, че никога не убих никого. Нашите сепаратистки атаки достигнаха върха си в неразумната акция край село Портела дела Жинестра. Тя беше организирана от около дузина мъже от групата на Джулиано и беше насочена срещу Комунистическата партия.

Макар че убийството на обикновени хора — включително и на съседи и поддръжници — не беше умишлено, хората, които дотогава ни бяха подкрепяли и се чувствуваха под наша защита, сметнаха, че сме ги предали. Оттогава нататък преследването на отряда, воден от Джулиано, беше безмилостно. След издайничества пред полицията много от моите съобщници бяха заловени. На 19 март 1950 г. аз попаднах в клопка и бях арестуван. През това лято и самият Джулиано беше убит.

Затвор и присъда

В затвора на Палермо, където бях задържан в очакване на съд, тъгувах много поради раздялата със своята млада съпруга и с тримата си сина. Но желанието да се боря за онова, което смятах за правилно, ме предпазваше от крайно отчаяние. Започнах да чета, за да си запълвам времето. Една книга пробуди у мен желание да чета Библията. Това беше автобиография на Силвио Пелико, италианец, хвърлен в затвора през 19–и век по политически причини.

Пелико пишеше, че винаги имал със себе си в затвора речник и Библия. Макар че семейството ми и аз самият бяхме католици, аз изобщо не бях чувал за Библията. Затова помолих управата да получа Библия. Отговориха ми, че това е забранено, но ми беше даден екземпляр от евангелията на Матей, Марко, Лука и Йоан. По–късно успях да се снабдя с цялата Библия, която пазя и до днес като скъп спомен.

Най–после, през 1951 г. във Витербо, близо до Рим, започна моят процес. Той продължи 13 месеца. Бях осъден на две присъди затвор до живот плюс още 302 години! Това означаваше, че никога няма да изляза жив от затвора.

Научавайки библейските истини

След като бях върнат в затвора в Палермо, бях определен в един сектор, където излежаваше присъдата си един член на нашата група, който беше братовчед на Джулиано. Бяха го арестували три години преди мен. Той беше срещнал в затвора един Свидетел на Йехова от Швейцария, който разговарял с него за прекрасните библейски обещания. Свидетелят бил арестуван заедно със свой събрат по вяра от Палермо, докато проповядвали добрата новина за божието Царство. (Матей 24:14) По–късно разбрах, че неговото арестуване било подбудено от членове на духовенството.

Въпреки своята престъпна дейност аз вярвах в Бога и в ученията на църквата. Затова бях поразен, като научих, че поклонението пред т.нар. светии не е библейско и че една от Десетте божи заповеди забранява използуването на изображения в поклонението. (Изход 20:3, 4) Абонирах се за списанията „Стражева кула“ и „Пробудете се!“, които станаха много скъпи на сърцето ми. Не разбирах всичко от прочетеното, но колкото повече четях, толкова повече изпитвах потребността да избягам — не от затвора, а от тъмницата на религиозните лъжи и духовната слепота.

След време разбрах, че за да угодя на Бога, трябва да съблека старата си личност и да облека нова личност — личност, която е кротка и подобна на Христовата. (Ефесяни 4:20–24) Промяната ми беше постепенна. Но аз започнах почти веднага да правя неща в полза на моите съзатворници и се стремях да им говоря за грандиозните неща, които научавах. Така през 1953 г. за мен започна радостно време. Но имаше и пречки.

Противопоставяне от страна на свещеника

Шест месеца след като се абонирах за „Стражева кула“ и „Пробудете се!“, доставката им беше прекъсната. Аз отидох при цензора на затворническата кореспонденция и му казах за проблема. Той ми каза, че затворническият свещеник наредил абонаментът да бъде прекъснат.

Помолих за среща със свещеника. По време на нашия разговор му показах малкото, което знаех от Библията, включително и текстове като Изход 20:3, 4 и Исаия 44:14–17 относно използуването на изображения в поклонението. Прочетох му също и думите на Исус от Матей 23:8, 9 — „никого на земята недейте нарича свой отец“. Обиден, той заяви, че аз не мога да разбера Библията, защото съм невежа.

