Йехова благослови готовността ми да му служа

Един възрастен мъж ни носи съкровище

Няколко години след като семейството ми се премести в град Родепорт (Южна Африка), баща ми почина. През 1947 г., когато бях на 16, вече работех на пълно работно време в държавната телефонна служба, за да подкрепям семейството си. Един ден, докато си бях вкъщи, на вратата ни почука възрастен мъж и ни предложи абонамент за списание „Стражева кула“. Приехме само от любезност.

Това, което прочетохме в списанията обаче, събуди интереса ни и искахме да научим повече за Библията. Майка ми, която като по-млада принадлежала към Холандската реформистка църква, ясно виждаше разликата между библейските учения и онова, което казваше църквата. Приехме библейско изучаване и не след дълго започнахме да посещаваме събранията. През 1949 г. аз бях първата от семейството ни, която се покръсти. Продължих да работя още няколко години, но исках да правя повече в службата за Йехова.

Готова съм да служа там, където има повече нужда

FomaA/stock.adobe.com

През 1954 г. станах редовна пионерка и попитах клона къде ще съм най-полезна. Братята ми предложиха да се преместя в град Претория и уредиха към мене да се присъедини една пионерка. Мястото, където живеехме, беше удобно и все още си спомням вкусните пържени сладки, залети със сироп, наречени куксистъри, които се продаваха наблизо.

След като партньорката ми в пионерската служба се омъжи, служителят на клона брат Джордж Филипс ме попита дали бих искала да служа като специална пионерка. Аз, разбира се, с радост приех поканата.

Първото ми назначение като специална пионерка започна през 1955 г. в град Харисмит. С новата ми партньорка ни беше трудно да намерим подходящо жилище. Веднъж, когато научиха за нас, свещениците от местната църква накараха хазяйката ни да ни изгони.

След време бях назначена в Паркхърст в Йоханесбург. Там с мене живееха 2 мисионерки. По-късно едната се омъжи, а другата получи ново назначение. Тогава една мила сестра на име Айлийн Портър ме взе да живея при нея и семейството ѝ, макар че нямаха много място за мене. Спях в една малка ниша, която беше отделена от другата част на къщата със завеса. Айлийн беше сърдечна и винаги ме насърчаваше. Силно впечатление ми правеше колко е пламенна за истината въпреки домакинските си задължения.

После бях назначена в град Алиуал Норт в провинция Източен Кейп заедно със сестра Мърлийн Лорънс. Двете бяхме около 20-годишни и много се насърчавахме от примера на една възрастна сестра на име Дороти, която с любов наричахме леля Дот. Като млада тя била жестоко нападната от кучета по време на служба, но това не потушило пламенността ѝ.

През 1956 г. Мърлийн беше поканена да посети 28-ия клас на Гилеад. Как ми се искаше и аз да отида с нея! Леля Дот обаче се грижеше добре за мене и въпреки разликата във възрастта ни станахме близки приятелки.

Представете си колко бях щастлива, когато и аз бях поканена да посетя Училището Гилеад! Преди да замина, прекарах около 8 месеца в град Найджъл, където служех с Кати Кук. Тя беше завършила Гилеад и разказите ѝ събудиха в мене още по-силно желание да посетя Училището. И така през януари 1958 г. заминах за Ню Йорк.

Готова съм да се уча

В Гилеад съквартирантките ми бяха Тия Алуни от Самоа и една сестра маори на име Айви Каве. Заради апартейда в Южна Африка белите бяха отделени от хората от други раси, така че за мене беше нещо ново да живея с такива сестри. Бързо се сприятелихме и много се радвах да съм част от такъв международен клас.

Един от преподавателите ни в Гилеад беше брат Максуел Френд. Понякога той ни обучаваше по необичаен начин. В класната стая имаше 3 лампички със следните надписи: „Височина на тона“, „Темпо“ и „Сила на гласа“. Когато някой ученик имаше доклад или представяне и брат Френд смяташе, че нещо може да се подобри, той включваше някоя от лампичките. Тъй като бях срамежлива, често виждах някоя лампичка да светва по време на моите представяния и в някои случаи се разплаквах. И все пак харесвах брат Френд. Понякога между часовете, когато ми възлагаха да помагам с почистването, той любезно ми носеше чаша кафе.

С времето започнах да се чудя къде ще бъда назначена. Бившата ми партньорка Мърлийн вече беше завършила Гилеад и беше назначена в Перу. Тя ми предложи да попитам брат Нейтън Нор, който тогава беше начело на дейността, дали може да отида на мястото на настоящата ѝ партньорка, която скоро щеше да се омъжи. Брат Нор посещаваше Училището на всеки няколко седмици, така че не беше трудно да говоря с него. И наистина, когато завърших, ме назначиха в Перу!

