Биографичен разказ

Стара и сита от дни

РАЗКАЗАНО ОТ МЮРИЪЛ СМИТ

Силно тропане разтърси входната ми врата. Току–що се бях върнала вкъщи за обяд, след изпълнена с проповедна дейност сутрин. По навик бях сложила да заври вода за чай и се канех да седна и да си отдъхна през половинчасовата си почивка. Тропането беше доста настоятелно. Отправих се към вратата и се чудех кой ли може да идва по това време. Скоро разбрах. Двамата мъже, които стояха на прага, се представиха за полицаи. Заявиха, че са дошли да претърсят къщата за литература, произвеждана от Свидетелите на Йехова — организация под възбрана.

Защо Свидетелите на Йехова бяха забранени в Австралия и как станах една от тях? Всичко започна с един подарък от майка ми през 1910 г., когато бях на 10 години.

СЕМЕЙСТВОТО ми живееше в дървена къща в Кроуз Нест, северното предградие на Сидни. Когато един ден се върнах вкъщи от училище, видях майка ми да говори с един мъж на входната врата. Бях любопитна да разбера кой беше този странен, облечен с костюм човек, който носеше пълна чанта с книги. Срамежливо се извиних и влязох вкъщи. Но само няколко минути по–късно майка ми ме извика и ми каза: „Този мъж предлага няколко чудесни книги и всичките са за Библията. Но тъй като скоро ще имаш рожден ден, можеш да получиш или нова рокля, или тези книги. Какво предпочиташ?“

„О, мамо, бих искала книгите, благодаря“ — отговорих аз.

Така, когато бях на десет години, се сдобих с първите три тома на „Изследвания върху Писанията“ (англ.) от Чарлз Тейз Ръсел. Мъжът на вратата обясни на майка ми, че ще трябва да ми помогне да разбера книгите, тъй като вероятно щели да са твърде трудни за мене. Майка ми каза, че ще се радва да направи това. За съжаление скоро след този случай мама умря. Татко старателно се грижеше за мене, брат ми и сестра ми, но сега имах да изпълнявам допълнителни задължения, които ме затрупваха. Предстоеше обаче и друга трагедия.

През 1914 г. избухна Първата световна война и само година по–късно нашият скъп баща беше убит. Когато останахме без родители, сестра ми и брат ми бяха изпратени да живеят при роднини, а аз постъпих в католическо училище–интернат. Понякога ме измъчваше чувството на самота. Все пак съм благодарна за възможността, която ми беше дадена, да продължа с моята любов към музиката и особено към пианото. Годините минаваха и аз завърших училището–интернат. През 1919 г. се омъжих за Рой Смит, продавач на музикални инструменти. През 1920 г. ни се роди първото дете и отново бях погълната от ежедневните житейски грижи. Но какво стана с онези книги?

Съседка споделя с мене духовната истина

През всичките тези години „библейските книги“ пътуваха навсякъде с мене. Въпреки че никога не ги бях чела, дълбоко в себе си знаех, че посланието, което съдържаха, беше важно. Но един ден, в края на 20–те години, Лил Бимсън, една наша съседка, ми дойде на гости. Отидохме във всекидневната, седнахме и пихме чай. Изведнъж тя възкликна:

„О, ти имаш тези книги!“

„Кои книги?“ — попитах я в недоумение.

Тя посочи „Изследвания върху Писанията“, които стояха в библиотеката. Още същия ден Лил ги взе назаем, занесе ги у тях и ги прочете усърдно. Вълнението ѝ от това, което прочете, скоро стана ясно забележимо. Лил получи още литература от Изследователите на Библията, както тогава бяха известни Свидетелите на Йехова. Освен това тя не можеше да се въздържи и да не ни разказва нещата, които научаваше. Една от книгите, които притежаваше, беше „Арфата на Бога“ (англ.), но скоро тя се озова в нашия дом. Най–накрая животът ми в служба на Йехова започна, когато отделих време да прочета тази основана на Библията книга. Най–после намерих отговорите на основни въпроси, на които църквата ми не можеше да отговори.

За моя радост, Рой обръщаше голямо внимание на посланието от Библията и двамата станахме усърдни изучаващи. Преди Рой беше член на масонска ложа. Сега семейството ни беше обединено в истинското поклонение и два пъти седмично един брат провеждаше библейско изучаване с цялото семейство. Получихме още насърчение, когато започнахме да посещаваме събранията, провеждани от Изследователите на Библията. В Сидни се събирахме в една малка, наета зала в предградието на Нютаун. По това време броят на Свидетелите в цялата страна беше около 400 души, така че повечето братя трябваше да изминават значително разстояние до събранията.