Добре, че вече бях започнал да променям личността си, иначе не знам какво щях да направя. Като запазих спокойствие, аз отговорих: „Да, вярно е, че съм невежа. Но вие сте учен, а не направихте нищо, за да ме научите на библейските истини.“ Свещеникът отговори, че за да получавам литература на Свидетелите на Йехова, трябва да подам молба до Министерството на правосъдието, за да се откажа от католическата религия. Аз направих това веднага, но молбата ми не беше удовлетворена. По–късно обаче успях да се запиша като Свидетел на Йехова и отново можех да получавам списанията. Но трябваше да бъда много, много настоятелен.

Зала на Царството в затвора

От известно време молех директора на затвора да ми даде работа, за да мога да печеля пари и да ги изпращам на семейството си. Той винаги ми отговаряше, че ако ми даде работа, ще трябва да даде такава и на другите, а това не било възможно. Но сутринта на 5 август 1955 г. директорът ми съобщи една добра новина — че ще почна работа като чиновник в затвора.

Работата ми позволи да спечеля уважението на директора на затвора и той любезно ми разреши да използувам един склад, за да провеждам събрания за изучаване на Библията. Така през 1956 г., като използувах материала от бракувани шкафове, приготвих пейки за това, което можеше да бъде смятано за Зала на Царството, както се наричат местата за събрания на Свидетелите на Йехова. Там се събирахме всяка неделя с други затворници и стигнахме дори до 25 души, присъствуващи на нашите библейски разговори.

След време свещеникът научи за събранията, които водех, и направо побесня. В резултат на това през лятото на 1957 г. бях преместен от Палермо в затвора Порто Адзуро на остров Елба. Това място имаше ужасна слава.

Покръстен в затвора

Когато пристигнах, бях сложен в единична килия за 18 дни. Там не ми беше позволено да имам дори своята Библия. След това аз отново писах до Министерството на правосъдието да ми позволи да се откажа от католическата религия. Този път обаче поисках помощ от офиса на клона на Свидетелите на Йехова в Рим. След десет месеца дългоочакваният отговор дойде. Министерството призна промяната на моята религия! Това не само означаваше, че мога да имам Библия, списанията и друга библейска литература, но също така и че мога да бъда редовно посещаван от проповедник на Свидетелите на Йехова.

Радостта ми беше безкрайна, когато за първи път бях посетен от Джузепе Романо, който беше от офиса на клона на Свидетелите на Йехова в Италия. С разрешението на затворническите власти беше уредено най–после да мога да символизирам своето отдаване на Йехова с покръстване във вода. На 4 октомври 1958 г., в присъствието на директора на затвора, началника по дисциплината и други служители, брат Романо ме покръсти, заедно с още един затворник, в огромния резервоар, откъдето се вземаше вода за поливане на затворническата градина.

Макар че почти винаги имах възможност да изучавам „Стражева кула“ с други затворници, трябваше да чествувам ежегодното Възпоменание на смъртта на Христос сам в своята килия, защото това тържество се прави винаги след залез слънце. Аз затварях очи и се молех, представяйки си, че съм заедно със събратята си Свидетели.

Правене на ученици в затвора

През 1968 г. бях преместен в затвора във Фосомброне, в провинцията Пезаро. Там се радвах на добри резултати от разговорите ми с другите относно библейските истини. Работех в болничното отделение, където беше лесно да се намерят възможности за свидетелствуване. Особено радостно беше да видя напредъка на един затворник — Емануеле Алтавила. След два месеца изучаване той разбра, че трябва да прилага напътствието от Деяния 19:19 и унищожи една своя книга за магьосничество. По–късно Емануеле стана Свидетел на Йехова.

През следващата година бях преместен в затвора на остров Прочида, точно срещу неаполския залив. Заради добро поведение отново бях назначен в болничното отделение. Там се запознах с Марио Морено, затворник, който беше убеден католик. Той също работеше в счетоводството.

Една вечер Марио ми поиска нещо за четене и аз му дадох книгата „Истината, която води към вечен живот“a. Той веднага разбра колко е важно онова, което чете, и започнахме библейско изучаване. Марио престана да пуши своите три кутии цигари на ден. Освен това той разбра, че човек трябва да се държи честно дори и когато работи в счетоводството на затвора. Той започна да свидетелствува на своята годеница и тя също прие библейските учения. Скоро след това те се ожениха в затвора. На един конгрес в Неапол през 1975 г. съпругата на Марио беше покръстена. Радостта ѝ беше голяма, когато научи, че съпругът ѝ е бил покръстен същия ден в затвора!

