Радвам се да служа на Йехова въпреки изпитанията

Разказано от Матйе де Йонге–ван ден Хьовел

АЗ СЪМ на 98 години. През 70 от тези години се радвах да служа на Йехова, но вярата ми беше подложена на изпитание. По време на Втората световна война попаднах в концентрационен лагер, където обезсърчението в един момент ме накара да взема решение, за което по–късно съжалявах. След няколко години преживях болезнена загуба. Въпреки тези изпитания съм щастлива, че имах привилегията да служа на Йехова.

Животът ми се промени през октомври 1940 г. Живеех в Хилверсум, град на около 24 километра югоизточно от Амстердам в Нидерландия. Страната беше под нацистки режим. От пет години бях омъжена за Яп де Йонге, моят грижовен съпруг, и имахме тригодишна дъщеричка на име Вили. Живеехме близо до едно бедно семейство, което полагаше много усилия да изхранва осемте си деца. Това семейство обаче осигуряваше храна и подслон и на един млад мъж. Питах се: „Защо тези хора си усложняват живота?“ Веднъж, когато им занесох малко храна, разбрах, че младият мъж е пионер. Той ми разказа за Божието Царство и за благословиите, които то ще донесе. Онова, което научих, ме развълнува дълбоко и бързо приех истината. През същата година се отдадох на Йехова и се покръстих. Една година след това съпругът ми също се покръсти.

Макар че имах малко познание за Библията, напълно разбирах, че като Свидетелка на Йехова, ставам част от организация, чиято дейност беше под забрана. Знаех също, че много Свидетели вече бяха хвърлени в затвора, тъй като проповядваха посланието за Божието Царство. Но все пак веднага започнах да проповядвам от къща на къща и със съпруга си канехме в дома ни да нощуват пионери и пътуващи надзорници. Домът ни беше също склад за библейска литература, която ни беше доставяна от братя и сестри от Амстердам. Велосипедите им бяха натоварени с книги, които те покриваха с брезент. Само каква любов и смелост проявяваха тези куриери! Те рискуваха живота си в полза на братята си. (1 Йоан 3:16)

„Мамо, нали скоро ще се върнеш?“

Около шест месеца след покръстването ми на вратата ни се появиха трима полицаи. Те влязоха в къщата и я претърсиха. Макар че не откриха пълния с литература килер, намериха няколко книги, скрити под леглото ни. Веднага ми наредиха да ги последвам до полицейското управление в Хилверсум. Преди да тръгна, прегърнах дъщеричката си Вили, която ме попита: „Мамо, нали скоро ще се върнеш?“ Отговорих ѝ: „Да, миличка, мама скоро ще се върне.“ Изминаха обаче 18 трудни месеца, преди да мога да я прегърна отново.

Един полицейски служител ме заведе с влак до Амстердам за разпит. Онези, които ме разпитваха, се опитаха да ме накарат да потвърдя дали трима братя от Хилверсум са Свидетели на Йехова. Казах им: „Не ги познавам, освен единия от тях. Той е нашият млекар.“ И това беше вярно, тъй като този брат наистина доставяше мляко. „Но дали той е Свидетел на Йехова, или не — добавих аз, — питайте него, а не мене.“ Когато отказах да им кажа нещо друго, те ме удариха през лицето и ме заключиха в една килия, в която останах два месеца. Щом научи къде съм, Яп ми донесе дрехи и храна. През август 1941 г. бях изпратена в Равенсбрюк, ползващият се с лоша слава концентрационен лагер за жени, на около 80 километра на север от Берлин (Германия).

„Не се предавай, мила“

Когато пристигнахме, ни казаха, че можем да си отидем вкъщи, ако подпишем декларация, с която се отказваме от вярата си. Но разбира се, аз не подписах. Вместо това трябваше да предам всичките си притежания и да се съблека гола в една умивалня, където срещнах няколко християнски сестри от Нидерландия. Дадоха ни затворнически дрехи със зашит върху тях лилав триъгълник, както и по едно канче, чаша и лъжица. През първата нощ ни държаха в една временна барака. Там за първи път откакто бях арестувана, се разплаках. През сълзи се питах: „Какво ще се случи? Колко дълго ще остана тук?“ Откровено казано, тогава взаимоотношенията ми с Йехова не бяха много силни, тъй като познавах истината само от няколко месеца. Имаше още много да уча. На следващия ден по време на проверката една сестра от Нидерландия явно беше забелязала, че съм тъжна. Тя ми каза: „Не се предавай, мила, не се предавай! Какво могат да ни причинят?“

След проверката бяхме преместени в друга барака, където ни посрещнаха няколкостотин християнски сестри от Германия и Нидерландия. Някои от немските сестри вече бяха живели в тази барака повече от година. Общуването с тях ме укрепваше и наистина ми помагаше да не се предавам. Направи ми впечатление и това, че бараката, където бяха нашите сестри, беше много по–чиста в сравнение с другите бараки в лагера. Освен с чистотата си нашата барака беше позната и като място, където нямаше кражби, псувни и боеве. Въпреки ужасните условия, в които живеехме, бараката ни беше като чист остров, заобиколен от мръсно море.

Животът в лагера

В лагера работехме много и се хранехме оскъдно. Трябваше да ставаме в пет часа сутринта и малко след това се явявахме за проверка. Надзирателките там ни караха да стоим навън около един час, независимо дали валеше, или беше слънчево. В пет часа вечерта след ден, изпълнен с тежка работа, отново имаше проверка. После ядяхме супа и хляб и си лягахме напълно изтощени.