Посещаването на събранията за нашето семейство означаваше редовно да пресичаме пристанището на Сидни. Преди да бъде построен мостът на пристанището през 1932 г., всеки път трябваше да се придвижваме с ферибот. Въпреки времето и разходите, свързани с пътуването, ние се стараехме да не пропуснем нито едно от духовните ястия, които Йехова осигуряваше. Усилията да се установим здраво в истината си струваха, тъй като започваше Втората световна война и въпросът за неутралитета щеше директно да засегне семейството ни.

Време на изпитания и благословии

Началото на 30–те години беше вълнуващо време за мене и семейството ми. През 1930 г. бях покръстена и през 1931 г. присъствах на паметния конгрес, когато всички се изправихме и се съгласихме да приемем прекрасното име Свидетели на Йехова. Рой и аз се стараехме да живеем според това име, като участвахме във всички аспекти на проповедната дейност и кампаниите, към които организацията насърчаваше. Например през 1932 г. се включихме в кампанията по разпространяването на специална брошура, подготвена да достигне до множеството хора, които дойдоха да видят откриването на моста на пристанището в Сидни. Вълнуващ момент в живота ни беше използването на коли с високоговорители и ние имахме привилегията семейната ни кола да бъде оборудвана с озвучителна система. С помощта на това приспособление записаните библейски доклади на брат Ръдърфорд звучаха из улиците на Сидни.

Но времената отново се променяха и станаха изключително трудни. До 1932 г. световната икономическа криза нанесе големи щети на Австралия, затова с Рой решихме да опростим живота си. Един от начините беше да се преместим по–близо до залата на сбора и така значително намалихме пътните си разходи. Икономическият натиск обаче бледнееше пред ужаса на Втората световна война, която завладяваше света.

Тъй като се подчиняваха на Исусовата заповед да не бъдат част от този свят, навсякъде по света Свидетелите на Йехова бяха обект на преследване и Австралия не беше изключение. Истерията на войната накара някои хора да ни наричат комунисти. Противниците погрешно обвиняваха Свидетелите на Йехова, че използват четирите радиостанции, които притежават, за да изпращат съобщения на японската армия.

Младите братя, които бяха повиквани на военна служба, се сблъскваха с голям натиск да направят компромис. С радост мога да кажа, че и тримата ни сина заеха твърда позиция спрямо вярата си и запазиха неутралитет. Най–големият ни син Ричард беше осъден на осемнайсет месеца затвор. Вторият ни син Кевин влезе в списъка на хората, които отказват да служат в армията поради съвестта си. За съжаление най–малкият ни син Стюарт умря в катастрофа с мотоциклет, преди да излезе решението на съда относно въпроса за неутралитета. Тази трагедия наистина ни съсипа. Но това, че се съсредоточавахме върху Царството и обещанието на Йехова за възкресение, ни помогна да издържим.

Те пропуснаха истински ценното

През януари 1941 г. на Свидетелите на Йехова в Австралия беше наложена забрана. Но подобно на апостолите на Исус, Рой и аз се подчинявахме на Бога като на владетел, а не на човеците и в течение на две години и половина продължихме да проповядваме нелегално. Именно по това време двамата цивилни полицаи, за които споменах по–рано, почукаха на вратата ми. Какво се случи?

Поканих ги. Когато влязоха вкъщи, ги попитах: „Имате ли нещо против да изпия чая си, преди да претърсите къщата?“ За голямо учудване те се съгласиха и аз отидох в кухнята да се помоля на Йехова и да си събера мислите. Когато се върнах, единият от полицаите пристъпи към мястото в стаята, където изучавахме, и взе всичко, което можеше да види със символа на Стражева кула, включително литературата и Библията от чантата ми. След това попита:

— Сигурна ли сте, че нямате никаква друга литература, скрита в кашони? Знаем, че всяка седмица посещавате събрания в една зала в края на тази улица и че носите там доста литература.

— Вярно е — отговорих аз, — но сега не е там.

— Да, знаем това, госпожо Смит — каза той. — Знаем също, че литературата е складирана в домовете на хора от района.

В спалнята на сина ни откриха пет кашона с екземпляри на брошурата „Свобода или католицизъм“ (англ.).

— Сигурна ли сте, че нямате нищо друго в гаража? — попита той.

— Не, там няма нищо — казах аз.

След това той отвори бюфета във всекидневната. Намери празни бланки, които използвахме да записваме отчета на сбора. Взе ги и настоя да погледне в гаража.

„Елате насам“ — отвърнах.

Последваха ме до гаража и след като го провериха, най–накрая си тръгнаха.

Полицаите си мислеха, че притежаваха нещо много ценно с тези пет кашона! Но пропуснаха истински ценното. Тъй като в онези дни служех като секретар на сбора, списъкът с вестителите беше при мене, а също и друга важна информация. Благодарение на това, че братята ни бяха предупредили да сме готови за подобно претърсване, аз старателно бях скрила тези документи. Сложих ги в пликове за писма и ги поставих на дъното на кутиите ми с чай, захар и брашно. Други бях сложила в птичарника, който беше близо до гаража. Така че полицаите минаха точно покрай информацията, която търсеха.

