Цял живот се учим от Великия Наставник

ПРИМЕРЪТ НА РОДИТЕЛИТЕ МИ

Към края на 50-те години родителите ми имигрирали от Италия в Киндерсли в провинция Саскачеуан, Канада. Скоро след това те научиха истината и тя стана най-важното нещо в живота ни. Спомням си, че като малък по цял ден бях на служба с родителите си, затова понякога се шегувам, че още на 8 съм бил „помощен пионер“.

Родителите ми бяха бедни, но правеха жертви за Йехова и така ни даваха чудесен пример. През 1963 г. те продадоха много от притежанията си, за да съберат пари да посетят международния конгрес в Пасадина, щата Калифорния, САЩ. А през 1972 г. се преместихме в Трейл, провинция Британска Колумбия, Канада, което е на 1000 км от Киндерсли, за да помагаме в италианския район. Баща ми работеше като чистач. Той имаше възможности за по-хубава работа, но не ги приемаше, защото искаше да остане съсредоточен върху духовните неща.

Благодарен съм на родителите си за хубавия пример, който даваха на нас децата. Това постави добра основа на обучението ми в службата за Йехова. От тях научих нещо, което помня досега — ако поставям Йехова на първо място, той ще се грижи за мен. (Мат. 6:33)

НАЧАЛОТО НА ЦЕЛОДНЕВНАТА МИ СЛУЖБА

През 1980 г. се ожених за Деби, красива сестра с ясни духовни цели. Искахме да започнем целодневна служба, затова Деби стана пионерка три месеца след като се оженихме. А една година след сватбата ни се преместихме в малък сбор, където имаше повече нужда. Там аз също станах пионер.

След време се обезсърчихме и обмисляхме да си тръгнем. Първо обаче говорихме с окръжния надзорник. Той любещо, но откровено ни каза: „Може би донякъде и вие допринасяте за проблема. Съсредоточавате се върху отрицателната страна на ситуацията, но ако търсите нещо положително, със сигурност ще го намерите“. Точно от такъв съвет се нуждаехме. (Пс. 141:5) Веднага го приложихме и съвсем скоро осъзнахме, че всъщност имаме много причини за радост. Някои в сбора искаха да правят повече за Йехова, включително няколко младежи и сестри с невярващи съпрузи. Научихме важен урок. Разбрахме, че трябва да търсим доброто във всяка ситуация и да чакаме Йехова да поправи нещата, които са ни трудни. (Мих. 7:7) Така си възвърнахме радостта и нещата се подобриха.

Преподавателите в първото ни пионерско училище бяха служили в други държави. Те ни показваха снимки и разказваха за трудностите и благословиите, които са имали. Това събуди в нас желание да служим като мисионери и така решихме да си го поставим за цел.

За да постигнем целта си, през 1984 г. се преместихме в Квебек, на около 4000 км от Британска Колумбия. Там се говори френски. Трябваше да свикнем с нова култура и да научим нов език. Друго предизвикателство беше, че парите все не стигаха. Един фермер ни позволи да събираме картофите, които бяха останали на нивата му, и за известно време това беше единственото нещо, което ядяхме. Деби стана много изобретателна в приготвянето на картофени ястия! Въпреки трудностите искахме да издържаме с радост. Виждахме как Йехова се грижи за нас. (Пс. 64:10)

Един ден получихме неочаквано обаждане. Поканиха ни да служим в Бетел в Канада. Ние обаче бяхме подали молба за училището Гилеад и затова имахме смесени чувства. Все пак приехме поканата. Когато пристигнахме, попитахме брат Кенет Литъл, който беше член на Комитета на клона: „Ами ако ни поканят в Гилеад?“. Той отговори: „Ще го мислим, когато му дойде времето“.

