Животът ми беше безсмислен, но аз намерих цел в него

ПРЕДСТАВЕТЕ си моята уплаха и притеснение, когато една сутрин още в зори аз бях събуден от двама яки мъже, които претърсваха стаята ми. Майка ми стоеше край тях, пребледняла и безпомощна, явно в състояние на шок. Мъжете бяха детективи.

Веднага разбрах какво търсеха те. Макар че си придадох дързък и предизвикателен вид, дълбоко в себе си изпитвах страх. Дадох си сметка, че полицията затяга мрежата си около нашата банда от малолетни крадци, която действуваше в Ню Джърси (САЩ). Детективите грубо ми наредиха да се облека и без много церемонии ме откараха в полицейския участък за разпит.

Как се оказах в тази окаяна ситуация? Всичко това започна твърде рано в моя живот. Бях още съвсем юноша, когато вече гледах на себе си като на изпечен млад престъпник. През 60–те години много младежи смятаха, че е „супер“ да се бунтуваш без причина, и аз най–всеотдайно споделях този възглед. Затова на 16–годишна възраст вече висях в кварталната билярдна зала, изключен от гимназията. Тук се свързах с една банда младежи, които се занимаваха с обири. След като участвувах с тях в някои сравнително по–незначителни „посещения“, аз започнах да харесвам съпровождащото ги възбудено и напрегнато състояние, и всъщност намирах всяко от тези преживявания за доста вълнуващо.

Така започнаха девет месеца на взломове и обири без всякакви задръжки. Нашата банда се съсредоточаваше предимно върху професионални офиси, където често се държаха големи суми пари в брой. Колкото повече обири извършвахме без да ни хванат, толкова по–дръзки ставахме. Накрая решихме да оберем местния клон на окръжната банка.

И тук за пръв път нещата тръгнаха на зле. Макар че влизането в банката изобщо не ни затрудни, вътре прекарахме една отчайваща нощ, тъй като успяхме да разбием само чекмеджетата на касите. Но по–сериозен проблем изникна, когато този обир накара Федералното бюро за разследване (ФБР) да се заеме със случая. Щом ФБР тръгна по следите ни, не измина много време и ние бяхме арестувани.

Печалните последици на злосторничеството

Лично аз бях обвинен за 78 обира и изпитах срама да чуя подробностите за извършването на всеки един от тях, прочетени гласно в съда. Това, в добавка към разгласяването на нашите престъпления от местния вестник, беше тежък удар за моите родители. Но фактът, че им причинявам такова унижение и позор, не ме тревожеше много по онова време. Бях осъден на неопределен срок пребиваване в щатски поправителен дом, което можеше да означава да бъда затворен там, докато стана на 21 години. Но главно благодарение на усилията на един опитен адвокат, аз бях прехвърлен в трудово–възпитателно училище.

Макар че избегнах затворническа присъда, беше поставено условие да бъда преместен в друга област и да бъда разделен от предишните ми другари. Затова ме записаха в едно частно училище в Нюарк, което се занимаваше с проблемни младежи като мен. Освен това трябваше да имам седмични сеанси с психолог, който да ми окаже професионална помощ. Всички тези условия бяха посрещнати от моите родители, което им струваше големи финансови жертви.

Усилия за промяна

Явно като резултат от придобилото широка гласност дело, в нашия градски вестник се появи статия, озаглавена „Когато се щади тоягата“. Статията критикуваше уж мекото наказание, което беше получила бандата. Думите на тази статия за пръв път достигнаха до съвестта ми. Аз си я изрязах от вестника и се зарекох, че някой ден, по някакъв начин ще се отплатя на родителите си за цялото страдание, позор и разходи, които бяха понесли заради мен.

Един от начините, си мислех аз, да докажа на своите родители, че съм успял да се променя, ще е като завърша гимназия заедно с предишния си клас. Започнах да уча така, както никога не бях учил през живота си. Вследствие на това, когато в края на учебната година в присъствието на моя инспектор отново се явих пред съдията, който ме беше осъдил, неговото сурово лице грейна в усмивка, щом видя, че бях получил средна оценка „5“ за всеки срок. Сега пътят ми беше отворен да се върна в старата си гимназия, която завърших на следващата година.

