Моят щастлив живот в службата за Йехова

Следващата година беше съобщено на бетеловото семейство, че се търсят доброволци за служба в Южноафриканския клон, където щеше да бъде инсталирана нова ротационна печатарска преса. Записах се и много се зарадвах, когато ме избраха. Бяха избрани още трима бетелови служители от Канада — Денис Лийч, Бил Маклелан и Кен Нордин. Казаха ни, че ще получим еднопосочен билет!

Обадих се на майка ми и казах: „Мамо, имам новина. Заминавам за Южна Африка!“ Майка ми беше тиха жена, но със силна вяра и духовност. Тя не каза много, но знаех, че ме подкрепя. Нито тя, нито баща ми някога възразиха срещу моето решение, макар че им беше мъчно, че ще съм толкова далече.

ТРЪГВАМ ЗА ЮЖНА АФРИКА!

Четиримата отидохме първо в бруклинския Бетел, където имахме тримесечно обучение за висок печат. След това се качихме на един товарен кораб за Кейптаун. Точно бях станал на 20. От Кейптаун до Йоханесбург пътувахме с влак. Тръгнахме вечерта и първата спирка на зазоряване беше в малък град в полупустинната област Кару. Беше прашно и горещо. Погледнахме през прозореца и се зачудихме какво е това място. В какво се бяхме забъркали? След години отново посетихме тази област и си дадохме сметка колко приятни и спокойни са тези градчета.

Няколко години назначението ми беше да работя на удивителната и сложна линотипна машина и да нареждам редовете за печатането на „Стражева кула“ и „Пробудете се!“. Клонът печаташе списанията на различни африкански езици не само за Южна Африка, но и за много страни на север. Новата ротационна преса, която ни доведе тук от другия край на света, се използваше максимално!

По-късно работих в офис на отдела, който организираше превода, печатането и изпращането на литература. Животът ми беше забързан, смислен и удовлетворяващ.

БРАК И НОВО НАЗНАЧЕНИЕ

През 1968 г. се ожених за Лора Боуен — пионерка, която живееше близо до Бетел и помагаше на Преводаческия отдел, като набираше текст. По онова време нямаше уредба младоженците да остават в Бетел, затова бяхме назначени като специални пионери. Малко се притеснявах. След 10 години в Бетел, където храната и подслонът са осигурени, как щяхме да се справяме с малката сума, която получаваха специалните пионери? Всеки от нас щеше да получава по 25 ранда (по онова време 35 долара) на месец, при условие че изпълним изискването за часове, повторни посещения и разпространени издания. С тези пари трябваше да си плащаме наема, храната и транспорта, както и медицинските и другите лични разходи.

Назначиха ни в малка група близо до град Дърбан, на брега на Индийския океан. Там живееха много индийци, повечето от които бяха потомци на имигранти, дошли в Южна Африка, за да работят в захарната индустрия в края на ХХ в. Сега те имаха най-различни професии, но бяха запазили своята култура и кухня, включително вкусното си къри. И говореха английски, което много ни улесняваше.

Специалните пионери трябваше да прекарват по 150 часа в службата всеки месец, затова с Лора планирахме 6 часа за първия ден. Беше горещо и влажно. Нямахме повторни посещения, нито библейски изучавания — 6 часа служба само от врата на врата. Известно време след като започнахме, си погледнах часовника и бяха минали едва 40 минути! Чудех се как изобщо ще се справим.

Скоро влязохме в ритъм. Всеки ден си подготвяхме сандвичи и пълнехме термос с кафе или супа. Когато искахме да си починем, паркирахме малкия си фолксваген под сянката на някое дърво, понякога заобиколени от симпатични индийчета, които ни зяпаха любопитно. За няколко дни установихме, че след първите два-три часа останалата част от деня минаваше много бързо.

Само колко се радвахме да носим библейската истина на гостоприемните хора в този район! Видяхме, че индийците са учтиви, мили и богобоязливи. Много индуси откликнаха на посланието ни. Харесваше им да учат за Йехова, Исус, Библията, бъдещия мирен нов свят и надеждата за мъртвите. След година имахме вече 20 изучавания. Всеки ден се радвахме да обядваме при някое от семействата, с които изучавахме. Бяхме много щастливи.

Не след дълго получихме друго назначение — да участваме в пътуващата служба по крайбрежието на красивия Индийски океан. Всяка седмица гостувахме на някое семейство, докато посещавахме сбора, за да го насърчим, и проповядвахме с вестителите. Ставахме част от тяхното семейство и се радвахме на децата им и на домашните им любимци. Така изминаха две прекрасни години. Неочаквано ни се обадиха от клона и казаха: „Бихме искали да се върнете в Бетел.“ Аз отговорих: „Ами, всъщност тук много ни харесва.“ Но разбира се, бяхме готови за всякакво назначение.

ОБРАТНО В БЕТЕЛ

В Бетел ме назначиха в Отдела по службата, където имах привилегията да работя с много зрели и опитни братя. По онова време всеки сбор получаваше писмо в отговор на отчета на окръжния надзорник след посещението му. Целта на писмата беше да насърчават и да дават нужните напътствия. Това означаваше много работа за нашите секретари, които превеждаха кореспонденцията от зулу, коса и други езици на английски и после от английски на африканските езици. Много ценях тези усърдни преводачи, които ми помогнаха също да разбера с какви трудности се сблъскваха нашите чернокожи африкански братя и сестри.

