Добрата новина бива проповядвана високо в Андите

ПРЕДСТАВИ си осемнайсет души, легнали на пръстения под. Треперейки от студ в спалните си чували, ние слушахме как проливният дъжд трополи върху ламаринения покрив. Имайки предвид състоянието на малката барака, в която бяхме, ние се питахме дали не сме първите ѝ обитатели.

Защо осемнайсет души биха посетили тази област? Отговорът се крие в желанието ни да откликнем на заповедта на Исус да проповядваме добрата новина „до най–отдалечените краища на земята“. (Деян. 1:8; Мат. 24:14) Ние бяхме в този отдалечен район в боливийските Анди, за да проповядваме.

Как стигнахме там

Първата трудна задача беше да стигнем до там. Разбрахме, че общественият транспорт до такива отдалечени места не се движи според точен график. Когато автобусът се появи, установихме, че е по–малък, отколкото трябваше да бъде, така че някои от нас трябваше да пътуват прави. В крайна сметка обаче стигнахме до целта си.

Намерението ни беше да стигнем до селата, разположени високо в боливийските Анди. Затова след пътуването с автобуса, натоварени с необходимите ни неща, поехме внимателно и в колона по един по стръмните планински пътеки.

Въпреки че селата изглеждаха малки, къщите бяха доста разпръснати и за да посетим всяка от тях, ни бяха необходими часове. Колкото и далече да бяхме стигнали, винаги изглеждаше, че след това има още една къща. Често се загубвахме сред лабиринта от пресичащи се пътеки, които минаваха през нивите.

„Защо не сте идвали досега?“

Една жена беше толкова удивена от това, че сме стигнали пеша толкова нависоко, че ни разреши да използваме кухнята ѝ и ни даде дърва, за да приготвим обяда си. Когато научи какво казва Библията за състоянието на мъртвите, един мъж възкликна: „Защо не сте идвали досега?“ Той беше толкова заинтересуван, че когато си тръгнахме от неговото село, дойде с нас, за да може да ни пита за още неща по пътя. Друг мъж, който никога не беше чувал за Свидетелите на Йехова, прояви голям интерес към нашите издания. Той ни обсипа с благодарности за това, че сме дошли, и ни връчи ключа за една барака, в която можехме да пренощуваме.

Една вечер беше толкова тъмно, че без да знаем, разпънахме палатките си върху мравуняка на колония големи черни мравки. Те бързо ни дадоха да разберем, че ги дразним, като ни изпохапаха. Ние бяхме прекалено изморени, за да се преместим, и за щастие скоро мравките сякаш престанаха да ни обръщат внимание.

Първоначално гърбовете ни боляха от това, че бяхме легнали на земята, но с напредването на нощта свикнахме. На сутринта забравихме всички болежки, когато видяхме девствените планински долини и облаците, изкачващи се бавно нагоре по склоновете им, както и величествените, покрити със сняг върхове в далечината. Тишината беше нарушавана единствено от ромоленето на потока и песента на птиците.

След като се измихме в потока, ние разгледахме заедно откъс от Библията, закусихме и бавно поехме нагоре към следващите отдалечени села. Изкачването си заслужаваше усилията. Срещнахме една възрастна жена, която се разплака, когато научи, че името на Бога, Йехова, е в Библията. Тя беше много развълнувана, защото вече можеше в молитвите си да се обръща към Бога с личното му име.

Един възрастен мъж откликна с думите, че Бог сигурно си е спомнил за него, и изведнъж започна да пее песен, в която се казваше, че ангелите са ни изпратили. Друг човек, който беше твърде болен, за да излиза от къщата си, сподели, че никой от съселяните му не е направил усилие да го посети. Той беше смаян, че сме дошли чак от Ла Пас. А трети мъж каза колко силно впечатление му е направило това, че Свидетелите на Йехова посещават хората в домовете им, докато другите религии просто свикват паството си в църквите, като бият камбани.

Никоя от къщите в тази област няма електричество, затова хората си лягат, когато се стъмни, и стават при изгрева на слънцето. Така че за да ги намерим вкъщи, трябваше да започваме с проповядването в шест часа сутринта. Иначе хората щяха вече да са излезли по нивите. По–късно през деня някои от тях се съгласяваха да спрат работата си, за да изслушат посланието от Божието Слово, като оставяха добитъка да си почине от тегленето на ралото. Много от хората, които намирахме в домовете им, постилаха овчи кожи, на които сядахме, и тогава извикваха цялото семейство да слуша. От благодарност за библейската литература, която им оставяхме, някои селяни даряваха големи торби с царевица.

„Не ме забравихте!“

Разбира се, за да напреднат в своето познание за Библията, хората се нуждаят от повече от едно посещение. Мнозина ни молеха да дойдем отново, за да продължим да ги учим. Поради това предприехме няколко пътувания до тази част на Боливия.

При едно следващо пътуване една възрастна жена беше толкова щастлива от нашето завръщане, че възкликна: „Вие сте ми като деца! Не ме забравихте!“ Един мъж ни благодари за това, което правим, и ни покани да отседнем в дома му при следващото си посещение. И може би най–голямата награда за нашите усилия беше да чуем, че една жена, с която бяхме разговаряли при едно от предишните си посещения, се е преместила в града и сега вече проповядва добрата новина.

В последния ден на нашето първо пътуване газта за малкия газов котлон, който използвахме, свърши и хранителните ни запаси бяха почти изчерпани. Събрахме достатъчно дърва, за да запалим огън, сготвихме последната храна, която имахме, и след това тръгнахме обратно пеша. От града, в който можехме да хванем автобус, ни деляха много километри. В крайна сметка стигнахме там по тъмно.

Как се върнахме от там

Пътуването обратно към дома не беше лесно, защото автобусът се повреди. След известно време ни взе един камион, чиято каросерия вече беше пълна с хора. Това ни предостави възможност да проповядваме на спътниците си, които искаха да знаят защо бяхме там. Въпреки че са срамежливи по природа, като цяло тези хора са сърдечни и приятелски настроени.

След като пътувахме девет часа в каросерията на този камион, пристигнахме вкъщи — мокри до кости и премръзнали. Но пътуването ни не беше напразно. По пътя успяхме да се уговорим за изучаване на Библията с една жена, която живееше в града.

Наистина, за нас тези пътувания бяха прекрасна възможност да известим добрата новина на хората в тези отдалечени области. Проповядвахме в четири села и в много други махали. Винаги си спомняхме думите: „Колко са прекрасни върху планините краката на онзи, който носи добра новина, който известява мир, който носи добра новина за нещо по–добро, който известява спасение!“ (Иса. 52:7, НС; Рим. 10:15)

[Снимка на страница 17]

Готови да проповядваме добрата новина