Кръстоносните походи — една ‘трагична илюзия’

ОТ КОРЕСПОНДЕНТ НА „ПРОБУДЕТЕ СЕ!“ В ИТАЛИЯ

ПРЕДИ около деветстотин години, през 1096 г., първият кръстоносен поход бил пред започване. Ако беше живял в Западна Европа по онова време, може би щеше да видиш масови придвижвания на хора, каруци, коне и кораби. Те се били запътили към Йерусалим, светия град, който бил във властта на мюсюлманите от седми век от н.е.

Това бил първият кръстоносен поход. Много историци изброяват осем такива големи похода. Тези експедиции белязали трайно историята на отношенията между Изтока и Запада. Те били придружени от кръвопролития и жестокости, извършени в името на Бога и на Христос. Последният голям кръстоносен поход започнал 174 години по–късно, през 1270 г.

Названието на кръстоносните походи идва от думата „кръст“, защото участниците в походите били пришили върху дрехите си кръстове.

Причините

Това, което било представено като подбуда за кръстоносните походи, било да се завземе обратно от мюсюлманите Йерусалим, а също и т.нар. свети гроб. Но причините били много по–сложни. Всъщност с изключение на няколко инцидента, отношенията между онези, които твърдели, че са християни, и живеели в Средния изток, и мюсюлманите били сравнително спокойни. Смутната политическа, икономическа и религиозна атмосфера, господствуваща в Европа по онова време, била важен фактор, довел до кръстоносните походи.

През 11–и век, с цел да се увеличи производството на храни, били разчистени за обработване нови земеделски райони. Градовете заживели нов живот. Населението растяло. Но когато настъпил глад, който причинил обедняването на голям брой селяни, много от тях наводнили градовете, където ги очаквали безработица и мизерия. Често избухвали бунтове.

На върха на социалната йерархия имало много едри феодали. Тези професионални войнолюбци искали да се възползуват от политическия вакуум, създаден от разпадането на империята на Карл Велики, и да завладеят нови имения.

Църквата в Рим също изживявала смутен период. През 1054 г. тя изгубила властта над Източната църква. Освен това много от духовниците били обвинени в неморалност и намеса в политиката.

Призивът в Клермон

В тази атмосфера папа Урбан II свикал първия кръстоносен поход. Според него военните действия за завземането на Йерусалим и Палестина щели да осъществят няколко цели. Те щели да укрепят единството на западното „християнство“ и да потвърдят върховенството на църквата в Рим. Те щели също така да осигурят отдушник за непрекъснатите спорове между членовете на социалната върхушка. В замяна на религиозната, и най–вече на икономическата полза тези рицари щели да отдадат военните си умения в името на „благородна“ кауза, като щели да бъдат военното крило на църквата.

На 27 ноември 1095 г. папа Урбан отправил своя призив пред събора в Клермон (Франция). Църквата обрисувала неприятелите си с мрачни краски, като хора, заслужаващи божието възмездие. Фуше дьо Шартр, свещеник, който участвувал в първия кръстоносен поход, казал, че войната била необходима, за да бъдат защитени източните „християни“ от мюсюлманите. Незабавно опрощаване на греховете било обещано на онези, които умрат по пътя или в битка. Така едрите феодали могли да превърнат братоубийствените си спорове в „свещена“ война срещу „неверниците“. На този събор отекнал вик, който щял да стане девиз на първия кръстоносен поход: „Бог иска това!“

Двете потегляния

Щом била определена датата на тръгването — 15 август 1096 г., — папата осигурил подкрепата на мирските феодали, на които били поверени военните действия. Църквата гарантирала защитата на техните имения по време на похода. Онези, които не били толкова заможни, били подканени да подпомогнат мисията с волни пожертвувания.

Но някои потеглили преди определената дата. Това била необучена и недисциплинирана тълпа, която включвала и жени и деца. Те били наречени пауперес кристи (Христови бедняци). Тяхната цел бил Йерусалим. Техни предводители били скитащи проповедници, най–известният от които вероятно е Петър Пустинник, монах, който бил започнал да проповядва сред масите към края на 1095 г.

Според средновековния хронист Албер от Екс, преди това Петър Пустинник бил пътувал до Йерусалим. Говорело се, че една нощ той имал видение, в което Христос го подканил да отиде при патриарха на Йерусалим, който ще му даде препоръчително писмо, за да го занесе обратно на Запад. Албер казал, че сънят се сбъднал и след като получил писмото, Петър потеглил за Рим, където се срещнал с папата. Разказът на Албер е смесица от действителност и фантазия, но уж видените сънища, видения и писма били силни средства за водене на масите.

Тълпата, която се насъбрала край Петър Пустинник, напуснала Кьолн на 20 април 1096 г. Тъй като не разполагали със средства, за да пътуват по море, пауперес трябвало да вървят дълго пеша до Светата земя или да се возят на раздрънкани каруци. И понеже почти веднага останали без храна или оръжия, по пътя те започнали да грабят местното население, изненадано от пристигането на тази недисциплинирана тълпа от „Христови воини“.

