Как от срамежливо момиче станах мисионерка

Родена съм през 1951 г. във Виена в католическо семейство. Бях много притеснителна, но вярвах в Бога и често се молех. Когато бях на 9, баща ми започна да изучава Библията със Свидетелите на Йехова и не след дълго майка ми се присъедини към него.

Скоро станахме част от сбор Дьоблинг във Виена. Правехме всичко като семейство — заедно четяхме и изучавахме Библията, ходехме на събранията и служехме като доброволци на конгресите. Още докато бях малка, баща ми ми помогна да развия силна любов към Йехова. Всъщност той често се молеше аз и сестра ми да станем пионерки. Но тогава все още нямах такава цел.

ЗАПОЧВАМ ЦЕЛОДНЕВНА СЛУЖБА

Покръстих се през 1965 г., когато бях на 14. Беше ми много трудно да заговарям непознати хора в службата. Освен това се борех с чувство за малоценност и отчаяно исках връстниците ми да ме харесват. Затова малко след покръстването ми се сприятелих с момичета, които не служеха на Йехова. Харесваше ми тяхната компания, но съвестта ми ме измъчваше, защото прекарвах твърде много време с хора, които не са Свидетели на Йехова. Но нямах сили да се променя. Какво ми помогна?

Горе-долу по това време едно 16-годишно момиче на име Дороти стана вестителка в нашия сбор. Пламенността ѝ в службата от къща на къща ми направи силно впечатление. Въпреки че бях малко по-голяма от нея, не бях особено активна в службата. Казах си: „Моите родители са Свидетели, а Дороти е сама в истината. Тя се грижи за болната си майка. Въпреки това е постоянно на служба“. Примерът ѝ ме подтикна да правя повече за Йехова. Скоро след това двете станахме пионерки — първо помощни пионерки, а след това редовни пионерки. Ентусиазмът на Дороти беше заразителен. Тя ми помогна да започна първото си библейско изучаване. Постепенно ми стана по-лесно да говоря с хората на вратата, на улицата, както и на други места.

Не беше минала и година, откакто бях станала редовна пионерка, и в сбора ни дойде един брат на име Хайнц. Той научил истината в Канада, докато бил на гости при брат си, който бил Свидетел. Хайнц беше назначен като специален пионер в нашия сбор във Виена. Веднага го харесах! Но той искаше да стане мисионер, а аз — не. Затова отначало не показвах чувствата си към него. По-късно обаче с Хайнц започнахме да ходим, оженихме се и продължихме да служим заедно като пионери в Австрия.

РАЗВИВАМ ЖЕЛАНИЕ ДА СТАНА МИСИОНЕРКА

Хайнц често ми говореше за това, че има желание да е мисионер. Въпреки че никога не ми оказваше натиск, той ме мотивираше с тактични въпроси. Например ме питаше: „Щом нямаме деца, не можем ли да правим повече в службата за Йехова?“. Тъй като бях много срамежлива, мисълта да съм мисионерка, ме плашеше. Въпреки че вече бях пионерка, си мислех, че ако ме изпратят някъде като мисионерка, няма да се справя. И все пак Хайнц търпеливо разпалваше това желание и в мен. Той също ме насърчаваше да не мисля толкова за моите притеснения, а повече за другите. Неговите съвети наистина ми помогнаха.

Постепенно развих желание да опитам мисионерската служба и подадохме молба за Гилеад. Служителят на клона обаче предложи първо да подобря своя английски. След като 3 години полагах усилия в тази посока, за наша изненада ни назначиха в сърбо-хърватски сбор в Залцбург, Австрия. Следващите 7 години служихме в този район, като една година бяхме в пътуваща служба. Сърбо-хърватският език не беше лесен, но имахме много изучавания.

През 1979 г. братята ни помолиха за малко да отидем в България. Понеже дейността ни там беше забранена, ни казаха да се правим на туристи и да не проповядваме. Но все пак успяхме тайно да внесем малко литература, отпечатана в миниатюрен формат, за 5-те сестри, които живееха в София. Много се страхувах, но Йехова ми помогна да изпълня това вълнуващо назначение. Като видях колко смели и радостни бяха тези сестри, въпреки че всеки момент можеха да бъдат арестувани, бях много насърчена. Техният пример ми вдъхна смелост да съм готова за всяко назначение в организацията на Йехова.

След време отново подадохме молба за Гилеад и този път ни поканиха! Мислехме, че ще посетим училището на английски в САЩ, но в крайна сметка посетихме клас на Разширеното училище Гилеад, който се проведе в Германия през ноември 1981 г. Понеже училището се провеждаше на немски, ми беше по-лесно да разбирам програмата. Но къде щяхме да бъдем назначени?

