Биографичен разказ

Застанахме твърдо на страната на Божието управление

РАЗКАЗАНО ОТ МИХАЛ ЖОБРАК

След един месец в единична килия, бях отведен на разпит. Разпитващият почервеня и започна да вика: „Шпиони! Американски шпиони!“ Какво го ядоса толкова? Той ме попита от коя религия съм и аз отговорих, че съм Свидетел на Йехова.

ТОВА се случи преди повече от половин век. По това време страната, в която живеех, беше под комунистическо управление. Но много преди това вече бяхме изпитали силно противопоставяне спрямо нашата християнска образователна дейност.

Изпитваме болезнените последици на войната

Бях на осем години, когато започна Първата световна война през 1914 г. По това време нашето село Залужице беше под монархическата власт на Австро–Унгарската империя. Войната не само преобърна световната сцена, но и рязко прекрати моето детство. Баща ми, който беше войник, загина още в началото на военните действия. Така майка ми, по–малките ми сестри и аз изпаднахме в крайна бедност. Като най–големия и единствен мъж в семейството, скоро нарамих многото отговорности, свързани с малката ни ферма и с къщата. Още от детските години бях много религиозен. Пасторът в нашата реформаторска (калвинистка) църква дори ме помоли да го замествам и да преподавам на своите съученици, когато отсъства.

През 1918 г. Голямата война свърши и ние почувствахме облекчение. Австро–Унгарската империя се разпадна и станахме граждани на Чехословашката република. Много от онези, които живееха в нашата област, но бяха имигрирали в Съединените щати, се върнаха. Сред тях беше Михал Петрик, който дойде в селото ни през 1922 г. Когато той посети едно семейство, наши съседи, ние с майка ми също бяхме поканени.

Божието управление става реалност за нас

Михал беше Изследовател на Библията, както бяха известни тогава Свидетелите на Йехова, и говореше на много важни библейски теми, които ме заинтригуваха. Той говореше най–вече за идващото Царство на Йехова. (Даниил 2:44) Когато каза, че щяло да има християнско събрание в село Захор следващата неделя, бях решен да отида. Станах в четири часа сутринта, ходих пеш осем километра до моя братовчед, за да взема назаем колело. След като поправих спуканата гума, продължих още 24 километра до Захор. Не знаех къде точно ще се проведе събранието, затова минах бавно по една от улиците. Чух песен на Царството в една от къщите. Сърцето ми трепна от радост. Влязох в къщата и обясних защо бях дошъл. Бях поканен да се присъединя към закуската на семейството и след това ме заведоха до мястото на събранието. Въпреки че трябваше да карам колелото и да ходя пеш още 32 километра на връщане, не се чувствах изморен. (Исаия 40:31)

Бях смаян от ясните, основани на Библията обяснения на Свидетелите на Йехова. Перспективата да се радвам на съвършен и удовлетворяващ живот под Божието управление докосна сърцето ми. (Псалм 104:28) С майка ми решихме да представим писмо, с което да се отпишем от църквата. Това причини доста смут в селото ни. Някои хора дори отказаха да ни говорят за известно време, но пък имахме добро общуване с много Свидетели в нашата област. (Матей 5:11, 12) Не след дълго бях покръстен в река Ух.

Службата става наш начин на живот

Използвахме всяка една възможност да проповядваме за Царството на Йехова. (Матей 24:14) Съсредоточавахме усилията си най–вече на добре организираните проповедни кампании в неделя. Както беше обичайно тогава, хората ставаха рано, така че и ние започвахме да проповядваме доста рано. По–късно през деня се провеждаше публично събрание. Библейските учители говореха свободно, без да използват написан текст. Те вземаха предвид броя на заинтересуваните хора, техния религиозен произход и въпросите, които ги интересуваха.

Библейските истини, които проповядвахме, отвориха очите на много искрени хора. Скоро след покръстването си започнах да проповядвам в село Трховище. В една от къщите разговарях с много мила и приятелски настроена жена, госпожа Зузана Москал. Тя и семейството ѝ бяха калвинисти, какъвто бях и аз преди. Въпреки че беше запозната с Библията, тя не намираше отговор на много библейски въпроси. Разговаряхме около час и ѝ оставих книгата „Арфата на Бога“a.

Семейство Москал веднага включило книгата в тяхното редовно четене на Библията. И други семейства в това село проявиха интерес и започнаха да посещават събранията ни. Техният калвинистки пастор се изказал строго против нас и нашата литература. Тогава някои от заинтересуваните му предложили да дойде на едно наше събрание и в публична дискусия да опровергае ученията ни.

