„Той ме води в пътеките на праведността“

Разказано от Олга Камбъл

„Добрият пример е като звънец, който приканва другите да те последват — ми написа моята сестра Емили. — Ти беше този звънец и аз откликнах.“ Тези думи бяха част от писмото, с което Емили ме поздравяваше за навършването на шейсет години в целодневната служба. Нека ви разкажа какво представляваше детството ми и как започнах службата, на която посветих живота си.

РОДЕНА съм на 19 януари 1927 г. в едно украинско семейство, което живееше във ферма близо до Уакау (провинция Саскачеван, централната част на западна Канада). Моят брат близнак Бил и аз бяхме шестото и седмото от общо осемте деца в семейството. Ние, най–малките деца, помагахме на нашия работлив баща във фермата. А в малката ни къща мама се грижеше за нас въпреки ужасните болки от ревматоидния артрит, който в крайна сметка отне живота ѝ. Тя беше само на трийсет и седем години, когато умря, а аз — едва на четири.

Шест месеца след смъртта на мама, баща ни се ожени повторно. След време домът ни, който вече споделяхме с петте си природени сестри, се изпълни с напрежение. Опитвах се да проявявам уважение към новата си майка, но за по–големия ми брат Джон това беше по–трудно.

В края на 30–те години на ХХ век Бил и аз започнахме да посещаваме основно училище и там успявахме да избягаме от бъркотията вкъщи. Вече се надигаше Втората световна война и патриотизмът завладяваше всички. Нашата нова учителка въведе отдаването на чест на знамето, но една ученичка отказваше да участва в това. Останалите я обсипваха с обиди. Аз обаче се възхищавах на нейната смелост и я попитах защо не отдава чест на знамето. Тя обясни, че принадлежи към Изследователите на Библията, както биваха наричани понякога Свидетелите на Йехова, и че отдава поклонение единствено на Бога. (Изход 20:2, 3; Деяния 5:29)

Напускам дома

През 1943 г. започнах работа в град Принс Албърт, като товарех камиони и доставях каси с безалкохолни напитки. Тъй като копнеех за ръководство от Бога, си купих Библия, но ми беше толкова трудно да я разбирам, че плачех от безпомощност. Всичко, което знаех от Библията, се свеждаше до молитвата „Отче наш“. (Матей 6:9–13)

Една неделя моята хазяйка, която редовно ходеше на църква, се похвали, че е изхвърлила от прага си една жена „от онези, които говорят за Библията“. Чудех се как може да е толкова груба. След няколко седмици, в един неделен ден не се чувствах добре и не отидох на църква, а си останах вкъщи. Тогава същата жена дойде отново.

„Молиш ли се на Бога?“ — попита ме тя.

„Да, знам „Отче наш“ — ѝ отвърнах аз.

Слушах внимателно, докато тя ми обясняваше значението на Исусовите думи. Тя ми обеща да дойде отново следващата сряда.

Когато хазяйката ми се прибра, развълнувано ѝ разказах за жената, която говореше за Библията и беше Свидетелка на Йехова. Но за мое учудване хазяйката ми ме заплаши с думите: „Ако тя дойде отново тук в сряда, ще ви изритам и двете от дома си!“

Обиколих целия квартал, за да намеря Свидетелката, за която знаех, че се казва госпожа Рампъл. Когато я намерих, ѝ разказах за възникналия проблем и я помолих да ми обясни всичко, което знае за Библията. Сякаш обсъдихме всичко от Битие до Откровение! Тя сравни днешните времена с дните на Ной, когато Бог сложил край на тогавашния неправеден свят и избавил Ной и семейството му, за да живеят на изчистената след Потопа земя. (Матей 24:37–39; 2 Петър 2:5; 3:5–7, 12)

„Виждам, че за тебе тези библейски учения са истината — ми каза госпожа Рампъл в края на дългия ни разговор. — След две седмици ще има конгрес на Свидетелите на Йехова и ти трябва да бъдеш покръстена.“ Същата нощ не можах да заспя и лежах с широко отворени очи, мислейки за всичко, което бях научила. Покръстването ми изглеждаше една много сериозна стъпка. Но пък исках да служа на Бога! Макар че имах ограничено познание върху Библията, бях покръстена на 15 октомври 1943 г., когато бях на шестнайсет години.

