Биографичен разказ

Възнаграден чрез един живот на богоугодна преданост

РАЗКАЗАНО ОТ УИЛЯМ АЙХИНОРИЯ

Събудих се посред нощ от познатите стонове на баща ми. Той се търкаляше на пода, превит от болки в стомаха. Майка ми, по–голямата ми сестра и аз се бяхме събрали около него. Когато болките отминаха, той седна изправен, въздъхна и каза: „Само Свидетелите на Йехова имат мир на земята.“ Изказването беше озадачаващо, но ми направи силно впечатление, тъй като преди това никога не бях чувал за Свидетелите на Йехова. Чудех се какво има предвид.

ТОВА се случи през 1953 г., когато бях на шест години. Бях част от полигамно семейство в Иуоса, земеделски район в средната част на западна Нигерия. Бях второто дете, но първородният син в едно семейство, което нарасна и включваше трите жени на баща ми и 13–те му деца. Живеехме в къщата на дядо ми, която се състоеше от четири стаи, беше измазана с кал и имаше сламен покрив. Домочадието също включваше баба ми и тримата братя на баща ми, както и техните семейства.

Животът в ранните ми години беше нещастен. За това особено допринасяше лошото здраве на баща ми. Той имаше от много години хронични болки в стомаха, които продължиха до смъртта му. Неговото неизвестно заболяване не се поддаваше на никакво лечение — нито с билки, нито според традиционната медицина, — което беше достъпно за едно африканско селско семейство. Много нощи прекарвахме, плачейки край баща ни, докато той се търкаляше на пода в мъки до първи петли. В търсене на лечение за болестта си той често пътуваше с майка ми, като оставяха нас, децата, на грижите на баба ми.

Семейството ни се препитаваше от култивирането и продаването на сладки картофи, маниока и ядки от кола. Също събирахме каучук от дърветата, за да добавим нещо към оскъдните си приходи. Основното ни ястие бяха сладките картофи. Ядяхме картофи сутринта, пюре от картофи на обяд и пак картофи на вечеря. Понякога имахме малко разнообразие, като ядяхме печени банани.

Поклонението към предците беше важна част от нашия живот. Семейството ни предлагаше храна на праотците, като я поставяше пред пръчки, украсени с лъскави и шарени миди. Баща ми също се покланяше на един идол, за да изгони злите духове и вещици.

Когато бях на пет години, се преместихме временно от нашето село в един земеделски лагер на около 11 километра от селото. Там баща ми се зарази с подкожни глисти, което влоши неговото заболяване. Той не можеше да работи през деня, а през нощта го мъчеха болките в стомаха. Аз се заразих с пренасяно от паразити заболяване, подобно на коремен тиф. Затова живеехме от подаянията на роднините. За да не умрем в мизерия, се върнахме обратно в нашето село Иуоса. Баща ми искаше от мене, първородният син, да стана нещо повече от един обикновен фермер. Той смяташе, че доброто образование може да ми помогне да повиша стандарта на живот на семейството ни и да ми помогне да издигна братята и сестрите си.

Контакт с различни религии

Когато се върнахме в нашето село, започнах да уча. Това доведе до връзката ми с християнските религии. През 50–те години западното образование беше тясно свързано с религията на колонизаторите. Тъй като посещавах основно католическо училище, трябваше да бъда католик.

През 1966 г., когато навърших 19 години, бях приет в Пилигримското баптистко средно училище в град Иуохинми на около осем километра от Иуоса. Там религиозното ми образование се промени. Тъй като започнах да посещавам протестантско училище, католическите свещеници не ме допускаха на неделната служба.

За първи път се запознах с Библията по време на обучението ми в това баптистко училище. Въпреки че продължих да ходя в католическата църква, четях сам Библията всяка неделя след службата в църквата. Ученията на Исус Христос бяха много привлекателни, събудиха в мене желанието да живея един смислен живот на богоугодна преданост. Колкото повече четях Библията, толкова повече изпитвах отвращение от лицемерието на някои религиозни водачи и от неморалния начин на живот на повечето миряни. Това, което видях сред тези, претендиращи да бъдат християни, беше толкова различно от това, което Исус и неговите ученици поучавали и вършели.