Първите, които пострадали от тях, били европейските евреи, обвинени, че заемат пари на покварените епископи. Последователите на Петър Пустинник извършили много жестокости срещу евреите в градове като Руан и Кьолн, града на отпътуването. Албер от Екс казва, че когато евреите в град Майнц „видели, че християните не пожалили дори децата им, нито имали милост към някого, те се нахвърлили сами срещу своите братя, съпруги, майки и сестри и се изклали помежду си. Най–сърцераздирателната гледка била как майките сами прерязвали гърлата на своите кърмачета или ги пробождали до смърт, като предпочитали те да умрат от техните ръце, вместо да бъдат убити от необрязаните“.

Подобни случаи се повтаряли и по пътя към Балканите, част от пътуването за Мала Азия. Когато тълпата стигнала до Константинопол, за да избегне повтарянето на тези безредици, император Алексис Комнин подпомогнал преминаването на пауперес на азиатския бряг. Там много жени и деца, както и болните и възрастните били изклани от мюсюлмански войски. Едва неколцина оцелели успели да се върнат в Константинопол.

Междувременно през лятото на 1096 г. потеглили и обучени войници. Те били предвождани от прочути тогавашни рицари. Размирното ранно потегляне на пауперес било разтревожило папа Урбан, който взел мерки за урегулирането на потока към Изтока. Тези, които тръгвали този път, трябвало да докажат, че имат достатъчно средства за издръжка. Целта била да се ограничи участието на жени и деца, на възрастни и бедни хора.

Завоевания и други кръвопролития

След като се срещнали край Константинопол, войниците, рицарите и оцелелите пауперес продължили към своята цел. И отново било вършено насилие в името на Бога. Хронистът Петрус Тудебодус припомня, че по времето на обсадата на Антиохия, след като изклали враговете си, кръстоносците ‘нахвърляли телата им в общ гроб и занесли отрязаните им глави обратно в [своя] лагер, за да ги преброят, с изключение на четири конски товара с отрязани глави, които били изпратени до крайбрежието, до посланиците на Вавилонския емир’.

На 15 юли 1099 г. Йерусалим бил превзет от кръстоносците. Реймонд Агилейски разказва: „Гледката беше ужасяваща. Някои [от враговете], късметлиите, бяха обезглавени; други падаха от крепостните стени с надупчени от стрели тела; мнозина изгоряха сред пламъците. Купове от отрязани глави, ръце и крака можеха да се видят по улиците и площадите на града.“ И отново кръстоносците се опитали да оправдаят насилието в името на религията.

Краят на една илюзия

Победата родила латинското Йерусалимско кралство. Съществуването на тази институция било нестабилно поради съперничеството, което избухнало скоро сред рицарите, които се били установили на Изток. Междувременно мюсюлманите отново се организирали във военно отношение. Несъмнено те нямали намерение да губят територии в Палестина.

С течение на времето били организирани и други кръстоносни походи, като последният бил през 1270 г. Но поради претърпените поражения мнозина започнали да се съмняват в законността на тези експедиции, предприети в името на религията. Ако Бог наистина одобрявал тези „свещени“ войни — мислели си те, — тогава той несъмнено би подкрепял онези, които твърдели, че воюват с неговата благословия. Въпреки тези възгледи, от 13–и век насам църковните юристи са се опитвали да оправдаят религиозните войни и участието на духовенството в тях.

Пламенността, която движела първите кръстоносци, изтляла. Пък и най–вече продължаването на войните в крайна сметка щяло да навреди на икономическите интереси на Запада. Затова оръжията били обърнати против вътрешните врагове на европейското „християнство“: арабите в Испания, „еретиците“ и езическите народи на север.

През 1291 г. мюсюлманите завладели и последната крепост на кръстоносците — град Акра. Йерусалим и ‘светият гроб’ останали в мюсюлмански ръце. През тези две столетия на конфликти, икономическите и политическите интереси били подчинили религиозните въпроси. Италианският историк Франко Кардини отбелязва: „По онова време кръстоносните походи постепенно се били превърнали в комплексна политическа и икономическа операция, сложно групиране на сили, в което участвували епископи, абати, крале, събирачи на пожертвувания, банкери. В тази игра . . . гробът на Исус напълно изгубил своята значимост.“ Кардини казва също: „Историята на кръстоносните походи е история на най–голямата грешка, най–сложната измама, най–трагичната, а в някои отношения и най–нелепата, илюзия на цялото християнство.“

Пренебрегнатите поуки

Кръстоносните походи и техният провал би трябвало да покажат, че икономическата алчност и желанието за политическа слава могат да доведат до фанатизъм и кръвопролития. Но поуката била пренебрегната. Доказателство за това са многобройните конфликти, които продължават да петнят с кръв много части на нашата планета. В тях религията често служи като прикритие за отвратителни неща.

Но не за още много време. Скоро духът, който подбудил кръстоносните походи и продължава да подстрекава съвременните „свещени“ войни, ще премине заедно с цялата фалшива религия и с цялата система, подчинена на властта на Сатан. — Псалм 46:8, 9; 1 Йоан 5:19; Откровение 18:4, 5, 24.

[Информация за източника на снимката на страница 16]

The Complete Encyclopedia of Illustration/J. G. Heck