Биографичен разказ

Мисионерското ни назначение се превърна в наш дом

РАЗКАЗАНО ОТ ДИК УОЛДРЪН

Беше един неделен следобед през септември 1953 г. Току–що бяхме пристигнали в Югозападна Африка (днес Намибия). Нямаше и една седмица, откакто вече бяхме в страната и трябваше да водим публично събрание в столицата Виндхук. Какво ни подтикна да изминем целия път от Австралия до тази африканска държава? Съпругата ми и аз, заедно с три млади жени, пристигнахме като мисионери на добрата новина за Божието Царство. — Матей 24:14.

ЖИВОТЪТ ми започна в една отдалечена част на света, в Австралия, през забележителната 1914 г. Юношеските ми години преминаха по време на периода на световната икономическа криза и аз трябваше да върша своя дял в осигуряването на храна на семейството. Нямаше работа, но измислих начин да ловя диви зайци, от които имаше изобилие в Австралия. Така главният ми принос за семейството беше редовното доставяне на заешко месо.

Когато избухна Втората световна война през 1939 г., вече бях успял да си намеря работа в градския транспорт в Мелбърн. Около 700 мъже работеха на смени на автобусите и всеки ден срещах различен шофьор или кондуктор. Често ги питах от коя религия са и ги карах да ми обяснят вярванията си. Единственият човек, който успя да ми даде удовлетворяващи отговори, беше един Свидетел на Йехова. Той ми обясни основаното на Библията послание за рай на земята, където боящите се от Бога хора ще живеят завинаги. — Псалм 37:29.

Междувременно майка ми също се беше свързала със Свидетелите на Йехова. Често когато се прибирах вкъщи от втора смяна, заедно с вечерята ме чакаше и един брой на списанието „Утеха“ (днес „Пробудете се!“). Това, което четях, ми беше интересно. След известно време стигнах до заключението, че това е истинската религия. Започнах активно да общувам със сбора и бях покръстен през май 1940 г.

В Мелбърн имаше пионерски дом, където живееха около двайсет и пет целодневни служители на Свидетелите на Йехова. Преместих се да живея с тях. Ден след ден слушах вълнуващите им преживявания в проповедната служба и в сърцето ми се породи желание да се присъединя към редиците им. Най–накрая подадох молба за пионерска служба. Бях одобрен и поканен да служа в офиса на клона на Свидетелите на Йехова в Австралия. Така станах член на бетеловото семейство.

Затвор и забрана

Едно от назначенията ми в Бетел беше да работя с дъскорезна машина. Режехме дърва, за да правим дървени въглища за гориво. Използвахме го за колите в Бетел, тъй като заради войната нямаше достатъчно бензин. В дъскорезницата работехме дванайсет души и нито един не беше отбил военната си служба. Много скоро бяхме осъдени на шест месеца затвор заради основания ни на Библията отказ от военна служба. (Исаия 2:4) Бяхме изпратени във фермата на затвора за принудителен труд. Какво трябваше да работим? За наша изненада трябваше да режем дърва, същата работа, която бяхме обучени да вършим в Бетел!

Ние се справяхме толкова добре с рязането на дърва, че управителят на затвора ни даде Библия и наша библейска литература, въпреки стриктните заповеди да не притежаваме подобни материали. По това време научих полезен урок за човешките взаимоотношения. Докато работех в Бетел, имаше един брат, с когото не се разбирахме. Просто бяхме две коренно различни личности. Кой, мислите, беше поставен в една килия заедно с мене? Да, същият този брат. Сега наистина имахме време да се опознаем взаимно и в резултат на това развихме близко и дълготрайно приятелство.

След известно време работата на Свидетелите на Йехова в Австралия беше забранена. Всички финансови средства бяха иззети и братята в Бетел разполагаха с много малко средства. Веднъж един брат дойде при мене и ми каза: „Дик, искам да отида малко на служба в града, но нямам обувки, имам само тези за работа.“ Бях щастлив да му помогна и той тръгна към града, обут с моите обувки.

По–късно чухме, че той бил арестуван и затворен за това, че проповядвал. Не се стърпях и му изпратих малка бележка: „Съжалявам за това, което се случи с тебе. Радвам се, че не бях аз в моите обувки.“ Но скоро и аз бях арестуван и затворен за втори път заради неутралната си позиция. След като ме освободиха, получих назначение да се грижа за фермата, която осигуряваше храна за бетеловото семейство. По това време вече бяхме спечелили едно съдебно дело и забраната върху дейността на Свидетелите на Йехова беше вдигната.

