Стремя се да бъда ‘работник, който няма от какво да се срамува’

Разказано От Андре Сопа

Втората световна война вилнееше, оставяйки след себе си неописуема касапница и отчаяние. Като свързочник в германската флота, разположена близо до Нарвик, в Норвегия, можах лично да видя нечовешкото отношение на човека към човека. Нощем, възползувайки се от защитата на фиордите, размишлявах сериозно за живота, подтикван от неземната красота на северното сияние. Бях сигурен, че Богът, който е създал тези неща, не може да е отговорен за безразсъдството на войната.

РОДЕН съм през 1923 г. в малкото село Ласот (днешна Полша), близо до чешката граница, и израснах в бедно земеделско семейство. Родителите ми бяха активни членове на католическата църква и религията играеше много важна роля в нашия живот. Но още отрано започнах да изпитвам съмнения относно своята религия. В нашето село имаше три протестантски семейства и те бяха подложени на изолация от католическата общност. Не можех да разбера защо беше необходимо това. В училище учехме катехизис. Но един ден, като помолих свещеника да обясни троицата, единственият отговор, който получих, бяха десет удара с пръчка. Но това, което потвърди моето разочарование от църквата, беше нещо, което се случи, когато бях на 17 години. Родителите на мама умряха един след друг, само с един месец разлика и мама нямаше достатъчно пари, за да плати за две църковни погребални служби. Затова тя попита свещеника дали може да му плати по–късно.

— Родителите ти имаха някои вещи, нали? — отговори той. — Продай ги и използувай парите за погребението.

Няколко години преди това, когато Хитлер беше дошъл на власт през 1933 г., ни бяха забранили да говорим на полски; трябваше да говорим на немски. Онези, които отказваха, или които не можеха да научат немски, постепенно изчезнаха — бяха изпратени в концентрационни лагери, както по–късно научихме. Дори името на селото ни беше сменено с немско име — Грюнфлис. Напуснах училище на 14 години и тъй като не бях в организацията на Хитлеровата младеж, ми беше трудно да си намеря работа. Накрая обаче ме взеха за чирак на ковач. След като войната започна, в църквата започнаха да се казват молитви за Хитлер и за германските войници. Питах се дали подобни молитви за победа не биваха изричани и от другата страна на фронта.

Служба в германската флота

През декември 1941 г. се записах в германската флота, а в началото на 1942 г. бях изпратен на норвежкото крайбрежие да служа на разузнавателен кораб. Бяхме назначени за конвой между Тронхайм и Осло, като придружавахме кораби, пренасящи войници, оръжие или товари. Докато плавахме, чух двама моряци да си говорят за края на света, както е предсказан в Библията. Макар че се страхуваха да говорят открито, те ми казаха, че родителите им били свързани със Свидетелите на Йехова, но че те не са последвали техния пример. Тогава за пръв път чух за Свидетелите на Йехова.

В края на войната бяхме взети в плен от англичаните и предадени на американците, за да ни върнат обратно в Германия. Онези от нас, чиито домове се намираха сега в Съветската зона, бяха изпратени в един затворнически лагер в Лиеван (северна Франция), за да работят в каменовъглените мини. Това беше през август 1945 г. Спомням си, че попитах един от моите пазачи французи каква му е религията.

— Католик съм — отговори той.

Тъй като и аз бях католик, го попитах какво сме си сторили един на друг.

— Няма смисъл да се опитваме да разберем. Просто така стоят нещата — отговори той.

За мен беше непонятно, че хора от една и съща религия трябва да се бият и убиват помежду си.

Лъч светлина в каменовъглената мина

През моя първи ден в мината заедно с местните миньори, някой си Евънс Емиот сподели своите сандвичи с мен. Той произхождаше от Охайо, в Съединените щати, но беше живял доста години във Франция. Той ми говори за един свят, в който няма да има вече война. Любезната му нагласа ме смая. Той не таеше никаква омраза към мен, макар че аз бях германец, а той американец. Не се видяхме повече до началото на 1948 г., когато той ми даде една брошура, озаглавена “The Prince of Peace” [„Князът на мира“]. Оттук най–после научих за един добър Бог, който мрази войната — такъв Бог, какъвто си представях, когато наблюдавах северното сияние. Реших да открия религията, която поучаваше това. Но тъй като Евънс работеше в друга част на мината, нямах възможност да се свържа с него. Обиколих всички религиозни групи в затворническия лагер, като питах дали знаят нещо за брошурата, но без резултат.