Безцелният ми живот продължава

Беше 1966 г., и докато много от моите съученици отидоха да воюват във Виетнам, аз постъпих в Конкордския колеж в Западна Вирджиния. В колежа аз се запознах с наркотиците, с демонстрациите за мир, и с една цяла нова култура, която постави за мен под въпрос традиционните ценности. Аз търсех нещо, но не знаех какво. Когато дойде ваканцията за Деня на благодарността, вместо да си отида у дома, аз се отправих на автостоп през Апалачите към Флорида.

Преди никога не бях пътувал много, и сега се наслаждавах на това, че виждах толкова много различни места — което всъщност продължи до Деня на благодарността, когато се оказах в затвора на Дейтона Бийч за скитничество. Беше ме срам да се обадя на родителите си, но затворническите власти се свързаха с тях. И баща ми пак трябваше да урежда плащането на тежка глоба, за да не ме остави да излежа присъда в затвора.

След това не останах в колежа. Само с един куфар и наново събуден копнеж за пътешествия, аз бях пак на път, придвижвайки се безцелно на автостоп нагоре и надолу из източното крайбрежие на Съединените щати, като работех, каквото ми попадне, за да преживявам. Родителите ми рядко знаеха къде се намирам, макар че отвреме–навреме ги навестявах. За моя изненада те винаги изглеждаха много радостни, че ме виждат, но аз все не можех да се установя на едно място.

Тъй като не посещавах вече колежа, аз загубих категорията си на учащ, която ме освобождаваше от военна служба. Сега наборният ми статус стана 1–А (подлежащ на военна служба) и беше само въпрос на време, докато бъда призован за постъпване в армията. Но аз не исках да допусна дори мисълта, че мога да бъда подложен на строга дисциплина и да загубя новополучената си свобода. Затова реших да напусна страната с кораб. В процеса на осъществяване на тази идея, една нова възможност за бъдещето се откри пред мен. Дали това щеше да е най–сетне истинската цел на живота ми?

Моряшки живот като наемник

Един стар приятел на нашето семейство беше капитан в търговската флота на Съединените щати. Той ми каза за въведената неотдавна програма за подготовка на корабни механици. С готовност ме приеха за един ускорен 2–годишен курс на обучение, който ми носеше двойната изгода на освобождаване от военна повинност и перспективата за получаване на разряд за корабен механик. Аз завърших курса, получих дипломата през 1969 г. и постъпих на работа като корабен механик трети разряд на първия си кораб в Сан Франциско. Веднага заминахме за Виетнам с товар боеприпаси. Пътуването беше без особени събития, и аз напуснах кораба, когато стигнахме Сингапур.

В Сингапур постъпих на „флагманския кораб на свободните“ — така го наричаха, защото събираше екипажа си от хора, които не бяха членове на профсъюза, а чакаха направо на доковете някой да ги наеме. Този кораб се движеше близо до демилитаризираната зона на виетнамското крайбрежие, от Сам Ран Бей на юг до Да Нанг на север. Там постоянно се чуваше тътнежът на неспирните бомбардировки. Но от финансова гледна точка този маршрут беше много изгоден — с премиите, които се изплащаха за военен риск и за случайна атака с попадане под непосредствен обстрел, аз изкарвах годишно 35 000 долара като наемник във военно време. Въпреки това ново изобилие, аз продължавах да се чувствувам като човек без цел и се чудех за какво е този живот — накъде всъщност отивах?

Проблясък на смисъл в живота

След една особено тежка вражеска атака, Албърт, моят помощник от машинното, започна да ми разказва как Бог скоро ще донесе мир на земята. Аз наострих уши за тази необикновена информация. Когато след това се връщахме към Сингапур, Албърт ми съобщи, че е един от Свидетелите на Йехова, но вече не поддържа активно връзка с тях. Тогава заедно с него се опитахме да намерим местните Свидетели в Сингапур. Изглеждаше, че никой не е в състояние да ни помогне за това, но вечерта преди да отпътуваме отново, Албърт намери едно списание „Стражева кула“ във фоайето на един хотел. На списанието имаше печат с адрес. Но ние нямахме време да отидем там, тъй като на следващата сутрин отплавахме за Сасебо (Япония), където корабът трябваше да остане на сух док за две седмици.

