„Ангелът на Йехова защитава онези, които се боят от Бога“
Разказано от Кристабел Конъл
Толкова бяхме погълнати от разговора с Кристофър и от това да отговаряме на въпросите му относно Библията, че не забелязахме колко късно беше станало и че той непрекъснато гледаше през прозореца. Накрая Кристофър се обърна към нас и ни каза: „Сега е безопасно да си ходите.“ След това ни изпрати до велосипедите и ни пожела лека нощ. Какво беше видял той, което беше толкова опасно?
РОДЕНА съм в Шефилд (Англия) през 1927 г. Домът ни беше унищожен по време на бомбардировките през Втората световна война и затова трябваше да живея с баба си, докато завърша училище. В католическото училище, където учех, често питах монахините защо има толкова зло и насилие. Нито те, нито другите религиозни хора, на които задавах този въпрос, не успяха да ми дадат удовлетворяващ отговор.
След края на Втората световна война получих обучение за медицинска сестра. Преместих се в Лондон, за да работя в болницата „Падингтън Дженерал“, но в града видях още повече насилие. Точно след като по–големият ми брат замина, за да участва в Корейската война, станах свидетелка на жесток побой пред самата болница. Никой не помогна на човека, когото бяха нападнали, който в резултат на побоя загуби зрението си. Приблизително по същото време двете с майка ми посещавахме спиритически сбирки, където хората се опитваха да общуват с мъртвите посредством медиуми, но аз продължавах да не разбирам защо има толкова много зло.
Насърчение да изучавам Библията
Един ден най–големият ми брат Джон, който беше станал Свидетел на Йехова, ми дойде на гости. „Знаеш ли защо се случват всички тези лоши неща?“ — попита ме той. Аз му отговорих, че не знам. Тогава той отвори Библията си и ми прочете Откровение 12:7–12. Най–сетне разбрах, че Сатана и демоните му носят главната отговорност за злото в света. Джон ме посъветва да приема библейско изучаване и не след дълго послушах съвета му. По онова време обаче позволих страха от човека да ми попречи да се покръстя. (Пр. 29:25)
Сестра ми Дороти също беше станала Свидетелка на Йехова. Когато тя се върна от международния конгрес в Ню Йорк през 1953 г. заедно с годеника си, Бил Робъртс, аз им казах, че съм изучавала Библията. Бил ме попита: „Провери ли всички стихове? Подчерта ли отговорите в книгата?“ Когато му отвърнах, че не съм направила тези неща, Бил ми каза: „Тогава изобщо не си изучавала! Свържи се със сестрата и започни отново!“ По това време демоните започнаха да ме тормозят. Спомням си как молех Йехова да ме защити и да ме освободи от влиянието им.
Пионерска служба в Шотландия и Ирландия
Покръстих се на 16 януари 1954 г., напуснах работата си в болницата през май и започнах пионерска служба през юни. Осем месеца по–късно бях назначена като специална пионерка в Грейнджмаут (Шотландия). Там усетих как ангелите на Йехова ме защитават в службата в този отдалечен район. (Пс. 34:7, НС)
През 1956 г. бях поканена да служа в Ирландия. С още две сестри бяхме назначени в град Голуей. Още на първия ден с моята партньорка попаднахме на един свещеник. Минути след разговора ни с него пристигна един полицай, който ни заведе в полицейското управление. Когато научи имената ни и къде живеем, той веднага се обади на някого по телефона. Чухме го да казва: „Да, отче, знам точно къде живеят.“ Очевидно свещеникът беше изпратил полицая да ни арестува! Хазяинът ни беше подложен на натиск да ни изгони от квартирата и затова клонът в страната ни препоръча да напуснем областта. Пристигнахме на гарата с десет минути закъснение, но влакът не беше тръгнал и един човек ни чакаше, за да се увери, че ще се качим. Това се случи само след три седмици в Голуей!
Тогава бяхме назначени в Лимерик, друг град, в който католическата църква имаше много силно влияние. Често се случваше групи от хора да ни подвикват. Мнозина се страхуваха дори да отворят вратите си, когато ги търсехме. Година по–рано в близкото градче Клунлара бяха пребили един брат. Затова много се зарадвахме, когато срещнахме Кристофър, споменат в началото, който ни помоли отново да го посетим, за да обсъдим неговите въпроси върху Библията. По време на посещението ни един свещеник влезе в къщата и каза на Кристофър да ни изгони. Отказвайки да послуша свещеника, Кристофър му каза: „Тези жени бяха поканени в дома ми и почукаха, преди да влязат. Ти нито беше поканен, нито почука.“ Свещеникът си тръгна ядосан.
Без да знаем какво става, свещеникът събрал голяма група мъже, които ни чакали пред къщата на Кристофър. Тъй като знаел, че те са враждебно настроени, Кристофър направи както беше описано в началото — той ни накара да останем, докато тълпата се разотиде. По–късно разбрахме, че скоро след този случай той и семейството му били принудени да напуснат тази област и затова имигрирали в Англия.