Накрая, през април 1948 г., бях пуснат от затворническия лагер и станах свободен работник. Още следващата неделя се изненадах, когато чух малко звънче да звъни на улицата. Колко бях щастлив, когато видях Евънс! Той беше с една група Свидетели на Йехова, които носеха на гърдите и гърба си плакати, съобщаващи заглавието на един публичен доклад. Свидетелят, който звънеше със звънчето, беше Марсо Льоруа, който днес е член на Комитета на клона във Франция. Запознаха ме с един говорещ немски език поляк на име Йозеф Кулчак, който беше страдал в концентрационните лагери заради вярата си. Той ме покани да отида на събранието същата вечер. Не разбрах много от това, което беше казано, но когато всички присъствуващи вдигнаха ръце, аз попитах седящия до мен човек защо правят това.

— Това са тези, които следващата седмица могат да отидат в Дюнкерк да проповядват.

— Може ли и аз да дойда? — попитах.

— Разбира се! — беше отговорът.

Така следващата неделя проповядвах от къща на къща. Макар че не всички, които срещнахме, бяха готови да се съгласят с нас, на мен ми хареса и скоро проповядвах редовно.

Уча се да контролирам своя нрав

Скоро след това Свидетелите започнаха да проповядват в бараките, където живееха освободените германски затворници. Това не беше лесно за мен, тъй като там бях добре познат със своя буен нрав. Когато някой ми се подиграваше, го заплашвах с думите: „Ако не внимаваш, ще си имаш неприятности.“ Веднъж, докато бях на работа в мината, дори ударих един човек, който се подиграваше на Йехова.

С помощта на Йехова обаче успях да променя характера си. Един ден, докато проповядвахме в тези бараки, една групичка мъже, които бяха прекалили с пиенето, създаваха проблеми на някои Свидетели. Познавайки моя невъздържан нрав, братята, с които бях, се опитаха да ме спрат да не се намесвам, но единият от мъжете закрачи към мен заплашително и започна да си сваля сакото. Слязох от велосипеда си, дадох му го да го държи и сложих ръцете си в джобовете. Той се изненада толкова много от това, че изслуша каквото имах да кажа. Казах му да си отиде в къщи, да се наспи и след това да дойде на публичния доклад. Така и стана — в 3 часа следобед той дойде. Накрая около 20 бивши затворници приеха посланието. А аз се покръстих през септември 1948 г.

Изпълнена с дейност, но възнаграждаваща програма

Получих задължението да се грижа за районите, в които проповядвахме, и за намирането на места, където можехме да изнасяме публични доклади. За тази цел понякога пътувах около 50 километра с моя мотопед, преди да работя нощна смяна в мините. После, в събота и неделя, отивахме в района с автобус и оставяхме двама или четирима вестители заедно с докладчика. Когато в по–големите градове намирахме подходящо място, подреждахме куфарите си така, че да ги използуваме като катедра за докладчика. Често носехме на гърдите и на гърба си плакати, с които съобщавахме темата на публичния доклад, на който канехме хората.

През 1951 г. срещнах Жанет Шофур, една Свидетелка от Реймс. Това беше любов от пръв поглед и след една година, на 17 май 1952 г., се оженихме. Преместихме се в Пеканкур, един миньорски град близо до Дуей. Скоро обаче започнаха моите проблеми със здравето. Диагнозата ми беше силикоза, болест на дихателните органи, причинена от работата в мините, но не можех да си намеря друг вид работа. Затова когато през 1955 г. по време на международния конгрес в Нюрнберг (Германия) бяхме помолени да помагаме на един малък сбор в Кел, малък промишлен град край река Рейн, бяхме свободни да се преместим там. По онова време в сбора имаше само 45 вестители. През следващите седем години, през които работихме с този сбор, броят на вестителите се увеличи на 95 души.

Допълнителни привилегии в службата

Като видяхме, че сборът беше твърдо установен, помолихме Дружеството за назначение във Франция като специални пионери. За наша голяма изненада бяхме назначени в Париж. Осемте месеца, които прекарахме там, бяха изпълнени с голяма радост. Двамата с Жанет имахме привилегията да водим 42 библейски изучавания. Пет от нашите изучаващи бяха покръстени по време на нашия престой, а впоследствие 11 други приеха истината.

