Най–добрият начин, по който да използувам живота си

РАЗКАЗАНО ОТ БОБ АНДЕРСЪН

Преди около десет години едни приятели ме попитаха: „Защо остана толкова време в пионерска служба, Боб?“ „Ами — казах аз с усмивка, — можете ли да измислите нещо по–добро от това да бъдеш пионер?“

ПРЕЗ 1931 г., когато започнах пионерската служба, бях на 23 години. Сега карам 87–ата си година и продължавам да съм пионер. Не знам по–добър начин, по който бих могъл да използувам живота си. Нека обясня защо.

През 1914 г. в нашия дом беше оставен трактат. Той беше издаден от Международните изследователи на Библията, както бяха наричани тогава Свидетелите на Йехова. Когато по–късно този Свидетел дойде отново, майка ми го разпита подробно за адския огън. Тя беше възпитана като строга уеслианска методистка, но не можеше да съчетае доктрината за вечните мъки с един Бог на любовта. Веднага щом научи истината по този въпрос, тя каза: „Никога в живота си не съм била по–щастлива!“

Майка ми веднага престана да преподава в методисткото неделно училище и се присъедини към малката група Изследователи на Библията. Тя започна да проповядва в родния ни град Бъркънхед, който се намира срещу пристанището Ливърпул на река Мързи, и скоро редовно обикаляше на колело многобройните съседни градове. Тя свидетелствуваше в този обширен район до края на живота си и всички я знаеха, като по този начин тя даде добър пример на своите деца. Тя почина през 1971 г. на възраст 97 години — активна Свидетелка до края.

Сестра ми Катлийн и аз бяхме прехвърлени от методисткото неделно училище, за да придружаваме мама на нейните събрания с Изследователите на Библията. По–късно, когато баща ми също започна да идва с нас, родителите ми установиха едно редовно семейно библейско изучаване с книгата The Harp of God [„Арфата на Бога“]. Такова изучаване беше нещо ново по онова време, но това ранно обучение в областта на основните библейски истини даде богати плодове, тъй като и двамата със сестра ми след време започнахме пионерска служба.

Мама поддържаше мнението, че когато сме видели „Фотодрама за Сътворението“ в Ливърпул през 1920 г., за нас децата това се оказало духовен повратен момент, и тя беше права. Тъй като бях много млад, това представление остави живи впечатления в ума ми. В паметта ми се откроява частта, представяща живота на Исус, особено момента, в който той беше показан отиващ на смърт. Цялото това преживяване ми помогна да се съсредоточа върху най–важната работа в живота — проповядването!

В началото на 20–те години аз започнах да разпространявам трактати заедно с мама в неделя следобед. Отначало ние бяхме инструктирани да ги оставяме в домовете; по–късно ни беше казано да ги връчваме на домакините и след това да посещаваме повторно онези, които са заинтересувани. Винаги съм гледал на това като на ранна основа за нашата дейност по повторните посещения и изучаването на Библията, която е толкова продуктивна днес.

На пионерска служба!

Катлийн и аз бяхме покръстени през 1927 г. Аз работех в Ливърпул като химик в областта на аналитичната химия, когато през 1931 г. чух резолюцията за приемане на името Свидетели на Йехова. Често бях виждал колпортьорите (днес наричани пионери) на Дружеството, които работеха в търговския район на Ливърпул, и техният пример ми оказа много силно въздействие. Как копнеех само да бъда свободен от светски връзки, да прекарам живота си в служба на Йехова!

През лятото на същата тази година моят приятел Гери Гарард ми каза, че е приел назначение от втория президент на Дружество „Стражева кула“, Джоузеф Ф. Ръдърфорд, да проповядва в Индия. Точно преди да отплава за там, той дойде да ме види и говорѝ за привилегията на целодневната служба. Когато се сбогува с мен, той ме насърчи още с думите: „Сигурен съм, че скоро ще бъдеш пионер, Боб.“ Така и стана. Аз се записах като пионер през октомври. Каква радост, каква свобода имах, когато въртях педалите на колелото по селските пътища, проповядвайки в изолирани селища! Тогава знаех, че съм започнал най–важната работа, която щях да върша някога.

Първото ми пионерско назначение беше в Южен Уелс, където се присъединих към Сирил Стентифорд. По–късно Сирил се ожени за Катлийн и те пионерствуваха заедно няколко години. Впоследствие дъщеря им Рут също започна пионерска служба. През 1937 г. бях във Флийтуд (Ланкашир) — партньор на Ерик Кук. Дотогава пионерите работеха само селските области на Великобритания, извън районите на сборовете. Но Алберт Д. Шрьодер, който по онова време отговаряше за работата на лондонския клон на Дружеството, реши да ни премести в град Брадфорд (Йоркшир). Тогава за пръв път пионери във Великобритания бяха назначени да помогнат на конкретен сбор.