СЛУЖИМ В РАЗКЪСВАНА ОТ ВОЙНИ СТРАНА

Назначиха ни в Кения! Но братята там ни попитаха дали сме готови да служим в съседната страна — Уганда. Около 10 години по-рано в Уганда имало държавен преврат, при който военните начело с генерал Иди Амин взели властта. Докато той управлявал, хиляди били убити и за милиони животът не бил никак лесен. През 1979 г. отново имало преврат. Сигурно може да си представите колко се страхувах да се преместя в разкъсвана от войни страна. Но Гилеад ни беше научил да разчитаме на Йехова и затова приехме назначението.

Животът в Уганда беше много труден. Хайнц описва какво беше положението в страната тогава в „Годишника за 2010 г.“: „Нямаше вода, ток и други неща от първа необходимост. Телефонните линии не работеха. Често имаше въоръжени грабежи и престрелки, особено през нощта. Затова, щом се стъмнеше, хората се скриваха вкъщи и се молеха никой да не дойде“. Въпреки всички трудности братята и сестрите лоялно служеха на Йехова.

През 1982 г. с Хайнц пристигнахме в Кампала — столицата на Уганда. През първите 5 месеца живяхме при Сам и Кристина Уайсуа. Къщата беше пълна, понеже там живееха и петте им деца и още четирима роднини. Всички те често ядяха само по веднъж на ден, затова гостоприемството им беше толкова впечатляващо. Докато живяхме при тях, с Хайнц се научихме на много практични неща, които ни помогнаха в мисионерската служба. Например те ни научиха как да пестим вода, като се къпем само с няколко литра и после използваме същата вода за тоалетната. През 1983 г. с Хайнц си намерихме къща в сравнително безопасен район в Кампала.

Службата беше страхотна! Спомням си, че един месец раздадохме над 4000 списания. Но най-хубавото бяха хората! Те имаха уважение към Бога и искаха да говорят за Библията. С Хайнц обикновено имахме по десетина-петнайсет изучавания. Но и ние учихме много от изучаващите си. Например възхищавахме се на положителната им нагласа и че винаги бяха усмихнати и никога не се оплакваха, въпреки че всяка седмица трябваше да вървят много за събранията.

През 1985 и 1986 г. имаше още два военни конфликта в Уганда. Често виждахме деца, които държаха пушки и стояха на пропускателни пунктове. През този период молихме Йехова да сме проницателни и да оставаме спокойни, докато търсим хора, които имат интерес. И Йехова отговаряше на молитвите ни. Щом срещнехме някой, който се радваше да чуе добрата новина, забравяхме за страховете си.

Проповядвахме и на чужденци. Например започнахме изучаване с Мурат и Дилбар Ибатуллин, двойка от Татарстан (Централна Русия). Мурат беше лекар. И двамата приеха истината и продължават да служат вярно на Йехова. По-късно имах радостта да се запозная с Татяна Вилейска от Украйна.a Тя искаше да се самоубие. Но в последствие се покръсти, върна се в Украйна и помагаше с превода на нашите издания.

НОВО НАЗНАЧЕНИЕ

Докато през 1991 г. бяхме на отпуска в Австрия, от местния клон ни казаха, че имаме ново назначение — България. След падането на комунизма в Източна Европа Свидетелите на Йехова бяха официално регистрирани в България. Както споменах по-рано, с Хайнц вече тайно бяхме внасяли литература в страната, докато дейността ни още беше забранена. Но сега бяхме изпратени там да проповядваме.

Братята ни казаха директно да отиваме в България, без да се връщаме в Уганда. Така и не се върнахме да си съберем багажа и да се сбогуваме с приятелите си. Вместо това отидохме в клона в Германия и оттам потеглихме с кола към новото ни назначение. Бяхме назначени в София в група с около 20 вестители.

В България се сблъскахме с нови предизвикателства. Първо, не знаехме езика. Освен това единствените издания, които имахме на разположение, когато пристигнахме, бяха книгите „Истината, която води към вечен живот“ и „Моята книга с библейски разкази“. Също така ни беше трудно да започваме библейски изучавания. Въпреки тези предизвикателства нашата малка група от пламенни вестители напредваше добре. Скоро православната църква го забеляза и тогава стана наистина трудно.