Там платихме на екипажа и Албърт си отиде. Но само след една седмица ме изненада една телеграма от него, в която се казваше, че следващия уикенд в Сасебо ще има конгрес на Свидетелите на Йехова. Реших да отида и да видя какво представлява този конгрес.

Този ден — 8 август 1970 г. — завинаги ще остане в паметта ми. Пристигнах на мястото на конгреса с такси, и когато излязох от него, се оказах сред стотици японци, всичките безупречно облечени. Макар че повечето от тях не можеха да говорят английски, явно всички искаха да се ръкуват с мен. Никога преди не бях виждал подобно нещо, и въпреки че не разбирах нито дума от програмата, изнасяна на японски, аз реших да отида и на следващия ден — само за да проверя дали отново ще ме поздравяват по същия начин. Така и стана!

Наехме нов екипаж и след една седмица бяхме отново в морето, на път за Сингапур. Първото нещо, което направих при пристигането ни там, беше да взема такси и да отида на адреса, отпечатан върху списанието „Стражева кула“. Една дружелюбна жена излезе от къщата и попита дали може да ми помогне с нещо. Показах ѝ адреса на списанието, и тя незабавно ме покани да вляза. Запознах се и с нейния съпруг и научих, че се казват Норман и Гладис Белоти и са мисионери от Австралия. Обясних как бях намерил адреса им. Те ме приеха изключително радушно и отговориха на много от въпросите ми. Тръгнах си от тях с една пазарска чанта, пълна с библейска литература. През следващите няколко месеца, плавайки край бреговете на Виетнам, аз прочетох много от тези книги, сред които беше и „Истината, която води към вечен живот“.

Сега, за първи път в живота си, аз имах чувството за истинска цел и насока. При следващото ни връщане в Сингапур, аз напуснах кораба.

Разочароващо завръщане у дома

Също така за първи път ми се искаше да се върна у дома. Така че няколко седмици по–късно, много развълнуван, аз пристигнах в моя дом, желаейки да разкажа на родителите си всичко за Свидетелите на Йехова. Но те не споделиха моя ентусиазъм. Това беше разбираемо, тъй като и моето държание не допринесе за тази цел. Бяха изминали само няколко седмици от завръщането ми, когато нещо ме прихвана и аз изпотроших всичко в един местен нощен клуб. Дойдох в съзнание в затворническата килия.

Започнах да вярвам, че няма действителна надежда някога да се поправя и да обуздая буйния си характер. Навярно щях да си остана все такъв бунтовник, без дори да имам причини за това. Не ми се оставаше повече у дома. Трябваше да се махна оттук. След няколко дни уредих да замина с един норвежки товарен кораб за Англия.

Англия и театралното училище

В Англия ми харесваше, но не беше лесно да се намери работа. Затова реших да опитам с пробни представяния в различни театрални училища, и за моя изненада бях приет в Лондонското училище по драматично изкуство. Двете години, които прекарах в Лондон, преминаха в пиянство, шумни компании и, разбира се, вземане на всевъзможни наркотици.

Изведнъж реших, че ми се иска пак да погостувам на семейството си в Съединените щати. Но можете ли да си представите как ги удиви този път моят драматичен вид? Аз носех черно наметало с две златни лъвски глави, съединени на шията със златна верига, жилетка от червено кадифе, и черни кадифени панталони, с кожена украса, които бяха затъкнати във високи до колената ботуши. Не беше чудно, че моите родители не бяха въодушевени от всичко това, и аз се чувствувах съвсем не на мястото си в заобикалящата ги консервативна среда! Затова се върнах в Англия, където през 1972 г. получих диплома по драматично изкуство. Така постигнах още една цел. Но натрапчивият въпрос си оставаше: А сега накъде? Аз продължавах да се нуждая от истинска цел в живота.

Най–сетне край на безцелността

Не измина много време и аз най–сетне започнах да чувствувам, че животът ми се стабилизира. Това започна с приятелството ми със съседката ми Каролайн. Тя беше учителка, от Австралия, и имаше стабилен, уравновесен характер — пълна противоположност на моята личност. В продължение на две години бяхме само приятели, без някаква романтична привързаност. След това Каролайн замина за Америка за три месеца, и тъй като бяхме добри приятели, аз ѝ уредих да гостува на родителите ми за няколко седмици. Те сигурно доста са се чудели какво общо може да има тя с такъв тип като мен.