През 1946 г. Ерик замина за Библейското училище на „Стражева кула“ Гилеад и беше назначен в Южна Родезия, днес Зимбабве, и до днес той и жена му служат вярно като мисионери в Дърбан (ЮАР).

През 1938 г. аз получих друго назначение, този път като зонов служител (сега наричан окръжен надзорник) за северозападен Ланкашир и за прекрасната област Лейк дистрикт. Там срещнах Олив Дъкет и след като се оженихме, тя веднага започна да ме придружава в работата в окръга.

Ирландия през военните години

Скоро след като Великобритания обяви война на Германия през септември 1939 г., назначението ми беше променено на Ирландия. Във Великобритания беше започнало свикването на наборите, но това не се отнасяше за южната Република Ирландия, която остана неутрална страна през цялата война. Република Ирландия и Северна Ирландия трябваше да станат един окръг. Но бяха наложени ограничения и беше необходимо да се иска разрешение за пътуване, за да може да се напусне Великобритания и да се отиде в Ирландия. Властите ми казаха, че мога да отида, но че трябва да се съглася да се върна в Англия веднага, щом моят набор бъде призован. Аз се съгласих устно, но за мое голямо учудване, когато разрешението ми излезе, към него нямаше приложени никакви условия!

По това време в цяла Ирландия имаше само около 100 Свидетели. Когато пристигнахме в Дъблин през ноември 1939 г., бяхме посрещнати от Джак Кор, дългогодишен пионер. Той ни каза, че в един близък град има още двама пионери и в Дъблин има още няколко заинтересувани, общо около 20 души. Джак нае стая в Дъблин за едно събрание, на което всички се съгласихме да се събираме редовно всяка неделя. Тази уредба продължи да съществува, докато през 1940 г. беше основан сбор.

Северна Ирландия, като част от Обединеното кралство, беше във война с Германия, така че, когато се преместихме на север в Белфаст, трябваше да свикваме с купонни книжки за храна и с нощни затъмнения. Макар че нацистките самолети трябваше да летят над 1600 км, за да стигнат до Белфаст и да се върнат обратно в своите бази в Европа, те успяваха да бомбардират града доста резултатно. По време на първото нападение нашата Зала на Царството беше разрушена и нашият апартамент — сринат, докато ние бяхме на гости на братя в друга част на града, така че се избавихме по забележителен начин. Същата нощ хората от едно семейство на Свидетели изтичали до едно общо скривалище. Когато стигнали там, те установили, че то е пълно, и трябвало да се върнат в дома си. Скривалището било директно засегнато и всички в него били убити, но нашите братя се отървали с няколко порязвания и рани. По време на тези трудни военни години нито един от нашите братя не беше сериозно наранен, за което благодарихме на Йехова.

Снабдяване с духовна храна

С напредването на войната ограниченията ставаха все по–строги и накрая беше установена пощенска цензура. Това означаваше, че „Стражева кула“ беше спряна и не беше допусната в страната. Макар че се чудехме какво можем да направим, ръката на Йехова не се беше скъсила. Една сутрин получих писмо от „братовчед“ от Канада, който ми пишеше по семейни въпроси. Нямах представа кой беше това, но в послепис той беше добавил „една интересна библейска статия“ за четене. Това беше екземпляр от „Стражева кула“, но тъй като беше с бяла корица, той не беше иззет от цензора.

Веднага съпругата ми и аз, с помощта на местните Свидетели, сред които и Маги Купър, която беше участвувала в работата по „Фотодрама“–та, започнахме да размножаваме статиите. Скоро се организирахме, за да изпратим 120 екземпляра из цялата страна, тъй като списанията „Стражева кула“ с бяла корица пристигаха най–редовно от много нови приятели от Канада, Австралия и САЩ. Благодарение на тяхното трудолюбие и любезност ние не изпуснахме нито един брой през цялата война.

Беше възможно също така да имаме и конгреси. Забележителен беше конгресът през 1941 г., когато беше обявена новата публикация Children [„Деца“]. Изглежда цензорът нямаше нищо против една книга, за която явно мислеше, че е за деца, така че ние успяхме да получим в страната цялата пратка с тази книга без никакви проблеми! Друг път напечатахме на място брошурата Peace—Can It Last? [„Мирът — може ли да бъде траен?“], защото беше невъзможно да внесем екземпляри от Лондон. Въпреки всички ограничения, които ни бяха наложени, ние бяхме добре задоволени в духовно отношение.

