Моят живот за делото на Царството през следвоенните години в Германия

Разказано от Гертруд Пьотцингер

Въз основа на кои принципи взимаме решения в нашия живот? Най–добрият учител в човешката история, Исус Христос, е казал на учениците си, че трябва ‘преди всичко да търсят Царството’. И ако биха следвали това, тогава всички останали нужди ще бъдат задоволени /Матей 6:33/. Още от младини направих опита, че човек става в духовна насока „богат“ ако стовари бремето на живота върху Йехова, ако възвестява неговите дела и на първо място в живота си поставя интересите на Царството /Притчи 10:22; Псалм 55:22; 71:5; 73:28/. Този принцип нагледно се представя в описаните по–долу лични опити, които направих през един интересен и изпълнен с напрежение дял от живота ми.

Това се случи в началото на 1945 година. В Европа Втората световна война беше на привършване. Военните усилия на германците замираха и настроението на народа а и дори и това на правителството се беше променило. Вместо да се храни понататъшна надежда за военна победа, се отчертаваше пълно поражение. И по тази причина силният натиск на националсоциалистите върху Свидетелите на Йехова отслабна.

Аз бях една от свидетелките, които бяха извадени от концентрационния лагер Равенсбрюк, за да служат като гледачки на децата при семействата на нацистки чиновници. Няколко месеца преди окончателния край на войната един след обед Есес–офицерът, за чиито деца се грижех, ми заговори на саме. Име то му бе Кинер.

„Чухте ли, че руските войски правят пробив на източния фронт?“ — въпросът му беше хладен и когато му казах, че знам това, той продължи: „Какво ще направите, ако те стигнат до тук?“ Аз го погледнах в очите и заявих: „Руснаците са наши врагове и Вие сте наш враг. В какво се състои тук разликата?“ Да, в тези тежки времена Йехова ни помагаше чрез този открит говор смело и твърдо да запазим становището си като неутрални християни и възвестители на Царството /Йоан 15:19/.

Едно успешно бягство

Съобщенията за отстъпването на германските войски не бяха само слухове. В края на април господин Кинер приготви бягство на юг за жена си и децата си. Аз го помолих да ме пусне да замина с тях. Госпожа Кинер ми даде цивилни дрехи, за да не бъде подозрена, че има нещо общо с нацистката организация въз основа на моите затворнически дрехи. Ние се качихме на един камион, с посока северна Бавария, по–близо до американския отколкото до руския фронт.

Това беше моето първо, след седем и половина години затвор, истинско излизане от концентрационния лагер. Обаче войната още не беше завършена и навсякъде цареше голямо напрежение. Когато бяхме на път с камиона, внезапно над нас се появиха съюзнически бойки самолети. Аз седях с двете деца отпред при шофьора, който беше сигурен, че самолетите ще се върнат и ще ни обстрелват. Без глас отправих гореща молитва към Йехова: „Йехова, под твоя закрила преживях всичко това до сега. Моля те, не допускай просто така да умра сега!“

Както очаквахме, самолетите направиха голям завой, за да се върнат при нас. Шофьорът даде пълна газ, но естествено нямаше изгледи да избегне самолетите. Изведнъж се появи странично шосе, водещо към горичка. Шофьорът рязко зави в ляво и навлезе в гората. И понеже тя беше гъста, камионът не можеше да се забележи отгоре и самолетите отлетяха.

По време на войната имаше още много такива опасни положения. Но след края на войната, около десет дни след тази случка, трябваше да се преодолеят съвсем други положения.

Поемане на по–големи задължения

Госпожа Кинер, децата и аз, а и други бегълци, можахме да намерим убежище в малкото село Мьонхсдегинген недалеч от Ньординген. Една седмица след официалното привършване на войната аз ѝ съобщих, че е време да си отивам. Естествено, от това съобщение тя беше много загрижена. И наистина, на кого друг би могла да разчита? Сега вече цяла Германия беше срещу нацистите и привържениците им. Обаче аз имах по–голями задължения. Войната беше завършила и Свидетелите на Йехова трябваше да реорганизират проповедническото дело за Царството. Освен това трябваше по някакъв начин да намеря мъжа си.

Ние бяхме едва три месеца женени, когато Мартин беше арествуан и изпратен в концлагера Дахау. По–късно ме арестуваха и мене и накрая пристигнах в концлагера Равенсбрюк. От две години нищо не бях чувала от мъжа ми, а от раздялата бяха изминали вече девет дълги години. Мартин беше ли още жив? Ако е жив, тогава в какво положение се намираше?