През 1994 г. регистрацията на Свидетелите на Йехова беше прекратена и към нас се отнасяха, сякаш сме забранена секта. Някои от братята бяха арестувани. Медиите говореха ужасни лъжи за нас, като например, че Свидетелите на Йехова убиват деца и че убеждават хората да се самоубиват. Така че наистина стана много трудно да проповядваме. Често хората бяха агресивни, крещяха ни, викаха полиция и дори ни замеряха с разни предмети. Не беше възможно да получаваме литература и стана много трудно да наемаме зали за събранията. През тази година полицията дори прекрати един от конгресите ни. С Хайнц не бяхме свикнали хората да се държат по такъв начин. Районът беше много различен от Уганда, където хората бяха много любезни. Какво ни помогна да се приспособим към новото ни назначение?

Радостта ни идваше от общуването с братята и сестрите. Те обичаха истината и бяха много благодарни, че сме там, за да ги подкрепяме. Бяхме сплотени и си помагахме. Разбрахме, че можем да сме щастливи на всяко назначение, ако не забравяме, че най-важното са хората!

С времето обаче ситуацията се подобри. През 1998 г. отново получихме регистрация. Освен това имаше все повече издания на български. През 2004 г. бяха открити новите сгради на клона. Днес в България има 57 сбора и 2953 вестители. Миналата служебна година на Възпоменанието присъстваха 6475 души. Когато дойдохме за пръв път в София, имаше само 5 сестри, а сега има 9 сбора. Наистина видяхме как „малобройният стана хиляда“. (Иса. 60:22)

БОРИМ СЕ С ЛИЧНИ ПРОБЛЕМИ

Имах доста здравословни проблеми. През годините ми откриха няколко тумора, включително един в мозъка. Наложи се лъчетерапия и 12-часова операция в Индия, за да премахнат голяма част от тумора. След като известно време се възстановявах в клона в Индия, се върнахме в България.

Хайнц също имаше сериозни здравословни проблеми. Откриха му рядко генетично заболяване — болестта на Хънтингтън. Беше му трудно да ходи, да говори и да контролира движенията си. С напредването на болестта той ставаше все по-зависим от мен. Понякога бях прекалено изтощена и не знаех как ще продължа да се грижа за него. Но един млад брат на име Боби редовно ходеше с Хайнц на служба. Боби не се срамуваше от начина, по който Хайнц говореше, и от неконтролираните му движения. Винаги можех да разчитам на Боби да ме отмени с грижите за него. Въпреки че с Хайнц решихме да нямаме деца, за да правим повече за Йехова, в този момент Боби ни беше като син! (Мар. 10:29, 30)

Освен това Хайнц имаше и рак. За съжаление, скъпият ми съпруг почина през 2015 г. Липсва ми толкова много! Не можех да повярвам, че не е до мен. Но в моето съзнание той сякаш все още е жив! (Лука 20:38) Често си спомням съвсем ясно милите му думи и като че ли още „чувам“ чудесните му съвети. Много съм благодарна за прекрасните години, в които заедно служихме на Йехова!

БЛАГОДАРЯ НА ЙЕХОВА ЗА ПОДКРЕПАТА МУ

Усещах как Йехова ме подкрепяше, когато имах трудни моменти. Той ми помогна също да не съм толкова срамежлива, а да стана мисионерка, която искрено се интересува от другите! (2 Тим. 1:7) Благодарение на Йехова и двете със сестра ми сме в целодневната служба. Днес тя и нейният съпруг служат в сръбския окръг в Европа. Така че Йехова отговори на молитвите на баща ми!

Изучаването на Библията ми носи вътрешен мир. Научих се, когато ми е трудно, да се моля „още по-усърдно“ на Йехова, както правел Исус. (Лука 22:44) Един начин, по който Йехова ми отговаря, е чрез любовта и добротата на братята и сестрите в моя сбор — София-Надежда. Те често ми казват колко ме ценят и ме канят на гости. Всичко това ме прави много щастлива!

Често мисля за възкресението. Представям си как родителите ми стоят пред къщата ни и пак са толкова красиви, колкото са били на сватбата си. Виждам как сестра ми подготвя нещо за хапване. Там е и Хайнц, застанал до своя кон. Като си представям такива картини, негативните чувства изчезват и сърцето ми прелива от благодарност към Йехова!

Когато се обърна назад или когато мисля за бъдещето, няма как да не се съглася с думите на Давид в Псалм 27:13, 14: „Какво щеше да стане с мене, ако не вярвах, че ще видя добротата на Йехова в земята на живите? Надявай се на Йехова, бъди смел и нека сърцето ти е силно! Надявай се на Йехова!“.