Подкрепяна по време на ужасни изпитания

РАЗКАЗАНО ОТ ЕВА ЮЗЕФСОН

Бяхме се събрали в будапещенския квартал Уйпещ за кратко събрание, преди да излезем за християнска служба. Беше 1939 г., малко преди началото на Втората световна война, и проповедната работа на Свидетелите на Йехова в Унгария беше под възбрана. През онези дни хората, които участвуваха в публичното поучаване на Библията, често биваха арестувани.

ТЪЙ като това беше първото ми участие в тази дейност, трябва да съм изглеждала някак разтревожена и бледа. Един възрастен християнски брат се обърна към мен и каза: „Ева, недей да се страхуваш. Най–голямата чест за един човек е да служи на Йехова.“ Тези мили и укрепващи думи ме подкрепяха в много ужасни изпитания.

Еврейски произход

Аз бях най–голямото дете в едно еврейско семейство с пет деца. Мама не беше удовлетворена от юдаизма и започна да изследва други религии. Именно така тя се срещна с Ержейбет Слезингер, друга еврейка, която също търсеше библейската истина. Ержейбет запозна мама със Свидетелите на Йехова и вследствие на това аз също развих силен интерес към библейските учения. Скоро започнах да споделям с другите онова, което бях научила.

Когато станах на 18 години, през лятото на 1941 г., аз символизирах своето отдаване на Йехова Бог, като бях покръстена в река Дунав. Мама беше покръстена по същото време, но татко не сподели нашата новонамерена християнска вяра. Скоро след покръстването си планирах да стана пионерка, тоест, да участвувам в целодневната служба. Трябваше да си купя велосипед, затова започнах да работя в лабораторията на една голяма текстилна фабрика.

Начало на изпитанията

Нацистите превзеха Унгария и фабриката, в която работех, беше управлявана от германци. Един ден всички работници бяхме повикани да се явим пред надзирателите, за да положим клетва за вярност към нацистите. Беше ни казано, че ако не направим това, ще има сериозни последствия. По време на церемонията, при която трябваше да приветствуваме Хитлер, аз стоях почтително, но не вършех действията, които се изискваха. Още на същия ден бях повикана в канцеларията, получих заплатата си и бях уволнена. Тъй като беше трудно да се намери работа, аз се питах какво ще стане с плановете ми за пионерска служба. На следващия ден обаче си намерих нова работа, дори с по–добро заплащане.

Така желанието ми да бъда пионерка можеше да се осъществи. Имах няколко партньорки в пионерската служба и последната беше Юлишка Асталош. В проповедната служба използувахме само Библията, нямахме литература за предлагане. Когато намирахме заинтересувани хора, правехме повторни посещения и им давахме временно литература.

Няколко пъти с Юлишка трябваше да сменяме района, в който работехме. Причината за това беше, че един свещеник, като научил, че посещаваме ‘неговите овце’, казал в църквата, че ако Свидетелите на Йехова ги посетят, те трябва да съобщят на него или на полицията. Когато приятелски настроени хора ни казваха за това, ние се премествахме в друг район.

Един ден с Юлишка посетихме едно младо момче, което прояви интерес. Уговорихме се да го посетим отново, за да му оставим нещо за четене. Но когато се върнахме, там имаше полицаи и ние бяхме арестувани и отведени в полицейския участък в Дунавече. Момчето беше използувано като примамка, за да ни хванат. Когато пристигнахме в полицейския участък, видяхме един свещеник и разбрахме, че и той е замесен.

Моето най–лошо изпитание

В полицейския участък обръснаха косата ми до кожа и бях принудена да стоя гола пред около десетина полицаи. Те ме разпитваха, като искаха да знаят кой е водачът ни в Унгария. Аз обясних, че нямаме друг водач освен Исус Христос. Тогава те ме биха безмилостно с палките си, но аз не предадох своите християнски братя.

След това завързаха краката ми един за друг и поставиха ръцете ми над главата ми, и също ги завързаха една за друга. Тогава един след друг ме изнасилиха, всички с изключение на един полицай. Бях завързана толкова здраво, че три години по–късно все още имах следи по китките си. Отнесоха се толкова жестоко към мен, че бях държана в мазето в продължение на две седмици, докато най–сериозните ми рани малко зарастнаха.

Период на спокойствие

По–късно бях отведена в един затвор в Найканижа, където имаше много Свидетели на Йехова. Последваха две сравнително щастливи години, въпреки че бяхме в затвора. Провеждахме тайно събранията си и действувахме почти като сбор. Освен това имахме много възможности за неофициално свидетелствуване. Именно в този затвор срещнах Олга Слезингер, родна сестра на Ержейбет Слезингер, жената, която беше запознала майка ми и мен с библейската истина.

До 1944 г. нацистите в Унгария бяха решили да ликвидират унгарските евреи, точно както ги убиваха системно в други окупирани райони. Един ден те дойдоха за Олга и мен. Натовариха ни в конски вагони и след едно много трудно пътуване през Чехословакия стигнахме до своето предназначение в южна Полша — лагера на смъртта Освиенцим.

Преживяване в Освиенцим

Когато бях с Олга, се чувствувах сигурна. Тя запазваше чувство за хумор дори в моменти на изпитания. Когато пристигнахме в Освиенцим, се явихме пред имащия ужасна слава д–р Менгеле, чиято задача беше да разделя новодошлите, които не ставаха за работа, от онези, които бяха физически годни. Първите бяха изпращани в газовите камери. Когато дойде нашият ред, Менгеле попита Олга: „На колко години си?“

Смело и с весело пламъче в очите тя отговори: „На 20.“ В действителност тя беше два пъти по–възрастна. Но Менгеле се засмя и я пусна да мине от дясната страна, тоест, да живее.