Един незабравим ден

Беше четири и половина часа сутринта. Закуската ми се състоеше от филийка черен хляб. Аз тръгнах, без пари, без купони за храна и без багаж, с изключение на малка училищна раница, в която сложих някои дребни лични неща и част от закуската. Целият ден вървях по шосето за Мюнхен, рождения град на мъжа ми. Надявах се там да го намеря, ако още беше жив.

Привечер пристигнах до едно село. Установена беше нощна забрана за излизане и поради това беше невъзможно да прекарам ноща на открито без да имаше опасност да бъда арестувана. Затова се отклоних от шосето и започнах да се моля: „Йехова, моля те помогни ми. През всички тези години на моята служба за тебе никога не ми е липсвало място за спане.“ След молитвата се върнах на шосето. Огледах се, но нищо не беше се променило.

В началото на селото забелязах къща с ограда. През вратата на оградата видях жена да работи в градината. Аз я запитах: „Моля, бихте ли могли да ми кажете, къде мога да пренощувам?“ Тя ме погледна малко недоверчиво и ми каза, че трябва да заобиколя къщата и там да питам мъжа ѝ, защото в момента имали много гости.

Зад къщата видях богато приготвена трапеза около която бяха насядали девет души, които тъкмо искаха да започнат да ядат. За един момент бях като замаяна, защото целия ден нищо не бях яла. Домакинът ме погледна и каза решително: „Не стойте така, яденето стига и за десет души!“

Преди да започна да се храня, го попитах дали бих могла тук да пренощувам. Той се съгласи и после жена му ме заведе до едно походно легло поставено до стълбата в коридора. С неприятно чувство помислих за мъжете, които бяха в къщата, но въпреки това уверих жената, че походното легло ми е напълно достатъчно. След това тя отиде на църква за вечерна литургия.

По време на вечерята забелязах, че една млада жена, също гостенка, внимателно следеше разговора, воден на трапезата, който скоро доведе до засвидетелствуване на истината на Царството. Беше трудно да се отгатне нейното становище и скоро след това тя се оттегли в стаята си.

Домакинята пак се върна и ме покани да седна с нея в дневната стая. Там тя ми показа една Библия /превода Елберфелд/ в която на много места се среща името на Бога, Йехова. „Преди години аз я получих от един изследовател на Библията — каза тя — Можете ли да ми кажете, дали това е истинска Библия? Често четох в нея, но не можах да я разбера. Бихте ли ми изяснили някои неща?“

Макар че беше вече късно, ние продължихме да разговаряме до късен час. Малко преди полунощ при нас дойде младата жена, която преди това на трапезата внимателно слушаше разговора за Царството и каза, че не може да заспи защото мисли върху това, което бе чула. Тя добави, че иска да ми даде нещо като помощ за предстоящия ми понататъшен път. Аз получих 20 марки, които тогава бяха много пари.

Казах на жените, че утре рано ще поема пътя за Мюнхен и затова домакинята ме попита, кога искам да стана. Аз казах в пет часа, въпреки че беше вече след полунощ. Когато исках вече да се отправя към посоченото ми походно легло, тя каза: „Вие няма да спите на това място. Елате с мен.“ Тя отвори една стая в хола и аз видях добре уредена гостна с удобно легло с ново бельо. „Тук сега можете да спите“ — добави тя.

Един съвсем друг проблем

Когато на сутринта в пет часа станах, домакинята и мъжа ѝ бяха вече в кухнята и ме очакваха за закуска. Като завършихме закуската, тя взе малката ми раница и я препълни със сандвичи. На изпращане и двамата дойдоха до градинската врата на пътя, и ми махаха с ръка докато изчезнах от погледа им.

По пътя си помислих, че само преди 24 часа, когато се сбогувах с госпожа Кинер, жената на Есес–офицера, не притежавах почти нищо. Единственото, което притежавах, бе твърдото решение да поставя на първо място в моя живот интересите на Царството на Йехова и да ползвам а това придобитата пак свобода. Но още преди да стигна до Мюнхен, трябваше да докажа, че следвам съветите на Исус, а именно, да търся не само Божието царство, но също така и „неговата справедливост“ /Матей 6:33/.

След обяд бях вече много изморена и краката ме болеха, затова се реших да спря един американски камион, който превозваше бежанци до Мюнхен. Успях да спря такъв камион и с моя много лош английски отправих молбата ми към шофьора. Той ми каза, че отзад всичко било препълнено и ми предложи да седна до него в кабината.