Сключвам брак с пламенна евангелизаторка

Докато работех във фермата, започнах да се замислям сериозно за брак и бях привлечен от една млада сестра пионерка, Каръли Клогън. Бабата на Каръли била първият човек в семейството, който проявил интерес към посланието от Библията. Преди да умре, тя казала на Вира, майката на Каръли: „Възпитай децата си да обичат Бога и да му служат, и един ден ще се срещнем в рая на земята.“ По–късно, когато един пионер дошъл пред вратата на Вира с брошурата „Милиони хора, които живеят днес, никога няма да умрат“ (англ.), думите на майка ѝ започнали да придобиват смисъл. Брошурата убедила Вира, че целта на Бога за човечеството била то да се радва на живот на една райска земя. (Откровение 21:4) Тя била покръстена в началото на 30–те години на двайсети век и точно както майка ѝ я насърчила, помогнала на трите си дъщери — Луси, Джийн и Каръли — да развият любов към Бога. Но бащата на Каръли силно се противопоставял на религиозните интереси на семейството си точно както Исус предупредил, че може да се случи в семействата. — Матей 10:34–36.

Семейство Клогън имали усет към музиката и всяко от децата свирело на музикален инструмент. Каръли свирела на цигулка и през 1939 г., когато била на петнайсет години, била наградена с диплома по музика. Избухването на Втората световна война накарало Каръли сериозно да се замисли за бъдещето си. Дошло време да вземе решение какво ще прави с живота си. От една страна, имала възможност да направи музикална кариера. Вече имала покана да свири в Мелбърнския симфоничен оркестър. От друга страна, можела да посвети времето си на грандиозната работа по проповядване на посланието за Царството. След сериозен размисъл Каръли и двете ѝ сестри били покръстени през 1940 г. и се подготвили да започнат целодневна евангелизаторска дейност.

Много скоро след като Каръли взела решение да започне целодневна служба, към нея се обърнал един отговорен брат от офиса на клона в Австралия — Лойд Бари, който по–късно служеше като член на Ръководното тяло на Свидетелите на Йехова. Той тъкмо имал доклад в Мелбърн и казал на Каръли: „Връщам се обратно в Бетел. Защо не дойдеш с мене с влака и не се присъединиш към бетеловото семейство?“ Тя с готовност приела поканата.

Каръли и другите сестри от бетеловото семейство имаха важна роля в снабдяването на братята в Австралия с библейски издания по време на забраната през годините на войната. Всъщност те извършваха по–голямата част от печатарската дейност под надзора на брат Малкълм Вейл. Книгите „Новият свят“ (англ.) и „Деца“ (англ.) бяха отпечатани и подвързани и нито един брой на списанието „Стражева кула“ не липсваше в периода на забраната, която продължи повече от две години.

Трябваше да преместваме печатницата около петнайсет пъти, за да не бъде намерена от полицията. При един случай библейската литература беше печатана в мазето на една сграда, в която се извършваше и друга печатарска дейност като прикритие. Когато имаше опасност, сестрата на рецепцията можеше да натисне бутон, който задействаше звънец в мазето, така че сестрите имаха възможност да скрият изданията, преди някой да започне обиск.

По време на един такъв обиск някои от сестрите изпаднали в ужас, когато разбрали, че един брой на „Стражева кула“ се намирал върху масата пред очите на всички. Полицаят влязъл, поставил куфарчето си точно върху списанието и започнал да претърсва. Когато не открил нищо, взел си куфарчето и излязъл!

След като забраната беше вдигната и имуществото на офиса на клона беше върнато на братята, на много от тях беше предоставена възможността да участват в проповедната дейност като специални пионери. По това време Каръли реши да замине за Глен Инис. Когато на 1 януари 1948 г. се оженихме, аз се присъединих към нея. Преди да напуснем това назначение, там беше основан процъфтяващ сбор.

Следващото ни назначение беше Рокхамптън, но там не можехме да си намерим квартира. Така че опънахме палатка в двора на фермата на един заинтересуван човек. Палатката беше нашият дом през следващите девет месеца. Можеше и по–дълго да живеем в нея, но когато настъпи дъждовният сезон, една тропическа буря я събори и мусонните дъждове я отнесохаa.

Преместваме се на чуждестранно назначение

Докато бяхме в Рокхамптън, получихме покана да посетим 19–я клас на Библейското училище Гилеад на „Стражева кула“, за да бъдем обучени за мисионери. И ето как след дипломирането ни през 1952 г. бяхме изпратени в страната, която тогава беше известна като Югозападна Африка.

Духовенството на псевдохристиянството веднага ни показа какво изпитваше към нашата мисионерска дейност. Всяка неделя в продължение на шест последователни седмици свещениците настройваха от амвона енориашите си против нас. Казваха на хората да не ни отварят вратите и да не ни позволяват да четем от Библията, тъй като това щяло да ги обърка. В една област разпространихме няколко издания, но свещеникът ни следваше от къща на къща и ги събираше. Един ден разговаряхме с него в стаята му и видяхме доста от нашите книги.

Не след дълго и местните власти започнаха да се интересуват от дейността ни. Те подозираха, че имаме връзка с комунистите, като без съмнение бяха подстрекавани от духовенството. Затова ни взеха отпечатъци и някои от хората, които посещавахме, бяха разпитвани. Въпреки цялото това противопоставяне, броят на присъстващите на събранията ни непрекъснато нарастваше.

