Служа на Йехова в Куба почти 70 години

Спомням си, че животът в селото беше много спокоен. Живеехме близо до много от роднините си и имахме достатъчно, за да живеем спокойно.

Когато бях на около 5, родителите ми започнаха да изучават Библията с Уолтън Джоунс. Той беше пламенен проповедник и вървеше около десет часа само за да стигне до нашето село. Всеки път, когато идваше, с много от роднините ми се събирахме в къщата на баба и дядо и обсъждахме Библията с часове. На родителите ми и на чичо Педро и леля Ела много им хареса това, което научаваха, и скоро се покръстиха като Свидетели на Йехова. Леля ми е почти 100-годишна и продължава да служи като пионерка в Куба.

По онова време в Куба можехме спокойно да се покланяме на Йехова. Бяхме познати с това, че проповядваме от къща на къща и че носим много литература. Освен това вървяхме много. Имам много мили спомени от онези времена, но щяха да дойдат и трудности. (2 Тим. 4:2)

ИДВАТ ТРУДНИ ВРЕМЕНА

Когато бях на около 5 години, баща ми и чичо ми пътуваха за конгрес до друга част на острова. За съжаление, заради замърсена вода и двамата се разболяха от коремен тиф. Помня, че чичо ми загуби косата си, но баща ми почина. Той беше само на 32 години.

Майка ми реши да се преместим при нейния брат, който живееше в Ломбийо. Трябваше да се разделим с роднините ни, включително с баба и дядо, които много обичахме. Но с мама и с двете ми сестри продължихме да служим на Йехова.

На 26 август 1957 г. се покръстих в изкуствено езеро близо до Ломбийо. Тогава бях на 10 години. Нямах си и на представа, че след по-малко от две години ситуацията на Свидетелите на Йехова в Куба щеше напълно да се промени. През 1959 г. правителството беше свалено от власт и започна комунистически режим.

Новото правителство придаваше голямо значение на военната служба и това се отрази на народа на Йехова, който е неутрален по политически и военни въпроси. Постепенно губехме свободата, която имахме преди. Накрая дейността ни беше забранена и стотици лоялни братя бяха хвърлени в затвора. Някои редовно бяха бити и не им беше давана достатъчно храна. А понякога храната съдържаше кръв — нещо, което Библията забранява да ядем.

Въпреки всички трудности се събирахме заедно, за да се покланяме на Йехова. (Евр. 10:25) Дори провеждахме конгреси във ферми или на други нетипични места в страната. Веднъж един брат ни позволи да използваме неговия голям обор с овце, за да си проведем конгреса. Нямахме възможност нито да го почистим, нито да изведем овцете оттам. Така че на конгреса присъстваха както буквални, така и фигуративни овце! (Мих. 2:12)

Бяхме много благодарни на братята, които помагаха да получаваме духовна храна в онези дни. Например конгресната програма беше записвана на аудиокасети, които бяха изпращани из цялата страна. Понякога само двама братя имаха задачата да подготвят, изнесат и запишат всички доклади. Понеже братята правеха записите на по-скришни места, понякога на заден фон се чуваха петли или други интересни звуци. Ако на конгресното място нямаше ток, един брат прикрепяше динамо към велосипед и въртеше педалите, за да произведе електричество. Така можехме да пуснем касетофона, за да чуем програмата. Може да нямахме идеалните условия или всичките издания, които имаха братята в други страни, но никога не ни липсваше духовна храна. Много се радвахме да служим на Йехова заедно. (Неем. 8:10)

ПИОНЕРИ И РОДИТЕЛИ

Щом навърших 18, станах редовен пионер във Флорида (Куба). А една година по-късно бях назначен като специален пионер в град Камауей, столицата на провинцията. Там се запознах с Емилия, една красива сестра от Сантяго де Куба. Започнахме да ходим и след по-малко от година се оженихме.

Започнах работа на пълен работен ден в една захарна фабрика. С Емилия трябваше да спрем пионерската служба, но все още искахме да даваме най-доброто на Йехова. Работех от 3 часа през нощта до 11 сутринта. Не обичах да ставам толкова рано, но така можех да ходя редовно на служба и да присъствам на всяко събрание заедно с жена ми.

През 1969 г. се роди първият ни син Густаво. Горе-долу по това време братята ме помолиха да започна да служа като окръжен надзорник. Тогава беше нещо съвсем нормално да си в тази служба и да имаш деца. Това беше един от най-щастливите, но и най-натоварени периоди в живота ни. За нас с Емилия беше голяма благословия да служим на братята и сестрите по този начин. Докато бяхме в пътуващата служба, се роди синът ни Обед, след това Абнер и няколко години по-късно дъщеря ни Маели.

Когато мисля за онези години и как Йехова се грижеше за народа си в Куба, сърцето ми се изпълва с радост. Йехова също благослови усилията ни да помогнем на децата си да го обикнат. Нека ви разкажа какъв беше животът ни с Емилия в пътуващата служба.