Скоро след като Каролайн замина, аз казах на моите приятели, че също ще си отида у дома, и тогава те ми направиха голямо изпращане. Но вместо да се върна в Америка, аз стигнах само до Саут Кенсингтън (Лондон), където наех жилище в един сутерен и се обадих в лондонския клон на Свидетелите на Йехова. Започна да ми става ясно каква насока трябва да поеме животът ми. След една седмица ме посети едно много симпатично семейство, мъж и жена, и веднага се уговорихме да започнат редовно библейско изучаване с мен. Тъй като бях чел вече някои от публикациите на Свидетелите, сега проявявах голям интерес към изучаването и поисках да го провеждаме два пъти седмично. Като видя моя ентусиазъм, Боб скоро ме покани в Залата на Царството и не след дълго вече посещавах всички седмични събрания.

Когато разбрах, че Свидетелите на Йехова не пушат, реших незабавно да прекратя с този навик. А външността ми? Не исках вече да изглеждам особен, затова си купих риза, вратовръзка и костюм. Скоро вече отговарях на изискванията да участвувам в проповедната дейност от къща на къща, и — макар и доста притеснен в началото — това започна да ми доставя радост.

„Как ли ще се изненада Каролайн, когато се върне“ — мислех си аз. И наистина, изненадата ѝ надхвърли очакванията ми! Тя не можеше да повярва, че е възможно за такова кратко време толкова да се променя — и в облеклото, и във външния вид, и в толкова други неща. Аз ѝ обясних как ми е помогнало изучаването на Библията и я поканих също да започне да я изучава. Макар и отначало да имаше известни опасения, тя накрая се съгласи, но с условие да изучава само когато сме заедно. Аз се радвах, че Каролайн така бързо откликна на поканата; скоро тя разбра колко е важна истината на Библията.

След няколко месеца Каролайн реши да се върне в Австралия и продължи библейското си изучаване в Сидни. Аз останах в Лондон още седем месеца — до покръстването си. Сега пак исках да се върна у дома, в Съединените щати, и да видя цялото си семейство. Но този път бях решен да го направя както трябва!

Едно по–различно завръщане у дома

Смаяните ми родители искаха да знаят какво е станало този път — аз изглеждах толкова порядъчен! А аз пък се радвах, че сега наистина се чувствувах у дома. Макар че, естествено, родителите ми се учудваха на голямата промяна, станала с мен, те се държаха тактично и реагираха с присъщата им доброта и толерантност. През следващите месеци имах привилегията да изучавам с тях Библията. Започнах изучаване и с двете си по–възрастни от мен сестри, на които несъмнено също беше направил впечатление промененият ми начин на живот. Да, това беше истинско завръщане у дома!

През август 1973 г. аз заминах при Каролайн в Австралия, където бях щастлив да видя как тя беше покръстена с още 1200 души на международния конгрес на Свидетелите на Йехова през същата година. На следващия уикенд се оженихме в Канбера, столицата на Австралия. Тук прекарах последните 20 години като целодневен служител в проповедната дейност, а от 14 години и като старейшина.

Благодарение на грижите на моята жена, ние отгледахме три деца — Тоби, Амбър и Джонатан. Въпреки че не са ни чужди обикновените семейни проблеми, аз успявам да участвувам в проповедната дейност целодневно, като пионер, и в същото време да се грижа за материалните нужди на нашето семейство.

Сега моите родители в Съединените щати са отдадени служители на Йехова, и макар че и двамата са над 80–годишни, те още вземат участие в публичното проповядване на Царството. Баща ми е помощник–служител в местния им сбор. Двете ми по–големи сестри също са ревностни в службата на Йехова.

Колко съм благодарен на Йехова Бог затова, че годините, които прекарах в безцелно скитане, вече отдавна са в миналото! Той не само ми помогна да узная най–добрия начин, по който да използувам живота си, но и ме благослови със задружно и любещо семейство. — Разказано от Дейвид Зуг Партрик.

[Снимка на страница 22]

Дейвид със съпругата си Каролайн