Премествам се чак в Торонто

През ноември брат ми Фред ме помоли да се грижа за почистването на триетажната къща, в която той живееше и която се намираше в Торонто (източната част на Канада). Съгласих се, защото смятах, че там ще имам по–голяма свобода да се покланям на Йехова. Преди да замина, посетих сестра си Ан, която все още живееше наблизо в Саскачеван. Тя имаше изненада за мене — двете с другата ни сестра Дорис изучаваха Библията със Свидетелите на Йехова. Ан ме подкани и аз да направя същото. Тогава и аз разкрих своята тайна — вече бях покръстена Свидетелка!

Двете с по–малката ми сестра Емили предприехме дългото пътуване с влак до Торонто. Бил ни посрещна на гарата и ни заведе до къщата, където живееха заедно с Фред и Джон. Попитах Фред кой друг живее в къщата. Той ми каза: „Няма да повярваш! Помниш ли Алекс Рийд от нашия град? Той живее на последния етаж. Този луд човек се интересува от онези Изследователи на Библията!“ Сърцето ми подскочи от радост.

Качих се тихо на пръсти, за да видя Алекс, и се уговорихме да отидем заедно на събрание още същата вечер. Исках да започна да посещавам събранията веднага, за да нямат време братята ми да ме разубеждават. Малко след това отидох на проповедна служба за пръв път, макар че официално не бях изучавала Библията. Беше ми приятно да разговарям с много украинци, използвайки езика, който бях научила в детството си.

Бил обичаше да чете списание „Стражева кула“, което често оставях в стаята му. След като той се премести в Британска Колумбия (западната част на Канада), му изпратих като подарък абонамент за „Стражева кула“. Макар че обикновено пестеше думите си, Бил ми написа едно писмо, дълго десет страници, за да ми благодари. След време той отдаде живота си на Йехова и стана пламенен християнски надзорник. Изпитах огромно щастие от това, че петима от братята и сестрите ми — Бил, Ан, Фред, Дорис и Емили — станаха отдадени поклонници на Йехова!

На 22 май 1945 г. канадското правителство вдигна забранатаa върху дейността на Свидетелите на Йехова. Всъщност не бях разбрала, че сме забранени, докато не чух това съобщение. Заедно с приятелката ми Джуди Лукъс решихме да започнем целодневна служба като пионерки далече на изток във френскоезичния Квебек. Когато разбраха за плановете ни, двете ми сестри Дорис и Емили решиха да служат като пионерки във Ванкувър (Британска Колумбия), на другия край на континента.

Религиозна нетърпимост в Квебек

Преместването ми в Квебек не беше само промяна на обстановката. Там имаше жестоко противопоставянеb срещу проповедната дейност на Свидетелите на Йехова. Ние се радвахме да участваме в разпространяването на трактата „Изгарящата омраза на Квебек към Бога, Христос и свободата е срам за цяла Канада“. Това изобличително послание осъждаше религиозната нетърпимост, проявявана към Свидетелите.

В продължение на шестнайсет дни от около два часа̀ всяка сутрин започвахме тихо да пъхаме трактати под вратите. В една жилищна кооперация научихме, че полицията е тръгнала към нас. Ние им избягахме, като се скрихме в една странична улица. На следващия ден отново излязохме по улиците и предлагахме списания „Стражева кула“ и „Пробудете се!“. През следващите месеци полицията ни арестуваше толкова много пъти, че престанахме да ги броим. За да съм подготвена в случай на арест, винаги си носех четка за зъби и молив за очи.

През ноември 1946 г. Нейтън Нор от Бруклин (Ню Йорк), който тогава ръководеше целосветската дейност на Свидетелите, дойде да ни посети. Той покани 64 от пионерите в Квебек, сред които бях и аз, да посетят деветия клас на Библейското училище Гилеад на „Стражева кула“ в Саут Лансинг (Ню Йорк). В това училище преминахме един интензивен петмесечен курс на обучение върху Библията. След като го завършихме през август 1947 г., бяхме изпратени в различни градове из Квебек, за да основем нови сборове.

