Нещо по–добро от признанието на света

Години след като бях станал известен в Европа скулптор, един колега ми каза с обвиняващ тон: „Ти предаде изкуството!“ Нека преди да разкажа защо той изрече това обвинение, обясня как станах скулптор.

ВСЕЛО АУРИСИНА, където бях роден, повечето мъже работеха в една много стара каменоломна. Аурисина се намира в северна Италия, близо до Триест и до бивша Югославия. Когато бях на 15 години, аз също започнах да работя в селската каменоломна. Това беше през 1939 г., тогава започна Втората световна война. Работата с камъка запали в мен желанието да стана известен скулптор. Освен това исках изобщо да не умирам. И двете желания изглеждаха недостижими.

Когато през 1945 г. войната свърши, се преместих да живея при сестра си в Рим. Там се надявах да се запиша в академията по изкуствата. Колко бях развълнуван, когато желанието ми се сбъдна и аз бях приет за тригодишно обучение! Моето следване беше финансирано с помощта на различни благотворителни организации.

Духовен глад

Освен това се стремях да задоволя духовния си глад, като посещавах различни религиозни служби, включително и тези на Армията на спасението и на валденсите. Дори слушах лекции в един йезуитски университет и посетих тридневен семинар, воден от епископ. По време на този курс не ни беше позволено да разговаряме помежду си, но се бяхме отдали на молитва, размисъл, изповед и на поученията на епископа.

Накрая осъзнах, че вярата ми не беше укрепена. Попитах епископа: „Защо не развих силна вяра?“

„Вярата е дар от Бога — отговори епископът — и той я дава на когото пожелае.“ Неговият отговор ме разочарова толкова много, че престанах да търся Бога и се посветих изцяло на своите изследвания в областта на изкуството.

Получаване на международно признание

След като завърших следването в Рим през 1948 г., получих едногодишна стипендия, за да уча във виенската академия по изкуствата. Завърших този курс през следващата година и приех едногодишна стипендия, за да продължа следването си в Любляна в Словения (преди част от Югославия). Целта ми беше след това да се преместя в Париж — центъра на изящните изкуства.

Но през 1951 г. имах възможност да работя в Стокхолм. Преместих се там с намерението да спестя средства, за да мога да изградя кариера в областта на изкуството в Париж. Но тогава срещнах Мики и през 1952 г. се оженихме, като се установихме в Стокхолм. Намерих си работа в едно малко ателие, където изработвах скулптури от камък, мрамор и гранит. Някои от тях са изложени в Милесгарден, един парк и музей в град Лидиньор край Стокхолм.

В Рим бях усвоил един стар метод за правене на бронзови отливки — метода на леене във восък — и преподавах правене на бронзови отливки в Професионалното училище по изкуствата и в Академията по изкуствата в Стокхолм. По–късно имах възможност да работя в една работилница за бронзови отливки в открития музей Сканзен в Стокхолм. Там, често пред очите на зрители, създавах скулптури от бронз или олово. Освен това бях назначен като реставратор на антични скулптури, собственост на тогавашния крал на Швеция, Густав VI. Те също са изложени в кралския дворец, както и в замъка Дротнингхолм в Стокхолм.

Между 1954 и 1960 г. произведенията ми бяха хвалени от пресата и от изкуствоведите. Много от моите скулптури бяха изложени в големите градове на Европа, като Стокхолм, Рим, Любляна, Виена, Загреб и Белград. В Белград маршал Тито купи някои от моите скулптури за частната си колекция. Делото ми е представено в Съвременната галерия в Рим от голям гранитен торс на жена, мои произведения са изложени и в музея Албертина във Виена. Съвременният музей в Стокхолм има една от моите скулптури от бронз и олово, а Съвременната галерия в Любляна има скулптура от бронз.

Отново интерес към религията

След като бяхме женени няколко години, Мики забеляза, че в мен отново се събужда интерес към религията. Аз не преставах да се питам къде е вярата, за която първите християни са били готови да умрат. Отново започнах да посещавам религиозни служби, например, при петдесетниците и адвентистите. Изследвах дори исляма и будизма.

През 1959 г., преди да посетя една изложба на изкуство в Милано, се отбих в моето село Аурисина за няколко дни. Жителите на селото ми казаха за един човек, който според тях знаел много за Библията. Той бил един от Свидетелите на Йехова. Когато имах възможност да разговарям с него, той ми показа в Библията неща, които преди изобщо не бях забелязвал. Научих, че човекът е душа — че той няма душа, която е отделна от тялото му, — и че човешката душа е смъртна, а не безсмъртна, както учат другите религии. — Битие 2:7; Езекиил 18:4.

Освен това този човек ми показа, че когато Бог създал Адам и Ева, целта му не била те да умират, а да живеят вечно в щастие на земята. Двамата от първата човешка двойка умрели, защото били непослушни. (Битие 1:28; 2:15–17) Научих, че като дал Сина си за откуп, Бог взел мерки хората да се радват на перспективата за вечен живот, който бил изгубен поради непослушанието на Адам. (Йоан 3:16) Научаването на тези неща ми донесе голяма радост. — Псалм 37:29; Откровение 21:3, 4.

Повратен момент

Скоро след това се върнах в Швеция и с Мики се опитахме да открием Свидетелите на Йехова. Но не можехме да намерим техен адрес. След няколко дни обаче на вратата ни се звънна и ето ги — те стояха на прага! Започнах да чета литературата, която ми оставиха, и скоро бях убеден, че тя съдържа истината. Но исках да потвърдя мнението си в разговор с един мой стар приятел, католически архиепископ, с когото се бях запознал по време на следването ми в Рим през втората половина на 40–те години. Затова през януари 1961 г. заминах, за да се срещна с него.

