Научих се да разчитам на Йехова

РАЗКАЗАНО ОТ ЯН КОРПА–ОНДО

Беше 1942 г. и аз бях пазен от унгарски войници близо до град Курск (Русия). Бяхме затворници на силите на Оста, които воюваха с руснаците през Втората световна война. Гробът ми беше изкопан и ми бяха дадени десет минути да реша дали ще подпиша документ, който казваше, че вече не съм Свидетел на Йехова. Но преди да разкажа какво стана, нека ви кажа как попаднах там.

РОДЕН съм през 1904 г. в малкото селце Захор, което днес се намира в източната част на Словакия. След Първата световна война Захор стана част от новообразуваната държава Чехословакия. Нашето село се състоеше от около 200 къщи и две църкви — гръцка и калвинистка.

Макар че ходех в калвинистката църква, водех живот без всякакви морални задръжки. Недалеч от мен живееше един човек, който беше много различен. Един ден той започна разговор с мен и ми даде назаем Библия. За първи път държах тази книга в ръцете си. Горе–долу по това време, през 1926 г., се ожених за Барбора и скоро вече имахме две деца — Барбора и Ян.

Започнах да чета Библията, но не разбирах много неща. Затова отидох при моя пастор и го помолих да ми помогне. „Библията е само за образовани хора — каза той, — изобщо не се опитвай да я разбереш.“ След това ме покани да играем на карти.

Тогава отидох при онзи човек, който ми беше дал Библията. Той беше Изследовател на Библията, както бяха наричани по онова време Свидетелите на Йехова. Той с радост ми оказа помощ и след известно време очите ми започнаха да се отварят. Престанах с прекаленото пиене и започнах да водя морален живот; дори започнах да говоря на другите за Йехова. Библейската истина намери място в Захор в началото на 20–те години на века и скоро беше основана активна група от Изследователи на Библията.

И въпреки това имаше силно религиозно противопоставяне. Местният свещеник настрои повечето от членовете на моето семейство срещу мен, като твърдеше, че съм полудял. Но животът ми започна да придобива цел и аз твърдо реших да служа на истинския Бог, Йехова. Затова през 1930 г. символизирах своето отдаване на Йехова и бях покръстен.

Начало на сериозни изпитания

През 1938 г. нашата област попадна под властта на Унгария, която беше на страната на Германия по време на Втората световна война. По това време ние бяхме около 50 Свидетели в нашето село, в което живееха по–малко от хиляда души. Ние продължихме да проповядваме, макар че животът и свободата ни бяха застрашени.

През 1940 г. бях призован в унгарската армия. Какво да правя? Бях чел в библейските пророчества за хора, които са изковали оръжията си за война в мирни оръдия на труда, и знаех, че след време Бог ще премахне войните от земята. (Псалм 46:9; Исаия 2:4) Затова мразех войната и реших да не отида в армията въпреки последствията.

Бях осъден на 14 месеца затвор и излежах присъдата си в Печ (Унгария). Петима други Свидетели бяха в същия затвор и бяхме много благодарни за това, че можехме да се събираме. Но за известно време бях в единична килия, с вериги на краката. Когато отказахме да вършим работа, свързана с военните действия, бяхме бити. Освен това бяхме принудени да стоим в позиция „мирно“ по цели дни, с изключение на два часа на обяд. Това мъчително положение продължи месеци наред. Но ние бяхме щастливи, защото имахме чиста съвест пред своя Бог.

Натиск за компромис

Един ден група от 15 католически свещеници дойдоха и се опитаха да ни убедят, че е важно да подкрепим военните действия, като се присъединим към армията. По време на разговора ние казахме: „Ако можете да докажете от Библията, че душата е безсмъртна и че ние ще отидем в небето, ако умрем по време на войната, тогава ще се присъединим към армията.“ Разбира се, те не можаха да докажат това и не искаха да продължат разговора.

През 1941 г. присъдата ми изтече и очаквах с нетърпение да бъда заедно със семейството си. Но вместо това окован във вериги, бях закаран в една военна база в Шарошпатак (Унгария). Когато пристигнахме, ми беше предоставена възможност да бъда освободен. „Трябва само да подпишеш това обещание, че ще платиш 200 пенгьо, когато се върнеш в къщи“ — ми казаха.