Преди да стигнем до Мюнхен камионът спря няколко пъти, за да слизат пътници. Малко преди да влезем в града, той внезапно зави по едно шосе, водещо към предпланините. Аз казах на шофьора, че искам да отида в града, но той отговори: „Не, ние сега пътуваме към планината.“

В този момент забелязах, че отзад камиона беше вече празен, всички пътници бяха междувременно слязли. Въпреки отчаяните ми опити да отворя вратата на кабината, не ми се удаде да я отворя. Пътя се виеше по планината и през цялото време се опитвах, с моя лош английски, да обясня на шофьора, че не искам да имам нищо общо с това, което той възнамерява, но той продължаваше да кара и камиона навлезе в една горичка. Шофьора спря, слезе от камиона и дойде на моята страна до вратата и я отвори. Аз слязох и го погледнах твърдо в лицето. Той каза, че денът е чудесен и околността е красива и никой не ни вижда.

„Да — отговорих аз — времето е чудно и околността е красива и тук няма никой, обаче Йехова Бог ни вижда и вас и мене той ще ...“ В онзи момент не ми дойде на ума английската дума за „наказание“. След това силно размахах ръцете ми пред лицето му и закрещях с всичка сила. Това изглежда че го стресна. Той пое дъх, помисли кратко и ме помоли отново да седна в кабината на камиона. Без една дума повече да си кажем ние навлязохме в центъра на Мюнхен където той спря и ме попита, дали до тук е достатъчно. Казах да и той слезе за да отвори вратата от моята страна. Отново бяхме лице срещу лице. Но този път той взе ръцете ми и ми каза: „Вие сте праведна жена. Молете се за мене, за да бъде и моята жена верна като вас.“

В Мюнхен веднага започнах с целодневната служба. Посетих редица свидетели за да помогнат да възобновим и реорганизираме срещите и дейността ни във връзка с Царството, които поради войната бяха почти замряли.

Моят мъж е жив!

Не дълго след завръщането ми в Мюнхен научих, че Мартин е жив и че е добре. Той е бил в лагера на смъртта в Маутхаузен /Австрия/, обаче останал жив. Там, заедно с около сто други свидетели е трябвало да чака, за да им се изготвят документите, които същевременно да им служат за доказателство, че са били преследвани от хитлеристкия режим. Без тези документи те нито биха могли да пътуват, нито да се снабдят с необходимите за живота неща. Като научих всичко това, аз отидох при американския командант в Мюнхен и му казах: „Мъжът ми е в концлагер в Австрия, моля изпратете превозно средство за да го доведе“. Накрая команданта изпрати два автобуса за да докарат всички свидетели.

Да се преодоли нова задача

Сега се намирах пред нова задача. Мъжът ми се завърна, но къде да живеем сега? До този момент живеех в една градинска барака и посред инструментите спях върху един лежащ стол за почивка. Наистина имахме голяма нужда от жилище, но също така знаех, че като Служител на Исус трябваше да поставим Царството на първо място.

Ето защо, след като се помолих, стигнах до заключението да отделя един ден от пионерската ми служба за да търся жилище. Първо отидох в американската жилищна служба където получих един списък с жилища. От рано сутринта до късно вечерта посетих всички жилища от списъка, но нито едно от тях бе свободно, от първото до последното. Какво можех още да направя?

Аз се обърнах за помощ към Йехова, защото той познава нашите нужди и се грижи за тези, които на първо място в живота си поставят интересите на Царството. Сега бях вече отделила цял ден от пионерската ми служба, без да намеря жилище. След молитвата всичко изглеждаше пак като преди това. Обаче аз имах пълно доверие в Йехова, този, „който слуша молитвите“ /Псалм 65:2/. Не ми оставаше нищо друго, освен да „се оглеждам“ за изслушването на молитвата ми и тъкмо това направих. Няколко крачки от мене, по пътя ми, разговаряха три жени на тротоара. Аз ги запитах, дали не знаят някъде свободно жилище.

Една от тях се обърна и ми каза рязко: „Вие сама трябва да го търсите!“ Нейната грубост ме шокира, но си помислих: „Може би това е отговора на моята молитва! Най–добре е да започна веднага тук на ъгъла и просто да ходя от къща на къща.“ Още на първата врата една жена ми каза: „Вие сигурно сте изпратени от жилищната служба.“ Обаче нейната къща не бе отбелязана в списъка. Тя ме заведе в един апартамент на първия етаж и отвори вратата на една приятна на вид стая. Към нея принадлежеше малка кухня и имаше прекрасен изглед къв баварските алпи.