Покана за Гилеад
Вече правех планове да присъствам на Международния конгрес „Божествена воля“ през 1958 г. в Ню Йорк, когато получих поканата да посетя 33–ия клас на Гилеад. Вместо да се върна у дома след конгреса, отидох да служа в Колингуд (Онтарио, Канада), докато започнах обучението си в Гилеад през 1959 г. По време на конгреса се запознах с Ерик Конъл. Той беше научил истината през 1957 г. и на следващата година беше започнал да служи като пионер. След конгреса той ми пишеше всеки ден, докато бях в Канада, и по време на обучението в Гилеад. Питах се какво ще стане с нас, след като завърша.
Обучението ми в Гилеад беше едно от най–важните неща в моя живот. Бяхме в един клас със сестра ми Дороти и нейния съпруг. Те получиха назначение за Португалия. За моя изненада аз бях назначена в Ирландия. Бях наистина разочарована, че няма да бъда близо до сестра си! Затова попитах един от преподавателите да не би да съм направила нещо погрешно. Той ми отговори: „Не, ти и партньорката ти Ейлийн Махони бяхте избрани да бъдете назначени където и да е по света.“ Ирландия определено се включваше в това описание.
Обратно в Ирландия
Върнах се в Ирландия през август 1959 г. и бях назначена в сбор Дънлиъри. Междувременно Ерик се беше прибрал в Англия и много се радваше, че съм толкова близо. Той също искаше да бъде мисионер. Той каза, че след като в Ирландия продължават да бъдат изпращани мисионери, би могъл да служи там като пионер. Ерик се премести в Дънлиъри и се оженихме през 1961 г.
Шест месеца по–късно Ерик пострада сериозно при тежка катастрофа с мотоциклет. Черепът му беше счупен и лекарите не знаеха дали ще успеят да спасят живота му. След като Ерик прекара три седмици в болницата, аз се грижех за него у дома в продължение на пет месеца, докато се възстанови. Продължих със службата си, като се стараех да давам най–доброто от себе си според своите възможности.
През 1965 г. бяхме назначени в сбор с осем вестители в Слиг, пристанищен град на северозападния бряг на Ирландия. Три години по–късно отидохме в друг малък сбор в Лондондери още по на север. Един ден, когато се прибирахме от служба, се оказа, че пътят край мястото, където живеехме, е преграден с бодлива тел. Бяха започнали гражданските конфликти в Северна Ирландия. Банди от младежи подпалваха коли. Градът вече беше разделен на протестантски и католически район и беше много опасно да се премине от едната част на града в другата.
Живот и служба по време на конфликтите в Ирландия
В службата си трябваше да посещаваме всички хора. Отново усетихме как ангелите ни защитават. Когато се случеше край нас да започнат сблъсъци, ние бързо си тръгвахме от това място и се връщахме отново, щом нещата се успокоят. Веднъж близо до нашия апартамент имаше сблъсъци и горящи отломки от близкия магазин за бои паднаха на перваза на нашия прозорец. Останахме будни, тъй като имаше опасност и нашият блок да се запали. След като се преместихме в Белфаст през 1970 г., научихме, че магазинът за бои бил подпален и този път блокът, в който живяхме, изгорял до основи.
Друг път с една сестра бяхме на служба, когато забелязахме, че на перваза на един прозорец беше оставена странно изглеждаща тръба, но просто отминахме. Минути по–късно чухме експлозия. Местните жители, които веднага излязоха, помислиха, че ние сме поставили тръбата с бомбата. Тогава една сестра, която живееше наблизо, бързо ни покани в къщата си. Съседите ѝ приеха това като доказателство за нашата невинност.
През 1971 г. пътувахме обратно до Лондондери, за да посетим една сестра. Когато ѝ разказахме за пътуването си и за барикадата, през която минахме, тя ни попита: „Нямаше ли хора на барикадата?“ Ние отвърнахме: „Имаше, но те просто не ни обърнаха внимание.“ Тя беше смаяна, тъй като само преди няколко дни там принудително били взети колите на един лекар и на един полицай и били изгорени.
През 1972 г. се преместихме в Корк. По–късно служихме в Нас, а след това в Арклоу. Накрая през 1987 г. бяхме назначени в Касълбар, където сме и до днес. Тук се радвахме на огромната привилегия да помагаме при строежа на Зала на Царството. Ерик се разболя тежко през 1999 г. Но с помощта на Йехова и любещата подкрепа на сбора аз отново успях да се справя и да се грижа за него, докато състоянието му се подобри.
Аз и Ерик два пъти посетихме Училището за пионерска служба. Той продължава да служи като старейшина. Аз страдам от тежък артрит и трябваше да се подложа на операции за подмяна на двете тазобедрени и на двете колянни стави. Макар че съм се сблъсквала с жестоко религиозно противопоставяне и съм минала през периоди на тежки политически и социални конфликти, едно от най–трудните неща в живота ми беше да престана да шофирам. Това беше изпитание за мене, тъй като вече не можех да отивам където и когато си поискам. Братята от сбора ми оказват огромна подкрепа. Сега ходя с помощта на бастун, а за по–дългите разстояния използвам триколка с акумулатор.
Двамата с Ерик сме прекарали общо повече от 100 години като специални пионери и 98 от тях бяха тук, в Ирландия. Не сме си и помисляли да спрем със службата. Не разчитаме на чудеса, но вярваме, че могъщите ангели на Йехова ‘защитават онези, които се боят от него’ и му служат вярно.