Започвам целодневна служба

До 1947 г. децата ни вече бяха създали свои семейства. По това време Рой и аз преценихме, че беше по възможностите ни да започнем целодневна служба. Имаше нужда от вестители в южна Австралия, затова продадохме къщата си и купихме каравана, която нарекохме „Масфа“, което означава „Стражева кула“. Този начин на живот ни позволи да проповядваме в отдалечени райони. Често работехме в земеделски области, където не беше проповядвано. Имам много скъпи спомени от това време. Едно от изучаванията, които провеждах, беше с млада жена на име Бевърли. Преди да напредне към покръстване, тя напусна областта. Представете си радостта ми, когато години по–късно на конгрес една сестра се приближи до мене и се представи за Бевърли! Какво щастие изпитах след всичките тези години да я видя да служи на Йехова със съпруга и децата си.

През 1979 г. имах привилегията да посетя Училището за пионерска служба. Едно от нещата, на които се наблегна там, беше, че за да издържаш в пионерската служба, трябва да имаш добра рутина за лично изучаване. Безспорно разбрах, че това е вярно. Изучаването, събранията и службата бяха целият ми живот. За мене беше привилегия да служа като редовна пионерка над петдесет години.

Справям се със здравословни проблеми

Но през последните няколко десетилетия се изправих пред особени предизвикателства. През 1962 г. лекарите ми поставиха диагноза глаукома. Тогава разполагахме с ограничено лечение и зрението ми доста бързо се влоши. Здравето на Рой също беше разклатено и през 1983 г. той получи много сериозен инсулт, след който беше частично парализиран и не можеше да говори. Той почина през 1986 г. Той ми оказваше голяма практична помощ през годините на целодневната ми служба и наистина ми липсва.

Въпреки тези препятствия се стараех да поддържам добра рутина за изучаване. Купих си по–здрава кола, подходяща за проповядване в нашия полуземеделски район, и продължих с пионерската служба с помощта на дъщеря ми Джойс. Зрението ми прогресивно се влошаваше, докато напълно спрях да виждам с едното око. Лекарите го замениха с изкуствено. Все пак като използвах лупа и литература, напечатана с едър шрифт, успявах да изучавам от три до пет часа на ден с ограниченото зрение на едното ми око.

Времето за изучаване винаги е било много скъпоценно за мене. Така че можете да си представите какъв ужасен шок изпитах, когато изучавайки един следобед, внезапно не можех да виждам нищо. Сякаш някой беше загасил лампата. Вече не виждах нищо. Как продължих да изучавам? Въпреки че съм почти глуха, разчитам на аудиокасетите и на любещата подкрепа на семейството ми да ме поддържат духовно силна.

Да издържа до края

Днес, като столетничка, имам и други здравословни проблеми и трябваше да намаля значително темпото. Понякога малко се обърквам. Всъщност, след като вече изобщо не виждам, понякога наистина се изгубвам! Бих искала отново да имам няколко библейски изучавания, но поради здравословното ми състояние не мога да отида на служба и да ги намеря. В началото това ме потискаше. Трябваше да се науча да приемам ограниченията си и да бъда доволна от това, което можех да правя. Не беше лесно. Но каква привилегия е всеки месец да мога да отчитам дори малкото време, което прекарвам в разговори за нашия велик Йехова Бог. Когато се отвори възможност да говоря за Библията — при посещения на медицински сестри, дистрибутори или други хора, веднага започвам да им проповядвам, разбира се, тактично.

Една от най–големите благословии, на които се радвам, е да видя четири поколения на семейството ми вярно да служат на Йехова. Някои от тях започнаха да служат в Бетел, като пионери в места, където нуждата е по–голяма, и като старейшини или помощник–служители. Разбира се, както много Свидетели от моето поколение и аз очаквах краят на тази система да дойде по–рано. Но само на какъв растеж станах свидетелка по време на моите седем десетилетия служба! Да участвам в такова велико дело, ми носи голямо удовлетворение.

Медицинските сестри, които ме посещават, казват, че именно вярата ме крепи. Съгласна съм с тях. Да си активен в службата на Йехова води до най–удовлетворяващия живот. Като цар Давид и аз мога наистина да кажа, че съм стара и сита от дни. — 1 Летописи 29:28.

(Сестра Мюриъл Смит почина на 1 април 2002 г., докато тази статия беше завършена. Само един месец преди да навърши 102 години. Тя беше истински пример на вярност и издръжливост.)

[Снимки на страница 24]

Когато бях на около пет години. Деветнайсетгодишна, когато срещнах съпруга си Рой

[Снимка на страница 26]

Нашата кола и караваната, която нарекохме „Масфа“

[Снимка на страница 27]

Със съпруга ми Рой през 1971 г.