Всеки ден без неделя работех във фермите, където косях пшеница, копаех ровове и чистех кочини. Макар че работата беше тежка и мръсна, успявах да я върша ден след ден, защото все още бях млада и силна. Също така намирах сили, като пеех песни на Царството, докато работех. Всеки ден обаче копнеех да видя съпруга си и детето си.

Получавахме съвсем малко храна, но всички сестри се опитвахме да запазваме по парче хляб всеки ден, за да разполагаме с нещо допълнително в неделите, когато имахме възможност да обсъждаме заедно библейски теми. Нямахме литература, но с желание слушахме по–възрастните немски сестри, докато разглеждаха духовни въпроси. Дори чествахме Възпоменанието на Христовата смърт.

Трудности, разкаяние и насърчение

Понякога ни нареждаха да вършим неща, които пряко подкрепяха военните действия на нацистите. Поради неутралитета си във връзка с политически въпроси всички сестри отказваха да правят това и аз подражавах на тяхната смелост. За наказание не получавахме храна дни наред и трябваше да стоим прави при проверката в продължение на часове. Веднъж през зимата ни заключиха за 40 дни в една барака без отопление.

Като Свидетели на Йехова, на нас ни казваха отново и отново, че ще ни освободят и ще можем да се върнем вкъщи, ако подпишем декларация, с която се отказваме от вярата си. След повече от година, прекарана в Равенсбрюк, бях много обезсърчена. Желанието ми да видя съпруга си и дъщеричката си стана толкова силно, че отидох при надзирателките, поисках им декларация, в която се заявяваше, че повече няма да бъда Изследователка на Библията, и я подписах.

Когато сестрите разбраха какво бях направила, някои започнаха да ме отбягват. Но две възрастни немски сестри, Хедвиг и Гертруд, ме потърсиха и ме увериха в любовта си. Докато работехме в кочините, те ми обясниха колко е важно да запазим неопетнеността си пред Йехова и как да проявяваме любовта си към него, без да правим компромиси. Тяхната майчинска загриженост и внимание докоснаха сърцето ми.a Знаех, че съм постъпила неправилно, и исках да анулирам декларацията си. Малко по–късно казах на една сестра за решението си. Един служител в лагера сигурно беше чул нашия разговор, тъй като още същата вечер бях освободена и бях изпратена обратно в Нидерландия. Една надзирателка, чието лице помня и до днес, ми каза: „Ти още си Изследователка на Библията и винаги ще бъдеш такава.“ Аз ѝ отговорих: „Да, ще бъда, ако е волята на Йехова.“ И продължавах да си мисля как да анулирам декларацията си.

Едно от изявленията в декларацията гласеше: „С това потвърждавам, че никога повече няма да подкрепям активно Международното дружество на Изследователите на Библията.“ Знаех какво да направя! През януари 1943 г., скоро след като се върнах вкъщи, отново започнах да участвам в проповедната дейност. Разбира се, ако нацистките власти ме хванеха за втори път да проповядвам за Божието Царство, щях да получа жестоко наказание.

За да покажа по–ясно на Йехова искреното си желание да бъда негова лоялна служителка, заедно със съпруга си отново отворихме дома си за куриери и пътуващи надзорници. Колко благодарна бях за тази допълнителна възможност да докажа любовта си към Йехова и неговия народ!

Болезнено изпитание

Няколко месеца преди края на войната двамата със съпруга ми се сблъскахме с болезнено изпитание. През октомври 1944 г. дъщеря ни внезапно се разболя. Вили беше болна от дифтерит. Състоянието ѝ бързо се влоши и след три дни тя умря. Вили беше едва на седем години.

Загубата на единственото ни дете беше съкрушителна. Наистина, изпитанията, които преживях в Равенсбрюк, не бяха нищо в сравнение с болката, която почувствах при загубата на нашето дете. В моменти на безпокойство обаче намирахме утеха от думите, записани в Псалм 16:8: „Йехова винаги е пред мене. Няма какво да ме поклати, защото той е от дясната ми страна.“ Двамата с Яп силно вярвахме в обещанието на Йехова за възкресението. Ние постоянствахме в пътя на истината и винаги бяхме пламенни проповедници на добрата новина. Чак до смъртта си през 1969 г. Яп ми помагаше да служа на Йехова с радост.

Благословии и радостни преживявания

През изминалите десетилетия голям източник на радост беше близкото общуване с целодневни служители. Както и по време на войната, домът ни винаги беше отворен за пътуващите надзорници и техните съпруги, които посещаваха нашия сбор. Една семейна двойка в пътуваща служба, Мартън и Нел Каптайн, живяха в дома ни 13 години! Когато Нел се разболя тежко, имах привилегията в продължение на три месеца да се грижа за нея в нашия дом до смъртта ѝ. Общуването с тях и с местните мили братя и сестри ми помагаше да се радвам на духовния рай, в който живеем и до днес.

Едно от забележителните ми преживявания беше през 1995 г., когато бях поканена на една среща в Равенсбрюк. Там присъстваха сестри, с които бяхме заедно в лагера и които не бях виждала повече от 50 години! Тази среща беше вълнуваща и незабравима и ни даде прекрасна възможност да се насърчим взаимно да очакваме с нетърпение деня, когато нашите починали близки ще бъдат върнати към живот.

В Римляни 15:4 апостол Павел казва, че ‘чрез издръжливостта си и утехата от Писанието имаме надежда’. Благодарна съм на Йехова за тази надежда, която ми помага да му служа с радост въпреки изпитанията.

[Бележка под линия]

[Снимка на страница 10]

С Яп през 1930 г.

[Снимка на страница 10]

Дъщеря ни Вили на седем години

[Снимка на страница 12]

През 1995 г. бях поканена на една вълнуваща среща. Аз съм на първия ред, втората отляво надясно