Някои случки ме шокираха особено силно. Веднъж, когато отидох до магазина на учителя, преподаващ катехизис, за да си купя броеница, видях един амулет да виси на вратата на магазина. Друг път директорът на баптисткото училище се опита да ме изнасили. След това научих, че той е хомосексуалист и че е малтретирал сексуално и други. Размишлявах над тези неща и се питах: „Дали Бог одобрява религии, чиито членове и дори чиито водачи не са държани отговорни за сериозни грехове?“

Смяна на религията

Но това, което четях в Библията, ми харесваше и реших да продължавам да я чета. Тогава започнах да се замислям за изказването на баща ми отпреди 15 години: „Само Свидетелите на Йехова имат мир на земята.“ Но малко се съмнявах в това, защото на младежите Свидетели в училище им се подиграваха и понякога бяха наказвани, защото не идваха на сутрешната служба. И някои от техните вярвания изглеждаха странни. Например, беше ми трудно да повярвам, че само 144 000 души ще отидат на небето. (Откровение 14:3) Тъй като исках да отида на небето, се чудех дали техният брой е бил попълнен преди моето раждане.

Беше очевидно, че Свидетелите бяха различни в своето поведение и нагласа. Те не участваха в неморални и насилнически действия, като другите младежи в училище. За мене те наистина не бяха част от света, както бях чел в Библията, че не трябва да бъдат хората, изповядващи истинската религия. — Йоан 17:14–16; Яков 1:27.

Реших да изследвам допълнително нещата. През септември 1969 г. получих книгата „Истината, която води към вечен живот“. Следващия месец един пионер, както се наричат целодневните служители при Свидетелите на Йехова, започна да изучава с мене. Въодушевен от първото си изучаване, започнах да чета книгата „Истината“ в събота вечерта и я завърших на следващия ден следобед. Веднага започнах да разказвам на съучениците си за чудесните неща, които бях прочел. Учениците и учителите мислеха, че новонамерената ми вяра ме побъркваше. Но аз знаех, че не полудявам. — Деяния 26:24.

Новината, че проповядвам нова религия, беше казана на родителите ми. Те ме помолиха да се върна веднага в къщи, за да разберат какъв е проблемът с мене. Нямаше към кого да се обърна за съвет, защото всички Свидетели бяха отишли на техния областен конгрес в града. Като се върнах в къщи, бях бомбардиран с въпроси и критики от майка ми и другите роднини. Положих всякакви усилия да защитя това, което съм научил от Библията. — 1 Петър 3:15.

След като не успя да докаже, че Свидетелите на Йехова са лъжливи учители, чичо ми опита друг подход. Той настойчиво ме помоли: „Помни, че ти отиде да учиш, за да получиш образование. Ако прекъснеш ученето си и започнеш да проповядваш, никога няма да завършиш образованието си. Затова защо не изчакаш да завършиш училище, преди да се присъединиш към тази нова религия?“ Тогава това ми се видя разумно и прекъснах изучаването със Свидетелите.

През декември 1970 г., веднага след като се дипломирах, отидох направо в Залата на Царството и оттогава посещавам редовно събранията. На 30 август 1971 г. бях покръстен в символ на отдаването си на Бога. Това обезпокои не само родителите ми, но цялото село. Те казаха, че съм ги разочаровал, защото съм бил първият в Иуоса и дори в околностите, който е получил образование от правителството. Мнозина очакваха много от мене. Надяваха се, че ще използвам образованието си, за да подобря положението на общността.

Последствията от моята промяна

Семейството ми и стареите на общността изпратиха делегация, с която да се опитат да ме убедят да се откажа от вярата си. Усилията им се смесиха с проклятия. „Ако не оставиш тази религия — казваха те, — бъдещето ти е обречено на провал. Няма да си намериш работа. Няма да си построиш собствена къща. Няма да можеш да се ожениш и да имаш свое семейство.“

Обратно на техните ужасни предвещания, десет месеца след като завърших училище, си намерих работа като учител. През октомври 1972 г. се ожених за обичната ми съпруга Вероника. По–късно правителството ме обучи като постоянен земеделски агент. Купих си първата кола и започнах да строя нашата къща. На 5 ноември 1973 г. се роди дъщеря ни Виктори, през следващите години се родиха Лидия, Уилфред и Джоан. През 1986 г. беше роден Майк, последното ни дете. Всички те се оказаха добри деца, наследство от Йехова. — Псалм 127:3.

Като погледна назад, мога да кажа, че всички лоши предсказания на общността се превърнаха в благословии. Затова нарекох първата си дъщеря Виктори (Победа). По–късно хората от общността ми писаха: „Моля, ела си в къщи, за да участваш в дейностите на общността, защото Бог те благославя.“

Възпитаване на децата в божиите пътища

Със съпругата ми знаехме, че няма да можем да съчетаем дадената ни от Бога отговорност по отглеждането на децата с преследването на материални богатства. Затова се научихме да бъдем доволни от един прост живот. Предпочитаме да живеем по този начин, отколкото да се сблъскаме с възможните последствия при избора на друг начин на живот.