Върху затворническите дрехи на всички затворници в Освиенцим имаше знаци — юдеите носеха звездата на Давид, а Свидетелите на Йехова — лилав триъгълник. Когато искаха да зашият звездата на Давид на дрехите ни, ние обяснихме, че сме Свидетелки на Йехова и искаме лилавия триъгълник. Не направихме това, защото се срамувахме от еврейското си наследство, но вече бяхме Свидетелки на Йехова. Те се опитаха да ни накарат насила да приемем еврейския символ, като ни ритаха и биеха. Но ние устояхме непоколебимо, докато не ни признаха за Свидетелки на Йехова.

След време се срещнах със сестра си Елвира, която беше с три години по–малка от мен. Цялото ни седемчленно семейство беше отведено в Освиенцим. Само ние с Елвира бяхме одобрени като подходящи за работа. Татко, мама и другите три деца умряха в газовите камери. По онова време Елвира не беше Свидетелка и не бяхме в една и съща част на лагера. Тя оцеля, емигрира в Съединените щати, стана Свидетелка в Питсбърг (Пенсилвания) и по–късно почина там през 1973 г.

Преживяване в други лагери

През зимата на 1944–1945 г. германците решиха да евакуират Освиенцим, тъй като руснаците наближаваха. Затова бяхме преместени в Берген–Белзен, в северната част на Германия. Скоро след пристигането ни с Олга бяхме изпратени в Брауншвайг. Тук трябваше да помагаме за разчистването на развалините след системните бомбардировки на съюзническите сили. Двете с Олга обсъдихме въпроса. Тъй като не бяхме сигурни дали вършенето на тази работа няма да наруши нашия неутралитет, и двете решихме да не участвуваме в нея.

Нашето решение предизвика голямо вълнение. Бяхме бити с кожени камшици и отведени пред един отряд за разстрел. Беше ни дадена една минута да размислим по въпроса и ни беше казано, че ако не променим решението си, ще бъдем убити. Казахме, че не ни трябва време за размисъл, защото вече сме решили. Но тъй като коменданта на лагера го нямаше, а единствено той имаше правото да издава заповед за екзекуция, нашата екзекуция трябваше да бъде отложена.

Междувременно бяхме принудени да стоим в двора на лагера през целия ден. Двама въоръжени войници, които се сменяха на всеки два часа, ни пазеха. Не ни даваха храна и ни беше ужасно студено, тъй като беше февруари. Мина една седмица с такова отношение, но комендантът не се появи. Затова ни качиха в каросерията на един камион и за наша изненада се озовахме обратно в Берген–Белзен.

Тогава двете с Олга бяхме в ужасно състояние. Аз бях изгубила повечето от косата си и имах висока температура. Само с цената на огромни усилия можех да работя малко. Рядката зелева чорба и малкото парче хляб, които получавах всеки ден, не бяха достатъчни. Но трябваше да работим, защото онези, които не можеха, биваха екзекутирани. Немските сестри, които работеха с мен в кухнята, ми помагаха да си почина малко. Когато пазачите, които правеха проверка, наближаваха, сестрите ме предупреждаваха, за да мога да застана на работната маса, така че да изглеждам много заета.

Един ден на Олга просто не ѝ стигнаха силите, за да отиде на работното си място, и след това повече не я видяхме. Изгубих една смела приятелка и другарка, която ми помагаше много през онези трудни месеци в лагерите. Като помазана последователка на нашия Господар Исус Христос, тя трябва веднага да е получила своята небесна награда. — Откровение 14:13.

Освобождение и живот след това

Когато през май 1945 г. войната свърши и дойде освобождението, бях толкова слаба, че не можех да се радвам, че яремът на потисниците най–после беше строшен; нито можех да се присъединя към конвоите, които отвеждаха освободените хора в страни, които искаха да ги приемат. В продължение на три месеца лежах в болница, за да възстановя силите си. След това бях отведена в Швеция, която се превърна в нов дом за мен. Веднага се свързах със своите християнски братя и сестри и след време поех ценното съкровище на проповедната служба.

През 1949 г. се ожених за Ленарт Юзефсон, който от години служеше като пътуващ надзорник на Свидетелите на Йехова. По време на Втората световна война той също бил в затвора заради това, че не се отказал от своята вяра. Започнахме съвместния си живот като пионери на 1 септември 1949 г. и бяхме назначени да служим в град Борос. През първите години там редовно водехме по десет библейски изучавания със заинтересувани хора всяка седмица. Имахме радостта да видим как за девет години сборът в Борос се превърна в три сбора, а днес са пет.

Не можах да бъда дълго време пионерка, тъй като през 1950 г. ни се роди дъщеря, а две години по–късно — син. Така че имах радостната привилегия да уча нашите деца на ценната истина, на която ме научи онзи скъп брат в Унгария, когато бях само на 16 години: „Най–голямата чест за един човек е да служи на Йехова.“

Размишлявайки за живота си, осъзнавам, че изпитах истинността на това, което апостол Яков писал, напомняйки ни за издръжливостта на Йов: „Йехова изпитва много нежна привързаност и е състрадателен.“ (Яков 5:11, NW) Въпреки че аз също преживях ужасни изпитания, бях богато благословена с две деца, с техните брачни партньори и с шест внучета, като всички те са поклонници на Йехова. Освен това имам много, много духовни деца и внуци, някои от които служат като пионери и мисионери. Сега голямата ми надежда е да посрещна скъпите ми хора, които спят в смъртта, и да ги прегърна, когато станат от своите възпоменателни гробници. — Йоан 5:28, 29, NW.

[Снимка на страница 31]

На служба в Швеция след Втората световна война

[Снимка на страница 31]

С моя съпруг