Лекарите научиха нещо от това, че едва не умрях

В СРЕДАТА на май 1991 г. разбрахме, че ще имаме четвърто дете. Най–малкият ни син, Микел, беше на девет години, а двете ни дъщери близначки, Мария и Сара, бяха на 13 години. Макар че добавката не беше планирана, ние скоро свикнахме с мисълта, че ще имаме още едно бебе.

Една вечер, в третия месец на бременността, почувствувах внезапна болка в белия дроб. На следващия ден едва можех да ходя. Лекарката каза, че имам пневмония и ми даде пеницилин. След няколко дни се почувствувах по–добре, но бях доста отпаднала. Тогава изпитах внезапна болка в другата част на дроба и се повтори същото, както преди.

През следващите няколко дни не можех да легна поради затрудненото дишане. Малко повече от седмица след първия пристъп на болка единият ми крак посиня и се поду. Този път ме взеха в болница. Лекарката ме информира, че болката в дробовете ми не е била резултат от пневмония, а поради кръвни съсиреци. Тя каза още, че имам съсирек в слабините си. Научих, че кръвните съсиреци са една от най–често срещаните причини за смърт сред бременните жени в Швеция. След няколко дни бях преместена в болницата Каролинска Сюкхюсет в Стокхолм, която има специална клиника за усложнени бременности.

Лекарите решиха да ме сложат на хепарин, лекарство, което разрежда кръвта. Те ме увериха, че опасността от кръвоизлив поради вземането на хепарин е малка в сравнение с риска да получа друг съсирек в белия дроб. След няколко седмици бях в достатъчно добро състояние, за да мога да се върна в къщи. Изпитвах топло щастие поради това, че съм жива, с енергично малко бебе, растящо в мен.

Време за раждането

Беше решено да се предизвика раждане, но преди да могат да бъдат предприети каквито и да било стъпки за започване на процедурата, почувствувах остра болка ниско долу в корема. Бързо ме заведоха в болницата. Лекарите обаче не можеха да открият причината.

Следващата вечер коремът ми беше отекъл и болката не беше намаляла. Посреднощ един лекар ме прегледа и каза, че раждането е започнало. На следващата сутрин коремът ми беше още по–подут и болката беше непоносима. Лекарят изглеждаше обезпокоен и ме попита кога за последен път съм усетила движението на бебето. Изведнъж осъзнах, че от доста време вече не го усещах.

Веднага ме закараха в родилното. От разстояние можех да чуя как персоналът разговаря. „Тя отказва кръвопреливане“ — каза някой. Тогава една сестра се наведе над мене и каза със силен глас: „Знаете, че детето ви е мъртво, нали?“ Сякаш някой заби нож в сърцето ми. — Притчи 12:18.

Непоколебим отказ да приема кръв

Внезапно се появи моят лекар и ми каза, че състоянието ми е изключително сериозно. Той ме попита дали все още искам да се придържам към решението си да не приемам кръвопреливане. Отговорих категорично, че искам, но не си спомням много след това. Аз бях обяснила много добре на моя лекар, че на християните е наредено да се въздържат от кръв и че аз искам да се подчинявам на божия закон. — Деяния 15:28, 29; 21:25.

Междувременно извикали друга лекарка, Барбро Ларсон, опитен хирург. Тя дошла бързо и веднага ме оперирала. Когато отворили корема ми, те установили, че съм загубила три литра кръв поради вътрешен кръвоизлив. Но д–р Ларсон уважи моето решение относно кръвопреливането.

След това друг лекар казал, че моята смърт е въпрос на минути. „Не знам дали тя е жива сега“ — твърдял той. По–късно се разбра, че лекарите не могли да открият източника на кръвоизлива, затова поставили компрес в корема ми. Лекарите и сестрите не давали никаква надежда за моето оцеляване.

Когато децата ми дошли в болницата и научили за състоянието ми, едно от тях казало, че Армагедон ще дойде скоро и след това те ще ме получат обратно чрез възкресението. Каква прекрасна и справедлива мярка е възкресението! — Йоан 5:28, 29; 11:17–44; Деяния 24:15; Откровение 21:3, 4.