Една седмица по-късно наистина ни поканиха в Гилеад. С Деби трябваше да вземем решение. Брат Литъл ни каза: „Без значение какво ще изберете, може би някои дни ще ви се иска да бяхте избрали другото. Едното решение не е по-добро от другото. Йехова може да благослови и двете.“ Приехме поканата за Гилеад и през годините видяхме колко са верни думите на брат Литъл. Често ги споделяхме и с други, които трябваше да вземат подобни решения.

СТАВАМЕ МИСИОНЕРИ

Бяхме много развълнувани да сме сред 24-мата ученици от 83-тия клас на Гилеад. Училището започна през април 1987 г. в Бруклин, Ню Йорк. Основните ни преподаватели бяха брат Юлисис Глас и брат Джак Редфорд. Петте месеца минаха толкова бързо и завършихме на 6 септември същата година. Бяхме назначени в Хаити заедно с Джон и Мери Гуд.

През 1962 г. последните мисионери били екстрадирани от Хаити и оттогава не били изпращани други. Три седмици след завършването ни вече бяхме на назначението си в малък сбор от 35 вестители дълбоко в планините. Бяхме млади и неопитни и живеехме сами в мисионерския дом. Хората бяха много бедни и повечето не можеха да четат. През този период преживяхме граждански размирици, държавни преврати, горящи барикади по пътищата, както и урагани.

Научихме много от нашите издръжливи и радостни братя и сестри в Хаити. Много от тях имаха труден живот, но обичаха Йехова и службата. Една възрастна сестра например не можеше да чете, но беше научила наизуст около 150 стиха. Като виждахме трудностите на хората, бяхме още по-решени да проповядваме добрата новина, че Царството е единственото решение на човешките проблеми. Много сме щастливи, че някои от първите ни изучаващи станаха редовни пионери, специални пионери и старейшини.

В Хаити се запознах с млад мормон на име Тревър, който беше изпратен като мисионер. Няколко пъти обсъждахме Библията заедно. Години по-късно неочаквано получих писмо от него, в което пишеше: „Ще се покръстя на следващия конгрес. Искам да се върна в Хаити и да служа като специален пионер там, където преди бях мисионер към мормоните“. И наистина стана точно така. Той и жена му служиха там много години.

ЕВРОПА И ПОСЛЕ АФРИКА

Бяхме назначени да служим в част на Европа, където вече беше по-лесно да се проповядва. През 1992 г. пристигнахме в Любляна близо до мястото, където родителите ми израснали, преди да се преместят в Италия. В някои части на бивша Югославия все още се водеше война. Дотогава проповедната дейност в региона беше под надзора на братята във Виена, Загреб и Белград, но сега всяка държава щеше да си има свой собствен Бетел.

Отново трябваше да научим нов език и да се приспособим към нова култура. Местните казваха Jezik je težek, което означава „Езикът е труден“. И наистина беше така. Възхищавахме се на лоялността на братята и сестрите, които бързо приемаха промените, и видяхме как Йехова ги благослови. Освен това видяхме за пореден път как Йехова любещо поправя нещата в най-подходящото време. Много от уроците, които бяхме научили в миналото, ни помогнаха да се справим с трудностите в Словения. Но там успяхме да научим и много нови уроци.

Предстояха обаче още промени. През 2000 г. ни назначиха в Кот д’Ивоар, Западна Африка. После през ноември 2002 г. заради гражданската война ни евакуираха в Сиера Леоне. От 11 години и там се водеше гражданска война, но тъкмо беше приключила. Беше ни трудно, че трябваше да напуснем Кот д’Ивоар толкова внезапно. Но уроците, които бяхме научили дотогава, ни помогнаха да запазим радостта си.

Съсредоточавахме се върху това колко е хубав районът и върху любовта на братята и сестрите, които години наред бяха издържали войната. Те бяха бедни, но щедри. Една сестра предложи на Деби дрехи. Деби се поколеба да ги приеме, но сестрата настоя и каза: „По време на войната братята от другите страни ни подкрепяха. Сега е наш ред!“. Поставихме си за цел да подражаваме на техния пример.