Преодоляване на противопоставяне

Един свещеник, който живееше в белфастки пансион, стопанисван от един Свидетел на Йехова, изпрати екземпляр от книгата Riches [„Богатство“] на жена си в Англия. Тя беше против истината и в отговора си изясни това. Тя твърдеше още, че ние сме „непатриотична организация“. Главният цензор забелязал това и съобщил този въпрос на Отдела за разследване на престъпления. В резултат аз бях извикан в полицията, за да дам обяснение, и от мен се искаше да донеса екземпляр от книгата „Богатство“. Интересно е да се отбележи, че когато в крайна сметка книгата беше върната, забелязах, че всички подчертани откъси се отнасяха за католическата църква. Почувствувах, че това беше от значение, тъй като полицията беше нащрек относно дейността на ИРА (Ирландската републиканска армия).

Бях подробно разпитан за нашия неутралитет във време на война, тъй като за полицията беше трудно да разбере нашата позиция. Но властите не предприеха нищо срещу нас. По–късно, когато исках разрешение да проведем конгрес, полицията настоя да изпрати двама полицейски репортери. Аз казах: „Нека заповядат!“ Така че те дойдоха и седяха през цялото следобедно събрание, като правеха стенографски записки. Накрая на програмата те попитаха: „Защо ни изпратиха тук? Всичко ни харесва много!“ Те дойдоха отново на другия ден и с радост приеха по един безплатен екземпляр от брошурата „Мирът — може ли да бъде траен?“ Останалата част от конгреса протече без инциденти.

Веднага след като войната свърши и ограниченията върху пътуванията бяха облекчени, в Белфаст дойде Прайс Хюс от лондонския Бетел. Той беше придружен от Харолд Кинг, който по–късно беше назначен в Китай като мисионер. След шест години изолация от лондонския клон всички ние бяхме много насърчени от докладите, които изнесоха тези братя. Скоро след това Харолд Дюрдън, друг верен пионер, беше изпратен от Англия, за да подкрепи работата на Царството в Белфаст.

Завръщане в Англия

Ние обикнахме ирландските братя и беше трудно да се върнем в Англия. Но съпругата ми и аз бяхме назначени в Манчестър и по–късно бяхме преместени в Нютън ле Уилоус, друг град на Ланкашир, където нуждата беше по–голяма. Лоис, дъщеря ни, се роди през 1953 г. и беше стоплящо сърцето да я видим да започва пионерска служба на 16 години. След брака ѝ с пионера Дейвид Паркинсън, те продължиха целодневната си служба в Северна Ирландия, като в много отношения вървяха по стъпките, които бяхме направили ние с Олив. Сега, заедно с децата си, те се върнаха в Англия и всички ние служим заедно в един и същ сбор.

Въпреки промените в нашите обстоятелства аз никога не спрях пионерската служба — Олив никога не поиска това, нито пък аз. Аз винаги чувствувах, че пионерската ми история е споделена с моята съпруга, защото без нейната постоянна, любеща подкрепа не бих могъл да продължа целодневната си служба. Разбира се, сега и двамата се уморяваме по–бързо, но свидетелската работа продължава да ни носи радост, особено когато сме заедно, като водим библейски изучавания със своите ближни. В течение на годините имахме привилегията да помогнем на около сто човека да станат отдадени, покръстени служители на Йехова. Каква радост беше това! И аз предполагам, че този брой се е увеличил многократно, тъй като семейства, състоящи се от три и четири поколения, също станаха Свидетели.

Олив и аз често разговаряме за многобройните привилегии и преживявания, които имахме през годините. Какво щастливо време беше това и колко бързо мина! Знам, че не бих могъл да намеря никакъв по–добър начин да използувам живота си, освен да служа на моя Бог, Йехова, като пионер през всичките тези години. Сега, независимо дали гледам назад във времето с благодарност, или напред с очакване, установявам, че думите на Йеремия имат много голямо значение: „Поради делата на любеща милост на Йехова, ние не стигнахме до края си, защото милостите му няма да се свършат. Всяка сутрин те са нови. . . . Затова нагласата ми ще бъде да го чакам.“ — Плачът на Йеремия 3:22–24, NW.

[Снимка на страница 26]

Боб и Олив Андерсън