В ПЪТУВАЩА СЛУЖБА ПОД ЗАБРАНА

През 60-те и 70-те години заради забраната нещата ставаха все по-трудни за Свидетелите на Йехова. Залите на Царството бяха затворени, мисионерите изгонени от страната и много млади братя бяха арестувани и изпратени в затвора. Клонът в Хавана също беше затворен.

Заради забраната трябваше да посещаваме сборовете само през уикенда. И затова всеки сбор трябваше да бъде посетен два последователни уикенда. Често пътувахме с колелета и с малко багаж, защото така не привличахме вниманието на околните. Посещенията ни не се съобщаваха публично. Трябваше да изглежда, че все едно ходим на гости при роднини. И това изобщо не ни беше трудно, защото си бяхме като семейство. Даже трябваше да внимаваме да не забравим каква е целта на посещението ни. (Мар. 10:29, 30) Разбира се, трябваше да бъдем много дискретни, защото често полицията ни следваше и ни разпитваше. Ако ни хванеха, нашите домакини можеше да бъдат арестувани. (Рим. 16:4)

Запознахме се с много братя и сестри, които бяха изключително щедри, въпреки че имаха малко в материално отношение. На някои места комарите бяха повече от хората, но братята любещо ни даваха единствената си мрежа за комари, за да спим спокойно. Други с радост ни приемаха на гости, въпреки че почти нямаха храна. Понякога ние носихме храна, която да споделим с тях.

Нямаше как да вземаме всичките си деца с нас, когато посещавахме сборовете. Вземахме само едно, а другите ги оставяхме при майка ми и сестра ми. Всъщност да пътуваш с бебе, си беше защита. Понякога полицията ни претърсваше, но ние криехме изданията в чантата с мръсните пелени, където никой не смееше да провери.

Много ценя усилията, които Емилия полагаше, за да се грижи за децата ни и да ме подкрепя през годините в целодневна служба. Аз пък успявах да балансирам между работата във фабриката и пътуващата служба. Понякога, веднъж или два пъти в седмицата, карах двойни смени, за да може да почивам през уикенда. След време обаче нещата се промениха, защото ме назначиха като ръководител на екип. Трябваше да работя седем дни в седмицата и нямаше как да откажа. Но като давах на работниците достатъчно работа за уикенда, те ме покриваха и така успявах да посещавам сборовете. Мисля, че началниците така и не разбраха за това!

ОСТАВАМЕ РАДОСТНИ ВЪПРЕКИ ПРОМЕНИТЕ

Един ден през 1994 г. братята, които бяха начело в Куба, събраха всички 80 пътуващи надзорници на едно специално събрание в Хавана. Само колко се радвахме да се срещнем след всичките тези години! Първо обсъдихме някои организационни промени, а след това ни съобщиха една шокираща новина. Братята ни казаха, че ще разкрият имената ни на властите. Но защо щяха да го направят?

Те обясниха, че са се срещнали с властите, с цел да подобрим отношенията си с тях. Властите казали, че искат имената на всички окръжни надзорници, и всички ние се съгласихме на това. Оттогава нататък наистина отношението им към Свидетелите се подобри.

Впоследствие можехме да се събираме и да проповядваме спокойно, въпреки че все още не бяхме официално регистрирани. По-късно разбрахме, че властите вече са знаели имената на някои от пътуващите надзорници, но просто са искали самите ние да им ги кажем.

През септември 1994 г. получихме позволение отново да имаме клон. Дори стана така, че можехме да използваме същата сграда отпреди 20 години.

През 1996 г. ни се обадиха от Бетел и ни поканиха да служим там. Доста се изненадахме, защото все още имахме две деца, за които трябваше да се грижим. Споделихме това на братята, но те все пак ни казаха, че искат да отидем в клона. Така че започнахме да правим планове за преместването ни в Хавана.

Честно казано, в началото службата в Бетел не ми харесваше. Толкова дълго бях в пътуващата служба, че умът и сърцето ми бяха в района. Изобщо не ми беше лесно по цял ден да седя зад бюрото. Но някои бетелити, и особено съпругата ми Емилия, ми помогнаха да променя начина си на мислене. След време започна да ми харесва и сега много се радвам, че помагам в Бетел.

С Емилия вече не сме млади. Много се радваме, че през годините се запознахме с толкова братя и сестри и служихме заедно с тях. Щастливи сме също, че децата и внуците ни служат на Йехова. Чувстваме се като възрастния апостол Йоан, който казал: „За мен няма по-голяма радост от това да чувам, че децата ми живеят според истината“. (3 Йоан 4)

С Емилия вече служим в Бетел почти 30 години. Въпреки възрастта и здравословните проблеми, се опитваме да даваме най-доброто на назначението си. През годините имахме някои трудности, но се радваме да служим на „щастливия Бог“ тук в Куба почти 70 години! (1 Тим. 1:11; Пс. 97:1)