По онова време южноафриканците живееха под режима на апартейда. Всяка раса имаше определен жилищен район, така че хората от различните раси не общуваха много помежду си. Чернокожите ни африкански братя говореха на своите езици, проповядваха на своите езици и посещаваха сборове на своите езици.

Не познавах много чернокожи африканци, понеже винаги са ме назначавали в англоговорещи сборове. Сега обаче имах възможност да науча за тях и тяхната култура и обичаи. Разбрах с какви трудности се сблъскват братята заради местните традиции и религиозни вярвания. Изискваше се голяма смелост да се освободят от небиблейските традиции и да понесат силно противопоставяне от семейството и селото си, когато отказваха да извършват спиритически ритуали! Отдалечените райони бяха доста бедни. Много хора нямаха почти никакво образование, но уважаваха Библията.

Имах привилегията да работя по някои съдебни дела, свързани със свободата на поклонение и неутралитета. Беше много насърчително каква лоялност и смелост проявяваха децата на Свидетели, които бяха изключвани от училище, заради това че не участват в молитвите и религиозните химни.

В малката африканска страна Свазиленд (днес Есватини) братята се сблъскаха с друга трудност. Когато крал Собуза II умря, всички граждани трябваше да изпълнят определени траурни ритуали. Мъжете трябваше да си обръснат главата, а жените да се подстрижат късо. Много братя и сестри бяха преследвани, защото отказаха да изпълнят този обичай, свързан с поклонението на предците. Лоялността им към Йехова силно ни трогна! От африканските ни братя научихме много за верността, лоялността и търпението — и това укрепи вярата ни.

ОБРАТНО В ПЕЧАТНИЦАТА

През 1981 г. бях назначен да помагам в разработването на компютъризирани печатарски методи. Така се върнах в печатницата. Бяха вълнуващи времена! Печатарският свят се променяше. Един местен търговски представител даде безплатно на клона фотонаборна машина, за да я изпробваме. В резултат на това заменихме деветте линотипни машини с пет нови фотонаборни. Беше инсталирана също нова ротационна офсетна печатарска преса. Нещата се ускоряваха!

Компютъризацията доведе до създаването на нови методи за страниране с помощта на МЕПС — Многоезиковата електронна издателска система. Само колко дълъг път бяхме изминали от тромавите, бавни линотипни машини и пресите за висок печат, които доведоха нас четиримата от Канада в Южна Африка! (Иса. 60:17) Дотогава всички се бяхме оженили за добри и духовни пионерки. Двамата с Бил още служехме в Бетел. Кен и Денис живееха наблизо и имаха деца.

Работата в клона се увеличаваше. Библейската литература се превеждаше и печаташе на все повече езици и се изпращаше до други клонове. Впоследствие възникна нужда от нов бетелов комплекс. Братята построиха нов Бетел в красива местност западно от Йоханесбург и откриването беше през 1987 г. За мене беше истинско удоволствие да съм част от това разширение и да служа в Комитета на клона в Южна Африка в продължение на много години.

ДРУГО НОВО НАЗНАЧЕНИЕ!

Голямата изненада дойде през 2001 г., когато ме поканиха да служа в новосформирания Комитет на клона на САЩ. Макар че ни беше мъчно да оставим работата и приятелите си в Южна Африка, много се вълнувахме да започнем нов живот като част от бетеловото семейство в САЩ.

Притеснявахме се обаче, че оставяме възрастната майка на Лора. Не можехме да направим много за нея от Ню Йорк, но трите сестри на Лора предложиха да ѝ помагат физически, емоционално и финансово. Те казаха: „Ние самите не можем да сме в целодневната служба, но ако се грижим за мама, ще помогнем на вас да останете на назначението си.“ Изключително сме им благодарни.

По същия начин моят брат и жена му, които живееха в Торонто, се грижеха за овдовялата ми майка. Тя живя при тях над 20 години. Много ценим любовта им и грижите, които полагаха за нея до смъртта ѝ скоро след пристигането ни в Ню Йорк. Чудесна благословия е да имаш близки, които те подкрепят и са готови да променят живота си, за да поемат отговорност, която понякога може да не е никак лека.

Няколко години назначението ми в САЩ беше в производството на литература, което сега е още по-осъвременено и опростено. Напоследък работя в Отдела по покупките. Голямо удоволствие е през последните 20 години да съм част от този огромен клон, в който понастоящем има около 5000 бетелови служители и 2000 приходящи сътрудници!

Преди 60 години изобщо не съм си представял, че ще съм тук. През цялото време Лора ме подкрепя всеотдайно. Колко прекрасен беше животът ни! Искрено ценим различните назначения, които сме имали, и всички чудесни хора, с които сме си сътрудничили — включително братята и сестрите в многото клонове по света, които ни е било възлагано да посетим. Сега съм над 80-годишен и ми дават по-малко работа, понеже има способни млади братя, които могат да я вършат.

Псалмистът казва: „Щастлив е онзи народ, чийто Бог е Йехова.“ (Пс. 33:12) И това е много вярно. Толкова съм признателен, че имах възможността да служа на Йехова с неговия щастлив народ!