Биографичен разказ

Под загрижеността и любещата милост на Йехова

РАЗКАЗАНО ОТ ФЕЙ КИНГ

Родителите ми бяха добри хора, но подобно на много други изобщо не се интересуваха от религия. Майка ми често казваше: „Трябва да има Бог, иначе кой е направил цветята и дърветата?“ Но с това вярата ѝ се изчерпваше.

БАЩА ми почина през 1939 г., когато бях единайсетгодишна, и с майка живеехме в град Стокпорт, разположен на юг от Манчестър (Англия). Винаги съм искала да науча повече за Създателя и уважавах Библията, макар че не знаех нищо за нея. Затова реших да посетя англиканската църква и да видя какво мога да науча там.

Не разбирах нищо от църковните служби, но когато четяха от евангелията, думите на Исус някак си ме убедиха, че в Библията трябва да е записана истината. Когато си мисля за това, ми се струва странно, че сама не четях Библията. Дори по–късно, когато един семеен приятел ми даде съвременен превод на Новия завет, не отделих време, за да го прочета.

Избухването на Корейската война през 1950 г. ме накара сериозно да се замисля. Дали конфликтът щеше да се разрасне, подобно на Втората световна война? В такъв случай как можех да се подчиня на Исусовата заповед да обичам враговете си? От друга страна, можех ли да стоя безучастно и да гледам как нападат страната ми? Ако постъпех така, със сигурност щях да пренебрегна дълга си. Въпреки че бях объркана, все още вярвах, че отговорите на всичките ми въпроси се намират в Библията, но нямах ни най–малка представа къде и как да ги намеря.

Търся истината в Австралия

През 1954 г. с майка решихме да имигрираме в Австралия, където живееше сестра ми Джийн. След няколко години Джийн ми каза, че е помолила Свидетелите на Йехова да ме посетят, защото знаеше, че се интересувам от Библията и че ходя на църква. Тя искаше да разбере какво мисля за тях. „Не зная дали обясняват нещата по правилен начин, или не — призна тя, — но поне ги обясняват, за разлика от останалите църкви.“

Посетиха ме Бил и Линда Шнайдер, които бяха прекрасно семейство. Те бяха близо седемдесетгодишни и от много години служеха на Йехова. Преди работели в радиостанцията на Свидетелите на Йехова в Аделейд, а по време на Втората световна война, когато проповедната дейност в Австралия била забранена, станали целодневни проповедници. Но колкото и да ми помагаха Бил и Линда, аз продължавах да се интересувам и от други религии.

Мой колега ме заведе на събрание с евангелиста Били Греъм, след което с някои от присъстващите се запознахме с един пастор, който ни покани да му задаваме въпроси. Аз го попитах това, което все още не ми даваше мира: „Как може хората да са християни и да обичат враговете си, като в същото време воюват срещу тях и ги убиват?“ Изведнъж сред присъстващите настана суматоха — очевидно този въпрос безпокоеше всички! След малко пасторът каза: „Не зная отговора на този въпрос. Все още размишлявам върху него.“

Междувременно продължавах да изучавам Библията с Бил и Линда и през септември 1958 г. се покръстих. Твърдо реших да последвам примера на наставниците си и така през август следващата година станах редовна пионерка, тоест целодневна проповедничка. Осем месеца по–късно ме поканиха да се присъединя към редиците на специалните пионери. Бях много щастлива да науча, че сестра ми Джийн също е напреднала в изучаването си и се е покръстила.

Нови възможности

Служех в един от сборовете в Сидни и водех няколко домашни библейски изучавания. Един ден случайно срещнах пенсиониран свещеник от англиканската църква и го попитах какво учи църквата за края на света. Той ми каза, че е преподавал църковните учения в продължение на петдесет години, затова се учудих, когато ми отговори: „Ще трябва да отделя време да проуча този въпрос, защото не познавам Библията толкова добре, колкото Свидетелите на Йехова.“

Скоро след това беше отправен призив за доброволни служители, които да се преместят в Пакистан. Подадох молба, без да зная, че не изпращат неомъжени сестри, а само неженени братя или семейни двойки. Очевидно са препратили молбата ми до централата в Бруклин, тъй като скоро получих писмо, в което пишеше, че има свободно място в Бомбай (днешен Мумбай, Индия), и ме питаха дали искам да отида там. Беше 1962 г. Приех и останах в Бомбай 18 месеца, след което се преместих в Алахабад.

Скоро реших да науча хинди. Не е трудно да се научи този индийски език, понеже в повечето случаи думите се изписват и произнасят по един и същи начин. Но често се обезсърчавах, когато домакините ме молеха да говоря на английски, вместо да се мъча на техния език. Въпреки това в тази нова страна се изправих пред интересни и вълнуващи предизвикателства и с радост общувах с различни събратя от Австралия.

Когато бях по–млада, мислех за брак, но след като се покръстих, бях много заета в службата за Йехова и вече не мислех за това. В този момент обаче отново започнах да чувствам, че се нуждая от другар в живота. Разбира се, не исках да напусна чуждестранното си назначение, затова се помолих на Йехова и след време спрях да мисля за брак.

Неочаквана благословия

По това време Едуин Скинър надзираваше работата в индийския Бетел. През 1946 г. той беше посетил осмия клас на Библейското училище Гилеад на „Стражева кула“ заедно с много други верни братя, сред които Харолд Кинг и Стенли Джоунсa, които били изпратени в Китай. През 1958 г. Харолд и Стенли били затворени в единични килии заради проповедната им дейност в Шанхай. Когато през 1963 г. Харолд бил освободен, Едуин му писал. Щом се върнал в Хонконг след пътуванията си до Съединените щати и Великобритания, Харолд му отговорил и споменал, че иска да се ожени. Писал му, че докато бил в затвора, се молел за това, и попитал Едуин дали познава някоя Свидетелка, която ще бъде подходяща съпруга.