Тъй като живеехме в Латинския квартал, често срещахме професори от Сорбоната. Един вече пенсиониран професор по философия, който прилагаше изцеление чрез вяра, започна да изучава Библията и накрая стана Свидетел на Йехова. Един ден започнах разговор за Библията с един строителен инженер, който имаше близка връзка с йезуитски преподаватели. Той дойде в нашия апартамент в три часа следобед и си тръгна в десет часа същата вечер. За наша изненада той беше отново на вратата ни след час и половина. Беше разговарял с един йезуит, който не могъл да отговори на въпросите му относно едно библейско пророчество. В един часа сутринта той си отиде в къщи, като се върна отново в седем часа. След време той също стана Свидетел на Йехова. Такава жажда за истината беше голямо насърчение за моята съпруга и мен.

След като служихме в Париж, бях поканен да служа като пътуващ надзорник за западната част на Франция. За нас беше истинска радост да посещаваме френскоезични и немскоезични сборове, укрепвайки братята. Когато посещавахме сбор Ромбас, в Лорен, се запознах със Станислас Амброшчак. Той беше поляк, беше служил на една съюзническа подводница по време на войната и се беше бил в норвежки води. Били сме противници на фронта, плавайки в едни и същи морета. Сега бяхме братя, работещи заедно в службата на своя Бог, Йехова. Друг път на един конгрес в Париж видях някой, който ми беше познат. Това беше командирът на лагера, където бях пленник в северната част на Франция. Колко щастливи бяхме да работим заедно по време на конгреса! Толкова е огромна силата на божието Слово, че превръща бивши врагове в братя и близки приятели!

За съжаление, след 14 години служба на пътуващ надзорник трябваше да спра, поради моето влошаващо се здраве. Но с моята съпруга бяхме решени да продължаваме да служим на Йехова според най–добрите си способности. Затова намерихме жилище и работа в град Мюлхаус, в източната част на Франция, и станахме пионери (целодневни евангелизатори).

Друга голяма радост през годините беше моето участие в строенето на Зали на Царството. През 1985 г. бях помолен да организирам строителна група в Източна Франция. Като използувахме умели майстори и като обучихме охотни доброволци, успяхме да сформираме една група, която участвува в строежа или реконструкцията на повече от 80 зали и ги направи подходящи за поклонението на Йехова. И колко бях щастлив през 1993 г. да работя на строежа на една Конгресна зала и пет Зали на Царството във Френска Гвиана (Южна Америка)!

Продължавам напред въпреки изпитанията

Несъмнено мога да кажа, че през изминалите 50 години теократична дейност животът ми беше изпълнен с много радост и привилегии в службата. За съжаление през декември 1995 г. моята скъпа съпруга, с която живях 43 години, почина. Макар че това беше време на голяма скръб — а и до днес все още скърбя, — Йехова ми дава сила, а моите духовни братя и сестри ми оказват любов и подкрепа, което донякъде намалява мъката с течение на времето.

Все още ясно си спомням думите на един помазан брат на един конгрес в Мюнхен (Германия) през 1963 г.

— Андре — каза той, — не се оглеждай наляво или надясно. Братята в концентрационните лагери преживяха изпитания. Сега ние трябва да продължаваме работата. Никога не бива да се самосъжаляваме. Затова продължавай напред!

Винаги помнех тези думи. Сега, когато не мога да върша толкова много поради лошото здраве и старостта, думите, намиращи се в Евреи 6:10, са постоянен източник на утеха за мен: „Бог не е неправеден, та да забрави това, което извършихте и любовта, която показахте към Неговото име.“ Да, работата в службата на Йехова е най–великата привилегия, която човек може да има. През последните 50 години целта ми беше — и все още е — да бъда ‘работник, който няма от какво да се срамува’. — 2 Тимотей 2:15.

[Снимка на страница 22]

На подобен кораб служих във фиордите на Норвегия

[Снимка на страница 23]

Проповядвам с велосипед в Северна Франция

[Снимка на страница 23]

Наредени един върху друг куфари служеха като катедра за публичния доклад

[Снимка на страница 24]

Със съпругата ми, Жанет, на сватбата ни през 1952 г.