Той дойде, но не успя да представи нито един аргумент от Библията, с който да подкрепи своите учения. За да се защити, той заяви: „Не можем да вярваме на всичко в Библията. Тя е била писана от хора и религиозните въпроси могат да бъдат обяснени по различни начини.“ Това беше повратен момент за мнозина. Някои му казаха, че щом той не вярва в Библията, те няма да идват повече да слушат неговите проповеди. Така те прекъснаха връзките си с калвинистката църква и около 30 човека от това село заеха твърда позиция на страната на библейската истина.

Проповядването на добрата новина за Царството стана наш начин на живот, затова естествено си търсех съпруга от духовно силно семейство. Един от моите съработници в службата беше Ян Петрушка, който беше научил истината в Съединените щати. Неговата дъщеря Мария ми направи впечатление с готовността си да дава свидетелство на всеки, точно както баща ѝ. През 1936 г. се оженихме. Мария ми беше вярна партньорка в продължение на 50 години до смъртта си през 1986 г. През 1938 г. се роди единственият ни син Едуард. Но по това време изглеждаше неизбежна още една война в Европа. Как това щеше да засегне дейността ни?

Християнската ни неутралност е поставена на изпитание

Когато започна Втората световна война, Словакия, която стана отделна държава, беше под нацистко управление. Все още правителството не беше взело конкретни мерки против Свидетелите на Йехова като организация. Но разбира се, трябваше да действаме тайно, а литературата ни беше цензурирана. Въпреки това ние дискретно продължавахме да вършим своите дейности. (Матей 10:16)

Когато военните действия се усилиха, бях призован в армията, въпреки че бях над 35–годишен. Заради християнския си неутралитет отказах да участвам във войната. (Исаия 2:2–4) За щастие, преди властите да решат какво да правят с мене, всички, които бяха на моята възраст, бяха освободени от военни задължения.

Разбрахме, че за братята в градовете е много по–трудно да си осигурят необходимите неща за живот, отколкото за нас по селата. Затова искахме да споделим с тях каквото имахме. (2 Коринтяни 8:14) Взехме толкова хранителни продукти, колкото можехме да носим, и пътувахме 500 километра през страната до Братислава. Връзките на християнска любов и приятелство, които създадохме по време на военните години, ни подкрепяха в трудните времена, които предстояха.

Получаваме необходимото насърчение

След Втората световна война Словакия отново стана част от Чехословакия. От 1946 до 1948 г. конгресите на Свидетелите на Йехова за цялата страна се провеждаха или в Бърно, или в Прага. Ние, от източна Словакия, пътувахме със специални влакове, уредени за делегатите на конгреса. Тези влакове можеха да се нарекат „пеещи влакове“, тъй като пеехме през цялото пътуване. (Деяния 16:25)

Помня особено конгреса в Бърно през 1947 г., на който присъстваха трима християнски надзорници от световната централа, един от които беше брат Нейтан Х. Нор. За да съобщим за публичния доклад, ходехме през града с плакати тип сандвичи, с които обявявахме темата. Нашият син, Едуард, който тогава беше само на девет години, беше много разочарован, че не е получил такъв плакат. Затова братята направиха малки плакати, не само за него, но и за много други деца. Децата свършиха много добра работа в обявяването на доклада!

През февруари 1948 г. комунистите дойдоха на власт. Знаехме, че е само въпрос на време правителството да ограничи нашата дейност. През септември същата година се проведе конгрес в Прага. Очакването на друга забрана над публичните ни събирания само след три години възможност да се събираме свободно, предизвика силни емоции в нас. Преди края на конгреса приехме резолюция, в която отчасти се казваше: „Ние, Свидетелите на Йехова, които сме се събрали заедно, ... сме решени да увеличаваме тази благословена служба още повече, и благодарение на милостта на Господаря, да постоянстваме в нея във време на трудности и да оповестяваме добрата новина за Божието Царство с още по–голяма пламенност.“

„Врагове на държавата“

Два месеца след конгреса в Прага тайната полиция нахлу в дом Бетел край Прага. Отнеха ни имота, конфискуваха литературата, която намериха, и арестуваха всички бетелови служители и някои други братя. Но предстояха още трудности.

През нощта на 3 срещу 4 февруари 1952 г. силите за сигурност минаха през страната и арестуваха над 100 Свидетели. Аз бях един от тях. Към три часа през нощта полицията събуди семейството ми. Без никакво обяснение, ми наредиха да тръгна с тях. Сложиха ми белезници, завързаха ми очите и заедно с няколко други братя ни качиха в каросерията на един камион. Накрая се озовах в единична килия.