Възнаграждаваща служба

Четири от момичетата, сред които бях и аз, бяха изпратени в град Шърбрук. Докато ходехме пеша до проповедния си район и обратно, се упражнявахме усърдно да говорим френски език, като повтаряхме отново и отново спреженията на френските глаголи. Понякога нямахме пари за обяд и тогава се връщахме вкъщи и учехме. Моята партньорка Кей Линдхорст владееше граматиката много добре. Тя трябваше да ме учи първо на правилата на английската граматика, за да мога да разбера френската.

Най–вълнуващата част от моята пионерска служба беше в град Викториявил, който по онова време наброяваше 15 000 души. Почти никой не говореше английски, така че имахме чудесната възможност да подобрим френския си. Първата ни седмица там беше много вълнуваща. Където и да отидехме, хората приемаха нашата литература. Когато отидохме там следващия път обаче, всички врати бяха затворени и щорите бяха спуснати. Какво се беше случило?

Местният свещеник беше предупредил хората да не разговарят с нас. Затова когато вървяхме от врата на врата, след нас на известно разстояние вървяха деца и хвърляха по нас камъни и снежни топки. Въпреки това обаче имаше много хора, които жадуваха да чуят библейското послание. В началото можехме да ги посещаваме само по тъмно. Но като напредваха в библейското си познание, те започваха да изучават открито въпреки неодобрението на съседите си.

През 50–те години на ХХ век заедно със сестрите ми се върнахме в Уакау за кратко посещение. На събранието на сбора разказахме някои случки от службата. След това председателстващият служител ни каза: „Когато бъде възкресена и научи, че децата ѝ са станали Свидетели на Йехова, майка ви ще бъде много щастлива!“ Той ни обясни, че преди да умре, мама изучавала Библията с една Свидетелка. Очите ни се насълзиха, когато разбрахме, че тя е поемала в себе си библейските истини, и си помислихме, че ако животът ѝ не беше завършил преждевременно, тя непременно щеше да ги сподели с нас.

Брак и съвместна служба

През 1956 г. срещнах Мъртън Камбъл, един Свидетел, който по време на Втората световна война беше прекарал 27 месеца в затвора заради християнския си неутралитет. Той служеше вече почти десет години в централата на Свидетелите на Йехова в Бруклин. Мъртън притежаваше много хубави духовни качества и аз разбрах, че той ще е добър съпруг. Ние си писахме няколко месеца и взаимното ни уважение и привързаност прераснаха в любов.

Оженихме се на 24 септември 1960 г. За мене е огромна благословия да споделя изминалите 47 години от живота си с един чудесен духовен човек! Вече 58 години Мъртън работи в Отдела по службата, който осигурява напътствия и ръководство на сборовете на Свидетелите на Йехова в САЩ. В продължение на повече от 30 години работата ми в Бруклин беше да се грижа за подредбата на стаите за гости и впоследствие на големите конгресни зали в областта на град Ню Йорк. След това през 1995 г. двамата с Мъртън бяхме назначени в Образователния център на „Стражева кула“ в Патерсън, който се намира на около 110 километра на север от град Ню Йорк.

Когато напуснах дома си на 12 години, не си бях представяла, че един ден ще бъда заобиколена от едно огромно духовно семейство, част от което са и собствените ми братя и сестри. Копнея за времето в Божия нов свят, когато ще можем да се съберем около мама и да ѝ разкажем какво се случи, докато тя спеше в смъртта, особено за това как Йехова любещо се погрижи за духовните нужди на нейните деца. Колко се радваме, че Йехова ни води в „пътеките на праведността“! (Псалм 23:3, НС)

[Бележки под линия]

[Снимки на страница 27]

Моите родители и къщата, в която живеехме заедно с моите седем братя и сестри

[Снимка на страница 29]

С моите партньорки в службата в Отава през 1952 г.

[Снимка на страница 29]

Заедно с моите братя и сестри — (отляво надясно) Ан, Мари, Фред, Дорис, Джон, аз, Бил и Емили

[Снимка на страница 29]

С Мъртън днес