„Как така? — попитах аз. — За какво са ви парите?“

„В замяна на парите — ми казаха — ще получиш удостоверение, че не са те одобрили на медицинския преглед за армията.“

Това ме изправи пред труден въпрос. Повече от година понасях нечовешко отношение; бях изморен. И ако се съгласях да платя малко пари, сега щях да бъда свободен. „Ще си помисля“ — измърморих.

Какво щеше да бъде моето решение? Имах жена и деца, за които да мисля. Но по това време получих писмо от събрат християнин, в което той ме насърчаваше. Той цитираше Евреи 10:38, където апостол Павел цитира думите на Йехова: „А който е праведен пред Мене, ще живее чрез вяра; но ако се дръпне назад, няма да благоволи в него душата Ми.“ Скоро след това двама унгарски офицери от казармата разговаряха с мен и единият ми каза: „Не знаеш колко много те уважаваме за това, че поддържаш библейските принципи така твърдо! Не отстъпвай!“

На следващия ден отидох при онези, които ми предложиха свобода за 200 пенгьо и им казах: „Щом Йехова Бог допусна да бъда хвърлен в затвора, той ще се погрижи за освобождението ми. Няма да се откупвам.“ Така бях осъден на десет години затвор. Но това не беше краят на опитите да ме накарат да направя компромис. Съдът предложи да ме помилва, ако се съглася да служа в армията само за два месеца, като при това нямаше да съм принуден да нося оръжие! Отказах и това предложение и затворническата ми присъда влезе в сила.

Преследването нараства

Отново бях отведен в затвора в Печ. Този път мъченията бяха още по–жестоки. Вързаха ръцете ми на гърба и ме провесиха на тях за около два часа. В резултат на това и двете ми рамена бяха изкълчени. Такива мъчения се повтаряха непрекъснато в течение на шест месеца. Само на Йехова мога да благодаря, че не отстъпих.

През 1942 г. в една група, съставена от политически затворници, евреи и 26 Свидетели на Йехова, бяхме отведени в град Курск в една област, окупирана от немски войски. Бяхме предадени на немците и те наредиха затворниците да работят — да носят храна, оръжия и дрехи на войниците на фронта. Ние, Свидетелите, отказахме да вършим това, защото то нарушаваше християнския ни неутралитет. В резултат бяхме върнати на унгарците.

В крайна сметка бяхме отведени в местния затвор в Курск. Няколко дни подред бяхме бити три пъти дневно с гумени бичове. Бях ударен по слепоочието и паднах на колене. Докато ме биеха, си мислех: ‘Не е толкова трудно да се умре.’ Цялото ми тяло се вцепени и не усещах абсолютно нищо. Три дни не получихме абсолютно никаква храна. След това бяхме изправени пред съд и шестима бяха осъдени на смърт. След като присъдата беше изпълнена, останахме двадесет.

Изпитанията на вярата, които преживях през тези дни на октомври 1942 г. в Курск, бяха най–жестоките, с които се бях сблъсквал. Това, което чувствувахме, е добре изразено от цар Йосафат от древността, когато срещу неговия народ се била изправила многократно превъзхождаща го армия: „В нас няма сила да противостоим на това голямо множество, което иде против нас, и не знаем що да правим; но към Тебе са очите ни.“ — 2 Летописи 20:12.

Ние двадесетимата бяхме изведени да копаем общия си гроб, като ни пазеха 18 унгарски войника. Когато свършихме изкопа, ни беше казано, че имаме десет минути да решим да подпишем един документ, част от който гласеше: „Учението на Свидетелите на Йехова е погрешно. Няма повече да вярвам в него или да го подкрепям. Ще се бия за унгарската родина . . . Удостоверявам с подписа си, че ще стана член на католическата църква.“

След като десетте минути изтекоха, се чу заповед: „Надясно! Към гроба ходом марш!“ След това заповедта: „Първият и третият затворник, влезте в ямата!“ На тях двамата им бяха дадени още десет минути, за да решат да подпишат документа. Един от войниците ги молеше: „Откажете се от вярата си и излезте от гроба!“ Никой не каза нито дума. Тогава офицерът ги застреля.

„А останалите?“ — един войник попита офицера.

„Вържете ги — отговори той, — ще ги измъчваме още малко и ще ги застреляме утре, в шест часа сутринта.“

Внезапно се изплаших, не от това, че ще умра, а от това, че няма да мога да издържа мъченията и ще направя компромис. Затова пристъпих напред и казах: „Господин офицер, ние сме извършили същото, каквото и нашите братя, които току–що застреляхте. Защо не застреляте и нас?“

Но не ни застреляха. Бяхме вързани с ръце на гърба. След това ни провесиха за ръцете ни. Когато губехме съзнание, ни обливаха с вода. Болката беше нетърпима, защото от тежестта на тялото раменните стави се изкълчваха. Това мъчение продължи около три часа. Изведнъж дойде заповед да не се разстрелват повече Свидетели на Йехова.