Животът ми е на везните

Хемоглобинът ми падна на 4 грама на децилитър, но кръвоизливът изглежда беше спрял. Преди това бях сложила един брой на списание „Пробудете се!“ от 22 ноември 1991 г. в документацията на моя случай. Д–р Ларсон го намерила и забелязала заглавието „Предпазване от кръвоизлив или неговото контролиране без преливане на кръв“. Тя жадно го изследвала, за да види дали няма нещо, което да използува, за да ми помогне да оживея. Тя забелязала думата „еритропоетин“ — лекарство, стимулиращо тялото да произвежда червени кръвни телца. Тя ми предписа това лекарство. Но то има нужда от време, за да даде резултати. Затова въпросът беше дали еритропоетинът ще подействува достатъчно бързо?

На следващия ден нивото на хемоглобина ми спадна на 2,9. Когато се събудих и видях край леглото си цялото свое семейство, се учудих какво се е случило. Не можех да говоря поради респиратора. Изпитах почти истерична мъка, но не можех и да плача. Всеки ми казваше, че трябва да си пазя силите, за да оцелея.

На следващия ден имах температура поради възпалението, причинено от компреса, оставен в корема ми. Хемоглобинът ми спадна на 2,7. Макар че е много опасно да се дава упойка на човек в такова състояние, д–р Ларсон обясни, че въпреки риска те са принудени да оперират отново, за да извадят компреса.

Преди операцията на децата им беше разрешено да дойдат да ме видят. Всеки мислеше, че това е последно сбогом. Няколко от членовете на медицинския персонал плачеха. Те не вярваха, че ще оживея. Децата ни бяха много смели и това ме успокои и ми вдъхна увереност.

Тъй като упойката, която ми беше дадена, беше слаба, можех да чуя какво си говорят лекарите и сестрите. Някои говореха за мен, сякаш вече бях умряла. По–късно, когато разказах какво съм чула по време на операцията, една сестра ми се извини. Но тя каза, че е била убедена, че ще умра, и все още не разбира как съм оцеляла.

На следващия ден се почувствувах малко по–добре. Хемоглобинът ми беше 2,9, хематокритът ми — 9. Посещаваха ме моите християнски братя и сестри, носейки храна и кафе за семейството ми. Ние бяхме много благодарни за тяхната любов и загриженост. Вечерта положението ми продължаваше да бъде критично, но вече беше стабилно и аз бях преместена в друго отделение.

Лекарите научават нещо

Много от членовете на медицинския персонал бяха любопитни относно моя случай и повечето от тях бяха много мили. Една сестра каза: „Сигурно вашият Бог ви спаси.“ Един лекар от друго отделение дойде и каза: „Искам да видя как изглежда човек с толкова ниско ниво на хемоглобина. Не разбирам как можете да бъдете толкова будна.“

На следващия ден, макар че беше нейният почивен ден, моята лекарка дойде да ме види. Тя ми каза, че се е почувствувала смирена поради случилото се. Тя каза, че ако аз се възстановя напълно, те ще започнат ново изследване относно алтернативите на лечението чрез кръвопреливане при лекуването на пациенти.

Моето възстановяване беше изпълнено с емоции. Две седмици и половина след трагичното раждане нивото на хемоглобина ми беше стигнало малко над 8. Затова ме изписаха от болницата. Три дни след това беше нашият годишен окръжен конгрес на Свидетелите на Йехова и аз бях там. Колко насърчително беше да видя отново нашите християнски братя и сестри, които бяха толкова насърчаващи по време на нашето изпитание! — Притчи 17:17.

Както беше обещала д–р Ларсон, по–късно в шведското медицинско списание Läkartidningen [„Лакартиднинген“] беше публикувано сведение за моя случай под заглавието „Еритропоетинът замества кръвопреливане“. В него се казваше: „Една 35–годишна жена, Свидетелка на Йехова, беше в състояние на акутен масивен кръвоизлив. Тя отказа кръвопреливане, но прие лечение с еритропоетин. След девет дни на следоперативно лечение с високи дози на еритропоетин, хемоглобинът се покачи от 2,9 до 8,2 грама на децилитър без никакви странични ефекти.“

Статията завършваше: „В началото пациентката беше много слаба, но се възстанови изненадващо бързо. Освен това следоперативното протичане беше изцяло без усложнения. Пациентката беше изписана от болницата след две седмици.“

Макар че това преживяване беше тежък удар за нас, ние сме доволни, че в резултат някои лекари може да са научили повече за алтернативите на кръвопреливането. Да се надяваме, че те ще бъдат подготвени да опитат методите на лечение, които са се оказали успешни. — Разказано от Ан Ипсиотис.

[Снимка на страница 16]

С моята лекарка–хирург, която ми помогна много