Бяха ми позволени ежеседмични разговори със Свидетели, които ме посещаваха в Прочида. Разрешено ми беше също така и да приготвям ястия, които да споделям с тях в залата за свиждания. До десет човека можеха да присъствуват при едно такова посещение. Когато имаше посещение на пътуващите надзорници на Свидетелите на Йехова, получих разрешение да показвам техните диапозитивни представяния. Веднъж имах удоволствието да водя изучаване на „Стражева кула“ по време на посещението на 14 Свидетели. Изглежда управата ми имаше пълно доверие. В определени дни, привечер, отивах да проповядвам от килия на килия.

През 1974 г., след като бях вече 24 години в различни затвори, бях посетен от един съдия, който ме насърчи да подам молба за помилване. Не сметнах, че това е уместно, защото то би послужило като признание за участие в масовото убийство при Портела дела Жинестра, а аз не бях участвувал в него.

Случаи на голяма радост

През 1975 г. един нов закон осигури даването на разрешения за временно напускане на сградата на затвора. Така имах възможността да присъствувам в Неапол на първия си конгрес на Свидетелите на Йехова. Насладих се на пет незабравими дни, през които срещнах повече братя и сестри, отколкото бях виждал през цялото време дотогава.

Специална радост ми донесе срещата с моето семейство. Моята съпруга Вита ми беше останала вярна, а синовете ми вече бяха млади мъже на по 20 и 30 години.

През следващата година, през която няколко пъти бях пускан извън затвора, ми беше препоръчано да подам молба за освобождаване. В сведението на служителя, отговарящ за условното освобождаване, се препоръчваше молбата ми да бъде приета. Той пишеше: „Може категорично да се заяви, че в сравнение с кръвожадния младеж, изпълняващ заповедите на Джулиано, днес Манино е друг човек; той е съвършено променен.“

След време затворническите власти в Прочида поискаха помилване за мен. Бях удостоен с помилване и на 28 декември 1978 г. бях освободен от затвора. Каква радост — да бъдеш свободен човек след повече от 28 години затвор!

Единствената надежда за справедливост

Когато отвличах хора по заповед на Салваторе Джулиано, аз се борех за онова, което смятах, че ще донесе истинска свобода за моето семейство и моите сънародници. Но от Библията научих, че колкото и да са честни хората, те никога не могат да осъществят справедливостта, за която толкова искрено копнеех като младеж. За щастие библейското познание ми помогна да видя, че само Царството на Бога под управлението на неговия Син Исус Христос може да донесе това облекчение от несправедливостите, от което толкова много се нуждаем. — Исаия 9:6, 7; Даниил 2:44; Матей 6:9, 10; Откровение 21:3, 4.

Много вестници писаха за промяната в моята личност, предизвикана от библейското познание. Например, Paese Sera [„Паезе Сера“] цитира думите на затворническия пазач от Прочида: „Ако всички затворници бяха като Франк, затворите щяха да изчезнат; неговото поведение беше безупречно, той никога не се караше с никого и никога не даваше повод и за най–малкото порицание.“ Друг вестник — Avvenire [„Авенире“] — каза: „Той е образцов затворник, направо изключителен случай. Преобразяването му надхвърли всички очаквания. Той уважава управата и служителите на затвора и притежава необикновена духовност.“

Един  възнаграждаващ живот

От 1984 г. служа в един сбор на Свидетелите на Йехова като старейшина и пионер, както се наричат целодневните служители. През 1990 г. един пазач от затвора, с когото бях споделил библейското познание преди 15 години, ми се обади и ми каза, че той и цялото му семейство са станали Свидетели на Йехова.

Но най–щастливото преживяване в моя живот дойде през юли 1995 г. Тогава изпитах огромната радост да присъствувам на покръстването на моята скъпа съпруга Вита. След толкова много години тя направи свои ученията на Библията. Може би един ден и тримата ми сина, които засега не споделят вярата ми, също ще приемат онова, което научих от Словото на Бога.

Онова, което съм преживял, помагайки на другите да научат библейските истини, ми донася несравнима радост. Колко е възнаграждаващо човек да притежава познанието, което води към вечен живот, и да може да го споделя с хората с честни сърца! — Йоан 17:3. — Разказано от Франк Манино.

[Бележка под линия]

[Снимка на страница 18]

Планинският проход в Сицилия, където станало клането

[Снимка на страница 19]

Когато се оженихме през 1942 г.

[Снимка на страница 21]

Често споделях библейските истини със затворническите пазачи

[Снимка на страница 23]

Със съпругата ми