От самото ни пристигане развихме силно желание да разпространяваме библейското послание сред местното население овамбо, хереро и нама. Но това не беше лесно. В онези дни Югозападна Африка се намираше под юрисдикцията на правителството на Южна Африка, което водеше политика на апартейд. Тъй като бяхме бели, не ни беше позволено да свидетелстваме в области, където живееше чернокожо население, без разрешение от правителството. Отвреме–навреме подавахме молба, но властите просто отказваха да ни дадат разрешение.

След като прекарахме две години на чуждестранното си назначение, бяхме изненадани, когато Каръли забременя. Дъщеря ни Шарлот се роди през октомври 1955 г. Макар че не можехме повече да продължим дейността си като мисионери, аз успях да си намеря почасова работа и да продължа известно време да служа като пионер.

Отговор на молитвите ни

През 1960 г. се сблъскахме с друго предизвикателство. Каръли получи писмо, в което се казваше, че майка ѝ е толкова болна, че ако Каръли не отиде вкъщи, може никога повече да не я види. Така че планувахме да напуснем Югозападна Африка и да се върнем обратно в Австралия. И тогава се случи нещо — същата седмица, когато трябваше да заминем, получих от местните власти разрешение да вляза в Катутура, областта, в която живееше чернокожото население. Как щяхме да постъпим сега? Дали щяхме да върнем разрешителното, за чието получаване се борихме седем години? Беше лесно да си мислим, че други можеха да свършат работата, която ние започнахме. Но не беше ли това благословия от Йехова, отговор на молитвите ни?

Бързо взех решение. Не исках да напусна страната от страх да не би да не ни дадат разрешение за постоянно пребиваване, ако и тримата заминехме за Австралия. На следващия ден отмених резервацията си за кораба и изпратих Каръли и Шарлот за Австралия на голяма ваканция.

Докато ги нямаше, започнах да свидетелствам в района на чернокожото население. Беше проявен огромен интерес. Когато Каръли и Шарлот се върнаха, вече много хора от този район посещаваха събранията ни.

По това време имах една стара кола, с която можех да карам заинтересуваните до събранията. За всяко събрание правех по четири–пет курса, като возех по седем, осем или девет души на курс. Когато излизаше и последният човек, Каръли шеговито питаше: „Още колко хора има под седалката?“

За да бъдем по–резултатни в проповедната служба, ние се нуждаехме от литература на езика на местните хора. Така че имах привилегията да организирам превеждането на трактата „Живот в един нов свят“ на четири местни езика: хереро, нама, ндонга и куаниама. Преводачите бяха образовани хора, с които изучавахме Библията, но трябваше да работя заедно с тях, за да съм сигурен, че всяко изречение е преведено правилно. Езикът нама има ограничен речников запас. Например опитвах се да обясня мисълта „В началото Адам бил съвършен човек“. Преводачът се почеса по главата и каза, че не се сеща как е на нама думата „съвършен“. „Сетих се — каза накрая той. — В началото Адам бил като узряла праскова.“

Щастливи на назначението си

Изминаха 49 години, откакто за първи път пристигнахме в тази страна, която днес е известна като Намибия. Вече не се изисква да притежаваме разрешително, за да влезем в районите с чернокожо население. Намибия се управлява от ново правителство, основано на конституция, която не е пристрастна към никоя раса. Днес във Виндхук има четири големи сбора, които провеждат събранията в удобни Зали на Царството.

Често си спомняме думите, които чухме в Гилеад: „Направете чуждестранното си назначение свой дом.“ От начина, по който Йехова направляваше нещата, сме убедени, че неговата воля беше тази чужда страна да стане наш дом. Започнахме да обичаме братята заедно с техните интересни и разнообразни обичаи. Смеехме се с тях и плачехме с тях. Някои от онези новозаинтересувани, които натъпквахме в колата си и водехме на събрание, сега оказват силна подкрепа в своите сборове. Когато пристигнахме в тази огромна страна през 1953 г., в нея имаше по–малко от десет местни вестители, които проповядваха добрата новина. От това скромно начало броят на вестителите надхвърли 1200 души. Верен на своето обещание, Йехова направи да расте там, където ние и други вестители ‘насадихме и напоихме’. — 1 Коринтяни 3:6.

Когато гледаме назад към многото години на служба първо в Австралия и днес в Намибия, Каръли и аз изпитваме чувство на дълбоко удовлетворение. Надяваме се и се молим Йехова да продължава да ни дава сили да вършим неговата воля сега и завинаги.

[Бележка под линия]

[Снимка на страница 26, 27]

Преместваме се на назначението си в Рокхамптън (Австралия)

[Снимка на страница 27]

На пристанището на път за Училището Гилеад

[Снимка на страница 28]

Да свидетелстваме в Намибия ни носи много радост