Придвижване на Изток и бягство

След три седмици ни строиха в колона и вървяхме няколко дни, докато стигнахме бреговете на река Дон. Тези, които ни водеха, ни казаха, че не бива да ни връщат обратно живи. През деня ни даваха безсмислена работа, копаехме окопи и след това ги заравяхме. Вечерта бяхме свободни да се движим наоколо.

Според мен имахме две възможности. Да умрем на място или да избягаме от немците и да се предадем на руснаците. Само трима решихме да избягаме през замръзналата река Дон. На 12 декември 1942 г. се помолихме на Йехова и потеглихме. Стигнахме руската фронтова линия и веднага бяхме хвърлени в лагер заедно с още 35 000 затворника. През пролетта само около 2300 затворника все още бяха живи. Останалите бяха умрели от глад.

Освобождение, но следващо нещастие

Преживях остатъка от войната, включително и няколко месеца след като тя свърши, като руски затворник. Накрая през ноември 1945 г. стигнах у дома в Захор. Стопанството ни беше в много лошо състояние, затова трябваше да започна всичко отначало. Жена ми и децата ми бяха работили в стопанството през войната, но през октомври 1944 г., когато руснаците наближили, те били евакуирани на изток. Всичко, което притежавахме, беше ограбено.

Но най–лошото беше, че когато се върнах в къщи, жена ми беше много болна. През февруари 1946 г. тя умря. Беше само на 38 години. Имахме толкова малко време да се радваме на това, че отново сме заедно след повече от пет дълги и трудни години на раздяла.

Намерих утеха сред духовните си братя, като посещавах събранията и участвувах в службата от къща на къща. През 1947 г. успях да взема назаем малко пари и да пътувам до Бърно, едно разстояние от около 400 километра, за да присъствувам на един конгрес. Там, сред своите християнски братя, сред които беше и Нейтън Х. Нор, тогавашният президент на Библейското и трактатно дружество „Стражева кула“, получих много утеха и насърчение.

Не се радвахме дълго на следвоенната си свобода. През 1948 г. комунистите започнаха да ни потискат. Много от братята, които бяха начело на дейността на Свидетелите на Йехова в Чехословакия, бяха арестувани през 1952 г. и аз получих отговорността да се грижа за сборовете. През 1954 г. и аз бях арестуван и бях осъден на четири години затвор. Синът ми, Ян, и неговият син, Юрай, също бяха затворени за това, че пазят християнския си неутралитет. Аз бях две години в Държавния затвор Панкрац в Прага. През 1956 г. беше обявена амнистия и бях освободен.

Най–после свобода!

Най–после през 1989 г. комунизмът отпусна хватката си над Чехословакия и работата на Свидетелите на Йехова получи законно признание. Така ние имахме свобода да се събираме заедно и да проповядваме открито. По това време в Захор имаше почти сто Свидетели, което означаваше, че всеки десети човек в селото беше Свидетел. Преди няколко години в Захор построихме прекрасна Зала на Царството с 200 места.

Здравето ми вече не е добро, затова братята ме карат с кола до Залата на Царството. За мен е удоволствие да съм там и се радвам да давам отговори по време на Изучаването на „Стражева кула“. Особено се радвам да видя представители на три поколения от моето семейство да служат на Йехова, включително и няколко от внуците. Един от внуците ми служеше като пътуващ надзорник на Свидетелите на Йехова в Чехословакия, докато се появиха семейни задължения, които го възпрепятствуваха в тази дейност.

Благодарен съм на Йехова за това, че ме укрепваше през многото изпитания. Поддържаше ме това, че държах вниманието си съсредоточено върху него, ‘сякаш виждах Онзи, който е невидим’. (Евреи 11:27, NW) Да, усещах неговата могъща десница на избавление. Затова дори и сега продължавам да се опитвам да присъствувам на събранията на сбора и да участвувам в изявяването на неговото име в публичната служба, дотолкова доколкото мога.

[Снимка на страница 25]

Залата на Царството в Захор

[Снимка на страница 26]

Ценя привилегията да давам отговори по време на Изучаването на „Стражева кула“