По това време моят приятел надзираваше цялата дейност на католическите мисионери по света. Каква изненада ме очакваше! Смаян научих, че архиепископът не притежаваше дори елементарно библейско познание. Когато заговорихме за това какво става при смъртта, той заяви: „Може да се окаже точно обратното на това, което всъщност вярваме.“ А когато обсъждахме препратката на апостол Петър относно библейското обещание за „ново небе и нова земя“, той не беше много сигурен какво се има предвид с това обещание. — 2 Петър 3:13; Исаия 65:17–25.

Щом се върнах в Стокхолм, започнах да изучавам Библията редовно с един Свидетел, с когото жена ми и аз се бяхме запознали. Радвах се да видя как интересът на Мики към изучаването расте. Накрая, на 26 февруари 1961 г. символизирах своето отдаване на Йехова с покръстване във вода, а Мики беше покръстена през следващата година.

Предприемане на промени в работата

През 1956 г. ни се роди момиченце, а през 1961 г. — момченце. Тъй като вече трябваше да издържам по–голямо семейство, имах нужда от постоянна работа. Зарадвах се, когато получих покана да направя голям паметник в моето родно село. Той трябваше да е посветен на паметта на партизаните, загинали във Втората световна война. Паметникът щеше да е много изгодна поръчка за мен. Но след като обмислих различните фактори, включително и това, че месеци наред ще трябва да бъда далеч от семейството си и от християнския сбор, и че ще живея в страна, в която комунизмът процъфтява и където няма да бъде лесно да задоволявам духовните си интереси, отказах предложението.

Друга поръчка създаде проблем пред съвестта ми. Бях помолен да изготвя голям орнамент за един нов крематориум в Швеция. Когато го завърших, бях поканен на откриването. Но след като разбрах, че епископът на Стокхолм ще открие моето произведение, реших да не участвувам в церемонията заедно с хора, чиито учения и обичаи са в пряко противоречие с божието Слово. — 2 Коринтяни 6:14–18.

Тъй като получаването на редовна работа като скулптор беше несигурно, за мен стана трудно да осигурявам материалните потребности на семейството си. (1 Тимотей 5:8) Молитвено обмислих какво мога да работя, за да изкарвам прехраната. След това един архитект дойде при мен с макет на сграда, която беше проектирал. Той ме помоли да го снимам. Владеех фотографията добре, защото имах опит със снимането на моите скулптури, и с радост приех тази поръчка. По това време в Швеция се развиваше голямо строителство и имаше нужда от снимане на макети. Затова получавах много заявки от различни архитекти и успявах добре да издържам семейството си.

През този период посетих Италианския културен институт в Стокхолм, за да споделя добрата новина за божието Царство. (Матей 24:14) Познавах директора на института и успях да уредя разговор с него. След като научи, че вече не работя като скулптор, той възкликна: „Ти предаде изкуството!“ Обясних му, че задълженията към Бога и семейството ми са по–важни.

Трябва да призная, че за известно време изкуството беше най–важното нещо в моя живот. Но в даден момент осъзнах, че ако продължавам да следвам кариерата си, все едно бих се опитвал да служа на двама господари. (Матей 6:24) Бях убеден, че най–важното нещо, което мога да правя, е да проповядвам добрата новина на божието Царство. Затова взех лично решение — да прекратя дейността си като скулптор, и Йехова Бог благослови по великолепен начин моето решение. — Малахия 3:10.

Привилегии в християнската служба

В началото на 70–те години много емигранти, дошли в Швеция от южна и източна Европа, започнаха да проявяват интерес към библейската истина. Така че от 1973 г. аз имах привилегията да изучавам Библията с емигранти, говорещи италиански, испански и сърбо–хърватски, и успях да помогна при сформирането на нови сборове и групи за изучаване за тези езикови групи. Бях назначен да организирам християнски конгреси на италиански език и да поставям библейски драми за тях. Понякога имах и привилегията да служа на сборовете в Швеция като пътуващ надзорник.

Тъй като помагах при организирането на италиански конгреси в Швеция, аз имах връзка с офиса на клона на Дружество „Стражева кула“ в Рим. Италианските братя ми казаха, че в Италия има недостиг на старейшини, поради рязкото нарастване на проповедната дейност там. Затова през 1987 г. с Мики се преместихме в Лигурия, близо до Генуа. Децата ни вече бяха пораснали и живееха самостоятелно. Прекарахме две чудесни години в Италия и участвувахме в сформирането на един нов сбор в Лигурия. Ние изпитахме напълно истинността на Притчи 10:22, NW: „Благословията на Йехова — тя носи богатство.“

Заедно с Мики понякога се опитваме да обобщим благословиите, които сме получили от Йехова, и изброяването е дълго. Освен че участвувахме в сформирането на нови сборове, ние имахме възможност да помогнем на доста хора, сред които и собствените ни деца, да стигнат до момента на отдаването и покръстването и след това да станат зрели християни. Не съжалявам за своето решение да се откажа от живота си на известен скулптор, защото избрах далеч по–възнаграждаващата кариера на служба на нашия любещ Бог, Йехова. Така благодарение на Йехова, заедно с моите близки получих една здрава надежда за вечен живот. — Разказано от Чело Перто.

[Снимка на страница 20]

Работа над една скулптура през 1955 г.

[Снимка на страница 22]

Със съпругата си