В Индия повечето бракове са предварително уговорени и хората постоянно молели Едуин да следва този обичай, но той никога не го правел. Затова предал писмото от Харолд на Рут Маккей, чийто съпруг, Хомър, беше пътуващ надзорник. Така Рут ми писа, че един мисионер, който е в истината от много години, си търси жена, и ме попита дали искам да му пиша. Тя не ми каза нищо повече за този брат, нито пък кой е той.

Никой не знаеше, че се молех за другар в живота, освен Йехова, разбира се, и първата ми реакция беше да отхвърля тази идея. Все пак колкото повече мислех за това, толкова повече се убеждавах, че Йехова рядко отговаря на молитвите ни по начин, по който очакваме да го направи. Затова писах на Рут, че може да помоли брата отново да пише, стига това да не ме задължава с нищо. Второто писмо на Харолд Кинг беше адресирано лично до мене.

Снимки на Харолд и неговата история бяха публикувани в различни вестници и списания, които отразяваха освобождаването му от китайския затвор. По това време той беше известен по целия свят, но това, което ми направи силно впечатление, беше дългогодишната му вярна теократична служба. Така в продължение на пет месеца си писахме, след което отидох в Хонконг. Оженихме се на 5 октомври 1965 г.

И двамата искахме да се оженим и да останем в целодневната служба и с напредването на възрастта чувствахме, че се нуждаем от другар в живота повече от всичко друго. Обикнах Харолд и когато видях с какво разбиране и внимание се отнася към хората и проблемите, които възникваха в службата ни, развих дълбоко уважение към него. В продължение на 27 години се радвахме на много щастлив брак и на богати благословии от Йехова.

Китайците са трудолюбиви хора и аз много ги ценя. В Хонконг се говори на кантонски — китайски диалект, който има много повече тонове, или модулации на гласа, в сравнение с мандаринския език, и поради това се учи доста трудно. След сватбата с Харолд живяхме в мисионерския дом в клона на Свидетелите на Йехова, а по–късно служехме на назначения в различни части на града. Наистина, бяхме много щастливи, но през 1976 г. се сблъсках със сериозен здравословен проблем.

Справям се със здравословни проблеми

В продължение на няколко месеца имах кръвотечение и броят на кръвните ми клетки рязко намаля. Нуждаех се от операция, но лекарите в болницата ми казаха, че няма да ме оперират без кръвопреливане, тъй като в противен случай навярно ще изпадна в шок и ще умра. Един ден, докато лекарите обсъждаха моя случай, медицинските сестри се опитаха да променят решението ми, като ми казаха, че нямам право да излагам живота си на риск. През този ден бяха планирани дванайсет операции, десет от които бяха аборти, но забелязах, че никой не каза и дума на бременните жени за това, че отнемат живота на бебетата си.

Накрая Харолд написа писмо, с което освобождаваше болницата от отговорност, в случай че умра, и лекарите се съгласиха да направят нужната операция. Отведоха ме в операционната зала и ме подготвиха за упойка. В последната минута обаче анестезиологът отказа да продължи и трябваше да ме изпишат от болницата.

След това се консултирахме с друг гинеколог. Като видя колко е сериозно състоянието ми, той предложи да ме оперира на ниска цена — при положение че не казваме на никого колко пари ни е взел. Операцията мина успешно, при това без никакво кръвопреливане. Тогава наистина изпитахме загрижеността и любещата милост на Йехова.

През 1992 г. Харолд се разболя неизлечимо. Преместихме се в Бетел, където се грижеха любещо за нас. Скъпият ми съпруг завърши земния си път през 1993 г., когато беше на 81 години.

Завръщам се в Англия

Бях щастлива да съм член на бетеловото семейство в Хонконг, но все по–трудно понасях горещината и влагата. По това време пристигна изненадващо писмо от централата в Бруклин, в което ме питаха дали с оглед на здравословното ми състояние бих обмислила да се преместя в друг Бетел, в който условията са по–благоприятни. Така през 2000 г. се завърнах в Англия и се присъединих към бетеловото семейство в Лондон. Само каква любеща мярка беше това! Всички ме посрещнаха сърдечно и днес се радвам да изпълнявам различните си задачи, като например да се грижа за библиотеката на бетеловото семейство, в която има 2000 книги.

Освен това служа в китайския сбор в Лондон, макар че нещата вече доста са се променили. Днес повечето китайци, които идват тук, не са от Хонконг, а от други части на Китай. Те говорят на мандарински, което е ново предизвикателство в проповедната дейност. В цялата страна има сведения за много интересни библейски изучавания, които се провеждат със студенти от Китай. Те са трудолюбиви и ценят библейската истина, която научават. Истинска радост е да им помагаме.

В спокойната обстановка на своя нов дом често мисля за щастливия си живот и не спирам да се възхищавам на любещата милост на Йехова. Тя прониква във всички неща, свързани с целта му, а неговата загриженост спрямо отделните му служители се вижда толкова ясно. Имам пълното основание да съм благодарна за любещата загриженост на Йехова към мене. (1 Петър 5:6, 7)

[Бележки под линия]

[Снимка на страница 24]

Когато служех в Индия

[Снимки на страница 25]

Харолд Кинг през 1963 г. и когато служел в Китай през 50–те години на XX век

[Снимки на страница 26]

В деня на сватбата ни в Хонконг, 5 октомври 1965 г.

[Снимка на страница 26]

С членове на хонконгския Бетел: семейство Лианг (в средата) и семейство Ганауей (отдясно)