Служба в планините

Бях много щастлива отново да съм с Мърлийн! Първото ни назначение заедно беше в Лима. От самото начало имах хубави библейски изучавания, макар че още учех испански. По-късно бяхме преместени в Аякучо, високо в планините. Трябва да призная, че това назначение не беше лесно. Бях научила малко испански, но много хора там говореха само кечуа и ни отне известно време да свикнем с голямата надморска височина и разредения въздух.

Имах чувството, че нямам голям успех в службата в Аякучо, и се питах дали ще има растеж в този район. Но днес в града има над 700 вестители, както и отдалечен преводачески офис на езика кечуа.

След време Мърлийн се омъжи за един окръжен надзорник на име Рамон Кастильо, който през 1964 г. отиде в Гилеад за 10-месечно обучение. В класа му беше един от моите съученици от Гилеад, Фу-лон Лиан — млад брат, който тогава служеше в Хонконг, но беше поканен отново в Училището за допълнително обучение във връзка с отговорности в клона.a Той попитал Рамон как се справям в Перу и след това започнахме да си пишем писма.

От самото начало Фу-лон уточни, че общуването ни означава, че ходим. В Хонконг Харолд Кинг, който също беше мисионер, често ходеше до пощата и се съгласи да изпраща писмата на Фу-лон до мене. Понякога върху пликовете Харолд ми рисуваше или пишеше нещо. Например веднъж написа: „Ще се опитам да го накарам да ти пише по-често!“

С Фу-лон си писахме около 18 месеца и после решихме да се оженим. Така, след като служих в Перу около 7 години, настъпи промяна.

Ново начало в Хонконг

На 17 ноември 1965 г. с Фу-лон се оженихме. Харесваше ми новият живот в Хонконг! В клона там живеехме с още две двойки. През деня, докато Фу-лон участваше в преводаческата работа, аз ходех на служба. Китайският кантонски ми беше труден, но другите мисионерки и скъпият ми съпруг търпеливо ми помагаха. От голяма полза ми беше също, че водех библейски изучавания с деца.

След няколко години се преместихме в мисионерски дом в друга част на Хонконг, наречена Кунтон, където Фу-лон преподаваше кантонски на новодошлите мисионери.b Службата в този район толкова ми харесваше, че често не ми се прибираше вкъщи!

През 1968 г. много се зарадвах, когато получихме ново издание за изучаване — книгата „Истината, която води към вечен живот“. Тя беше по-лесна за разбиране от предишната книга „Нека Бог бъде верен“, особено за изучаващи, които не са запознати с Библията и християнството.

Допуснах обаче една грешка — мислех си, че щом изучаващите отговарят правилно на въпросите в книгата, значи приемат библейските учения. Например една от изучаващите ми завърши цялата книга „Истината“, но все още не вярваше в Бога! Разбрах, че трябва да говоря повече с хората, за да знам какво мислят за онова, което научават.

След няколко години в Кунтон се върнахме в клона и съпругът ми стана член на Комитета на клона. През годините аз служих в почистването и на рецепцията. Понякога Фу-лон трябваше да пътува за поверителни назначения, при които не можех да го придружавам, но за мене беше привилегия да го подкрепям, докато изпълнява задълженията си.

Неочаквана промяна

За съжаление, през 2008 г. целият ми живот се промени внезапно. Докато беше на път, скъпият ми съпруг неочаквано почина малко преди Възпоменанието на Исусовата смърт. Бях съкрушена. Братята и сестрите бързо ми се притекоха на помощ, а по време на доклада успявах да владея чувствата си, като помагах на една заинтересувана да следи стиховете. Черпех сили от един от любимите стихове на Фу-лон: „Аз, Йехова, твоят Бог, те държа за дясната ръка ... ‘Ще ти помогна!’“ (Исаия 41:13)

Седем години след смъртта му братята в Хонконг ми предложиха да се преместя в по-голям клон, където да се грижат по-добре за здравето ми. Затова през 2015 г. се преместих в Южноафриканския клон, намиращ се съвсем близо до мястото, където през 1947 г. научих истината.

Служа на Йехова с радост вече много години и усещам как той благославя готовността ми да върша волята му. Все още поддържам връзка с бивши изучаващи, които служат вярно на Йехова, и виждам как той може да благослови на пръв поглед малкия ни принос в проповедната дейност. Например броят на вестителите в Перу се увеличи от около 760 през 1958 г. на около 133 000 през 2021 г., а вестителите в Хонконг нараснаха от около 230 през 1965 г. на 5565 през 2021 г.

Заради възрастта ми не мога да правя колкото преди. Но все още имам охотен дух и с нетърпение очаквам да служа пламенно на Йехова в новия свят, където ще има много работа. Тогава отново с готовност ще кажа „Искам“!