Богата благословия за верността

Мартин и аз се преместихме в това жилище. Разбира се бяхме и двамата още от самото начало усърдни в делото за Царството. Аз продължих пионерската дейност, а Мартин взе мярки, за да посещава групите от Свидетелите на Йехова, които бяха по–отдалечени от Мюнхен и да ги укрепва духовно. Тези едно или двудневни пътувания той правеше сам, защото пътуването все още бе трудно.

Един ден той се завърна от подобно пътуване в момента, когато аз исках да тръгна да проповядвам. Беше 9 часа сутринта. Той ме помоли, да му приготвя чисто бельо и всичко друго необходимо, защото след обед искаше отново да тръгне на път. Аз му казах, че днес ми предстои важна работа — редица повторни посещения на интересуващи се, както и ръководенето на няколко библейски изследвания, и че ще се върна до обяд, за да му сготвя нещо за ядене и да му помогна при багажа. Обедното време дойде и премина, обаче мен ме нямаше и нито нямаше чисти чорапи, нито други неща бяха приготвени. Стана 16 ч, след това 20 ч и накрая се завърнах към 23 ч, изпълнена с радост поради всички хубави неща, които бях преживяла през този ден. Тогава изведнъж си спомних, че напълно бях забравила моя Мартин и неговото пътуване. Още не бях свикнала с това, че мъжът ми пак беше в къщи.

Тази разсеяност разбира се не бе за дълго. Мартин трябваше много да пътува и скоро неговото отсъствие започна да ме измъчва. Той толкова ми липсваше, че често плачех. Но за да не забележи моята хазайка всичко това, която беше свикнала да ме вижда весела и в добро настроение, често ходих до близките гробища, сядах на един пън там и плачех. Мислех си: „Между многото хора, които идват тук и плачат, няма на никого да направя впечатление.“ Обаче, с моето плачене положението не се подобри.

Междувременно изживявах и много радостни моменти, защото провеждах поне един път в седмицата 22 изучавания на Библията с интересуващи се. Обаче, аз много исках мъжът ми да споделя тази моя радост в службата. Мартин беше наново тук и беше с добро здраве, но ние не можахме да бъдем заедно. Всичко това споделих с Йехова в гореща молитва. Освен това споделих моята грижа с тогавашния надзирател на проповедническото дело в Германия, брат Ерих Фрост. Аз му казах, че завръщането на мъжа ми за мен не означава повече от това да пера ризите и бельото му и да кърпя чорапите. Брат Фрост може би помисли, че ще ме ободри като ми каза, че трябва да бъда щастлива и доволна, че мога поне това да правя. Но, този отговор не ме задоволи. Въпреки всичко издържах.

Малко по–късно Мартин бе поканен на обучителен курс за служители на братята, както се наричаха окръжните надзиратели по това време. На края на курса брат Фрост съобщи, „че има нещо особено за Гертруд. От централата на Свидетелите на Йехова в Бруклин било дошло нареждането, че всички съпруги, които преди това били в пионерска служба, могат да придружават мъжете си при тяхните пътувания като окръжни надзиратели. Ето, моите молитви пак бяха чути от Йехова!

Преглед

Като размислям върху това, което моят мъж и аз изживяхме, мога с убеждение да кажа, че нашия небесен Баща знае, от кои неща се нуждаем и че ги получаваме своевременно, ако в нашия живот ние наистина поставиме Царството на първо място. Същевременно ми е ясно, че не получих нищо, от което всъщност нямах нужда /Матей 6:32/.

След войната моят мъж и аз пропътувахме цяла Германия на длъж и на шир в течение на 31 години. Навсякъде той духовно укрепваше и помагаше на християнските общини. От 1978 година аз работя в световната централа на Свидетелите на Йехова в Бруклин /Ню Йорк/, където Мартин служи като член на ръководното тяло на Свидетелите на Йехова. Колко съм благодарна на Йехова, че въпреки моите 73 години ми дарява още достатъчна сила, за да мога цял ден да бъда в службата за Царството!

[Снимка на страница 9]

Докато се грижех още за децата на Есес–офицера, носех още затворническото облекло.

[Снимка на страница 11]

Едно лошо предчувствие: самолетите можеха да се върнат обратно и да обстрелват камиона.

[Снимка на страница 13]

Днес свидетелствуваме аз и Мартин, моят мъж, публично и от къща на къща в Бруклин /Ню Йорк/.