За нашата страна е нещо обичайно да делим една сграда с други семейства, да имаме обща баня и кухня и други неща. Бяхме щастливи, че можехме да наемем самостоятелни квартири в който и да било град, където се премествах като правителствен работник. Разбира се, такива квартири бяха по–скъпи, но по този начин децата ни бяха изложени на по–малко навреждащо влияние. Благодаря на Йехова, че през годините можахме да възпитаме децата си в духовно здрава атмосфера.

Освен това съпругата ми оставаше в къщи, за да бъде с децата и да се грижи за тях. Когато се връщах от работа, се стараехме да правим някои неща заедно като семейство. Каквото и да правехме, правехме го като семейство. Това включваше семейно изучаване на Библията, подготовка за събранията и посещаването им, участието в християнската служба и други събирания.

Опитвахме се да следваме съвета от Второзаконие 6:6, 7, където родителите са насърчени да обучават децата си не само в къщи, но при всяка възможност. Това даде възможност на децата да си търсят приятели вътре в сбора, а не извън него. Те се научиха от нашия пример да пресяват своите приятели, тъй като ние с Вероника не прекарваме прекалено много време с хора, които не споделят нашите вярвания. — Притчи 13:20; 1 Коринтяни 15:33.

Разбира се, нашето ръководство и обучение не бяха единственото положително влияние в живота на децата ни. Домът ни е бил и още е отворен за пламенни християни, много от които са пътуващи служители от Свидетелите на Йехова. Времето, което тези зрели християни прекарваха с нашето семейство, даде възможност на децата да наблюдават и да се учат от техния самопожертвувателен начин на живот. Това подсили нашето обучение и децата направиха библейската истина своя.

Възнаграден за богоугодната преданост

Днес съпругата ми и аз, заедно с четири от нашите деца, сме в целодневна служба. Първо започнах аз като пионер през 1973 г. През годините трябваше да прекъсвам отвреме–навреме целодневната си служба заради финансови проблеми. Привилегия беше за мене да посетя също Училището за служба на Царството, което осигурява обучение на християнските надзорници на Свидетелите на Йехова. Сега се радвам на привилегията да служа в Комитета за връзка с болниците, а също да бъда и надзорник на град Ухонмора.

Първите ми две дъщери, Виктори и Лидия, са омъжени за добри християнски старейшини и имат щастлив брак. Те със своите съпрузи служат в клона на офиса на Свидетелите на Йехова в Игейдума (Нигерия). Най–големият ни син Уилфред служи като помощник–служител, а най–малкият Майк отвреме–навреме служи като помощен пионер. През 1997 г. Джоан завърши средното си образование и започна да служи като редовна пионерка.

Сред най–хубавите възнаграждения в моя живот е това да помагам на другите да служат на Йехова Бог. Някои от тях са членове на голямото ми семейство. Баща ми положи усилия да служи на Йехова, но полигамията спъваше напредъка му. Още от млад обичам хората. Когато виждам, че другите страдат, чувствам, че моите проблеми не са толкова важни. Предполагам, че те забелязват искреното ми желание да им помагам, и това ги кара да се чувстват свободни да говорят с мене.

Един от онези, на които помогнах да получат познание за божиите цели, е един прикован на леглото млад мъж. Той бил работник в една електроцентрала и получил токов удар по време на работа, което го парализирало от гърдите надолу. Той прие библейско изучаване и постепенно възприемаше това, което научаваше. Неговото покръстване на 14 октомври 1995 г., в реката близо до дома им, беше първото му излизане от 15 години насам. Той каза, че това бил най–щастливият ден в живота му. Сега той е помощник–служител в сбора.

Трябва да кажа, че не съжалявам за това, че преди 30 години избрах да служа на Йехова с неговите обединени и отдадени служители. Видях истинската любов в действие сред тях. Дори ако надеждата за вечен живот не беше включена сред възнагражденията на неговите верни служители, аз пак бих живял живот на богоугодна преданост. (1 Тимотей 6:6; Евреи 11:6) Това е пътят, който оформи и стабилизира моя живот, донасяйки радост, удовлетворение и щастие на мене, а също и на моето семейство.

[Снимка на страница 25]

Със съпругата ми и децата през 1990 г.

[Снимка на страница 26]

Със съпругата ми, децата и двамата ми зетьове