Цял месец мина, без никой да говори с мене. Единственият човек, когото виждах, беше пазачът, който през един отвор на вратата ми подаваше оскъдната храна. Тогава бях извикан на разпит, както споменах в началото. След като ме нарече шпионин, разпитващият продължи: „Религията е невежество. Няма Бог! Не можем да ти позволим да заблуждаваш работническата ни класа. Или палачът ще ритне стола под тебе, или ще изгниеш в затвора. И твоят Бог да беше дошъл тука, и него щяхме да убием!“

Понеже знаеха, че няма конкретен закон, забраняващ християнските ни дейности, властите искаха да дадат ново определение на дейностите ни, така че да бъдат против съществуващите закони. Затова ни обрисуваха като „врагове на държавата“ и чужди шпиони. Но за да направят това, трябваше да прекършат волята ни и да ни накарат да „признаем“ фалшивите им обвинения. След разпита през онази нощ не ми позволиха да спя. След няколко часа бях извикан отново на разпит. Този път разпитващият искаше да подпиша документ, в който пишеше: „Като враг на Народна република Чехословакия, не се присъединих към [колхоза], защото очаквах американците.“ След като отказах да подпиша такава лъжа, бях хвърлен в карцера.

Беше ми забранено да спя, да лежа, дори да седя. Можех само да стоя прав и да ходя. Когато нямах повече сили, легнах на бетонния под. Тогава пазачите ме отведоха пак на разпит. Разпитващият ме попита: „Ще подпишеш ли сега?“ Когато отново отказах, той ме удари по лицето. Започнах да кървя. Тогава той изръмжа на пазачите: „Той иска да се самоубие. Дръжте го под наблюдение!“ Върнаха ме обратно в единичната килия. Тези разпити продължиха шест месеца. Никакво идеологично убеждаване, нито каквито и да било опити да ме накарат да призная, че съм враг на държавата, не намалиха решимостта ми да запазя лоялността си към Йехова.

Месец преди да се изправя пред съда, от Прага дойде прокурор и разпитваше всеки един от нас 12–те братя. Той ме попита: „Какво ще направиш, ако империалистите от Запада нападнат страната ни?“ Отговорих му: „Това, което направих и когато тази страна заедно с Хитлер нападна СССР. Тогава не воювах, няма да воювам и сега, защото съм християнин и съм неутрален.“ Тогава той ми каза: „Не можем да толерираме Свидетелите на Йехова. Имаме нужда от войници, в случай че империалистите от Запада ни нападнат. Войници, които да освободят работническата ни класа в Запада.“

На 24 юли 1953 г. бяхме въведени в съдебната зала. Един по един, всички ние 12–те бяхме извиквани пред състав от съдии. Използвахме възможността да дадем свидетелство за нашата вяра. След нашите отговори на фалшивите обвинения срещу нас, един адвокат се изправи и каза: „Бил съм много пъти в тази съдебна зала. Обикновено има много признания, разкаяние и дори сълзи. Но тези мъже ще си тръгнат от тук много по–силни, отколкото когато дойдоха.“ Впоследствие всичките 12 души бяхме обвинени в заговор срещу държавата. Бях осъден на три години затвор и държавата конфискува имуществото ми.

Напредналата възраст не ме спира

След като се прибрах вкъщи, все още бях под наблюдението на тайната полиция. Въпреки това възобнових теократичните си дейности и ми беше поверен духовния надзор в нашия сбор. Макар че ни позволиха да живеем в конфискуваната ни къща, тя ни беше законно върната 40 години по–късно, след като падна комунистическият режим.

Преживяванията ми в затвора не бяха последните в нашето семейство. Само три години след като бях вкъщи, и Едуард също беше повикан да служи в армията. Поради обучената си от Библията съвест той отказа и беше хвърлен в затвора. Години по–късно внукът ми Петер преживя същото, независимо от недоброто му здраве.

През 1989 г. комунистическият режим в Чехословакия падна. Колко щастлив бях, че след 40 години забрана можех свободно да проповядвам от къща на къща! (Деяния 20:20) Доколкото здравето ми позволяваше, се радвах на този вид служба. Сега съм на 98 години, здравето ми се влоши, но съм радостен, че все още мога да свидетелствам на хората за чудесните обещания на Йехова за бъдещето.

Мога да изброя 12 държавни глави от пет различни държави, които са управлявали над родния ми град. Сред тях са диктатори, президенти и един цар. Никой от тях не можа да осигури трайно решение на проблемите, които измъчваха хората при тяхното управление. (Псалм 146:3, 4) Благодарен съм на Йехова, че ми позволи да го опозная още в ранните години от живота ми. Така имах възможността да разбера как Той ще разреши проблемите посредством месианското Царство и да избегна безсмислието на живот без Бога. Активно проповядвах най–добрата новина повече от 75 години. Това ми даде цел в живота, удовлетворение и прекрасна надежда за вечен живот на земята. Какво друго бих могъл да искам?b

[Бележки под линия]

[Снимка на страница 26]

Скоро след сватбата ни

[Снимка на страница 26]

С Едуард в началото на 40–те години

[Снимка на страница 27]

Обявяване на конгреса в Бърно през 1947 г.