Накрая се върнахме в Кот д’Ивоар, но политическото напрежение отново ескалира. Затова през ноември 2004 г. се наложи да бъдем евакуирани с хеликоптер. Можехме да вземем само по една 10-килограмова чанта. Онази нощ спахме на пода в една френска военна база и на следващия ден отлетяхме за Швейцария. Пристигнахме в клона в полунощ. Комитетът на клона, преподавателите в Училището за подготовка на служители и техните съпруги сърдечно ни посрещнаха с прегръдки, топла храна и много швейцарски шоколад. Бяхме дълбоко трогнати.

Временно ни назначиха в Гана и после обратно в Кот д’Ивоар, след като обстановката се успокои. Това, което ни помогна да преодолеем стреса по време на евакуациите и временните назначения, беше любовта на братството. Въпреки че любовта е нещо нормално в организацията на Йехова, с Деби решихме никога да не я приемаме за даденост. В крайна сметка научихме много, дори и от тези трудни моменти.

КЪМ БЛИЗКИЯ ИЗТОК

През 2006 г. получихме писмо от световната централа, в което пишеше за ново назначение в Близкия изток. Още веднъж ни очакваха нови приключения, предизвикателства и нов език и култура. Отново имахме много да учим в район, изпълнен с политическо и религиозно напрежение. Много ни харесваше, че в сбора имаше братя и сестри от най-различен произход и въпреки че говореха на различни езици, те бяха обединени, защото следваха напътствията от организацията. Възхищавахме им се, защото повечето от тях смело издържаха противопоставяне от страна на семейството, съучениците, колегите и съседите си.

Посетихме специалния конгрес в Тел Авив през 2012 г. Това беше най-голямото събиране на народа на Йехова в този регион след Петдесетница през 33 г. Беше незабравимо!

През тези години бяхме назначени да посетим страна, където дейността ни е ограничена. Занесохме литература, участвахме в службата и посетихме малки конгреси. Навсякъде имаше тежко въоръжени войници и пропускателни пунктове, но ние не се притеснявахме, защото с нас бяха няколко вестители и бяхме предпазливи.

ОБРАТНО В АФРИКА

През 2013 г. получихме съвсем различно назначение — да служим в клона в Киншаса, Конго, красива страна, в която обаче има много бедност и войни. В началото си помислихме: „Познаваме Африка. Готови сме!“. Но все още имаше какво да научим, особено по отношение на пътуването по лоши пътища. Имаше и много положителни неща, върху които да се съсредоточим —издръжливостта и радостта на братята въпреки бедността, любовта им към службата и усилията, които полагат да присъстват на събранията и конгресите. Лично видяхме как с помощта и благословията на Йехова все повече хора приемат истината. В Конго научихме ценни уроци и си намерихме много приятели, които ни станаха като семейство.

В края на 2017 г. пристигнахме в Южна Африка. Това е най-големият клон, в който сме служили. Назначенията ни в Бетел също бяха нови за нас. За пореден път имаше какво да научим, но уроците от миналото ни помагаха. Обичаме многото братя и сестри, които са проявявали издръжливост десетилетия наред. Прекрасно е да видим единството на бетеловото семейство въпреки различните раси и култури. Очевидно е, че Йехова благославя служителите си с мир, защото се стараят да обличат новата личност и да живеят според библейските принципи.

През годините с Деби получавахме вълнуващи назначения и трябваше да се приспособяваме към различни култури и да учим нови езици. Невинаги ни беше лесно, но през цялото време усещахме лоялната любов на Йехова чрез организацията му и чрез братството. (Пс. 144:2) Многото уроци, които научихме в целодневната служба, ни помогнаха да станем по-добри служители на Йехова.

Много съм благодарен за възпитанието, което получих от родителите ми, за подкрепата на скъпата ми съпруга Деби и за прекрасния пример, който ни дадоха братята и сестрите от различни страни. Гледайки към бъдещето, сме решени да продължаваме да се учим от нашия Велик Наставник, Йехова!