ОНЛАЙН БИБЛИОТЕКА „Стражева кула“
ОНЛАЙН БИБЛИОТЕКА
„Стражева кула“
Български
  • БИБЛИЯ
  • ИЗДАНИЯ
  • СЪБРАНИЯ
  • w98 1/10 стр. 24–27
  • Намерих нещо по–добро от злато

Няма видео за избрания текст.

Съжаляваме, но имаше проблем със зареждането на видеото.

  • Намерих нещо по–добро от злато
  • 1998 Стражева кула — известява Царството на Йехова
  • Подзаглавия
  • Подобни материали
  • Изгубен в Америка
  • Заедно с близките
  • Семейство и погребение
  • Научавам истината
  • Намирам родното си място
  • Поставям истината на първо място
  • Да помним своя Създател от дните на младостта си
    2000 Стражева кула — известява Царството на Йехова
  • Моята дълга, трудна борба да намеря истинската вяра
    1996 Пробудете се!
  • Да възпитам осем деца в пътищата на Йехова беше предизвикателство и радост
    2006 Стражева кула — известява Царството на Йехова
  • Йехова благослови моите решения
    1987 Стражева кула — известява Царството на Йехова
Виж още
1998 Стражева кула — известява Царството на Йехова
w98 1/10 стр. 24–27

Намерих нещо по–добро от злато

РАЗКАЗАНО ОТ ЧАРЛС МИЛТЪН

Един ден татко каза: — Хайде да изпратим Чарли в Америка, където парите растат по дърветата. Може да намери малко и да ни изпрати!

ХОРАТА наистина си мислеха, че улиците в Америка са покрити със злато. По онова време техният живот в Източна Европа беше изключително тежък. Родителите ми имаха малка ферма и отглеждаха няколко крави и пилета. Нямахме електричество, нито водопровод. Но така беше и с всички други около нас.

Роден съм в Хошовчик на 1 януари 1893 г. — преди почти 106 години. Нашето село се намираше в Галиция, една провинция, която тогава беше част от Австро–Унгарската империя. Днес Хошовчик се намира в източната част на Полша, недалеч от Словакия и Украйна. Зимите там бяха тежки и снеговете дълбоки. Когато бях на около седем години, ходех по половин километър до реката и с една брадва изсичах дупка в леда, за да извадя вода. Носех я в къщи, а мама я използуваше за готвене и за чистене. Тя переше дрехите на реката, използувайки по–големите парчета лед като дъска за пране.

В Хошовчик нямаше училище, но аз се научих да говоря полски, руски, словашки и украински. Бяхме възпитавани според гръцката православна религия и аз служех като помощник на свещеника. Но още в ранна възраст се разочаровах от свещениците, които казваха, че в петък не трябва да ядем месо, а самите те ядяха.

Някои наши приятели се върнаха от Съединените щати — където бяха работили — с пари, достатъчни за ремонт на домовете и за купуването на селскостопански машини. Именно това подтикна татко да каже, че ще ме изпрати в Америка заедно с няколко съседи, които планираха пак да пътуват натам. Това беше през 1907 г., когато бях на 14 години.

Изгубен в Америка

Скоро се озовах на един кораб и за две седмици прекосихме Атлантическия океан. По онова време беше необходимо да имаш 20 долара, иначе можеше да те изпратят обратно в родната ти страна. Аз имах една 20–доларова сребърна монета и така станах един от милионите, които минаха през Елъс Айлънд (Ню Йорк), вратата на Америка. Парите, разбира се, не растяха по дърветата и улиците не бяха покрити със злато. Всъщност много от тях изобщо не бяха павирани!

Хванахме влак за Джонстаун (Пенсилвания). Мъжете, с които бях, бяха ходили там преди и знаеха един пансион, в който можех да живея. Целта беше да намеря по–голямата си сестра, която живееше в Джеръм (Пенсилвания), който по–късно научих, че бил само на 25 километра разстояние. Но аз казвах Йаром вместо Джеръм, защото на родния ми език „ДЖ“ се произнася като „Й“. Никой не беше чувал за Йаром, така че ето ме в чужда страна, като почти не говорех английски и нямах много пари.

Всяка сутрин прекарвах в търсене на работа. В офиса за даване на работа наемаха само двама или трима от множествата, които чакаха на опашка отвън. Така че всеки ден се връщах в пансиона, за да уча английски с помощта на учебници–самоучители. Понякога намирах временна работа, но месеците си минаваха и парите ми почти свършиха.

Заедно с близките

Един ден минах покрай един хотел близо до железопътната гара, в който имаше заведение. Храната миришеше много хубаво! Сандвичите, кренвиршите и другите неща на тезгяха бяха безплатни, ако човек си купеше бира — пет цента голямата халба. Въпреки че бях малолетен, барманът се смили над мен и ми продаде една бира.

Докато ядях, някакви мъже дойдоха и казаха:

— Побързай и си изпий бирата! Идва влакът за Джеръм.

— Искате да кажете за Йаром? — попитах аз.

— Не, Джеръм — казаха мъжете.

Тогава научих къде живее сестра ми. Всъщност, в заведението срещнах един мъж, който живееше само през три къщи от нея! Така си купих билет за влака и накрая намерих сестра си.

Сестра ми и съпругът ѝ държаха пансион за миньори и аз останах да живея с тях. Те ми намериха работа и трябваше да наблюдавам една помпа, която изпомпваше водата от мината. Всеки път, когато преставаше да работи, трябваше да викам техник. За работата ми плащаха по 15 цента на ден. След това работих в железницата, в една тухларна и дори като застрахователен агент. По–късно се преместих в Питсбърг, където живееше брат ми Стив. Там работих заедно с него в една стоманолеярна. Никога не спечелих достатъчно пари, че да изпратя у дома.

Семейство и погребение

Един ден, когато отивах на работа, забелязах една млада прислужница, която стоеше пред къщата, в която работеше. Помислих си: ‘Колко е хубава.’ Три седмици по–късно, през 1917 г., Хелън и аз се оженихме. През следващите десет години имахме шест деца, едно от които умря, докато беше още бебе.

През 1918 г. компанията „Питсбъргски железници“ ме нае като ватман на трамвай. Близо до трамвайното депо имаше едно кафене, където човек можеше да си поръча чаша кафе. Вътре двамата собственици, които бяха гърци, не изглеждаха притеснени относно това дали си поръчваш, или не, стига да можеха да ти проповядват от Библията. Аз им казах:

— Да не искате да ми кажете, че целият свят греши, а само вие двамата сте прави?

— Добре де, провери в Библията! — казаха те. Но тогава не успяха да ме убедят.

За съжаление през 1928 г. моята скъпа Хелън се разболя. За да може децата да получават по–добри грижи, ги заведох да живеят при сестра ми и нейния съпруг в Джеръм. Дотогава те вече си бяха купили ферма. Посещавах децата често и всеки месец давах пари за храната им. Освен това им изпращах и дрехи. За съжаление състоянието на Хелън се влоши и тя почина на 27 август 1930 г.

Чувствувах се самотен и съкрушен. Когато отидох при свещеника, за да уговоря погребението, той каза:

— Ти вече не си член на тази църква. Не си плащал такса повече от година.

Обясних, че съпругата ми беше болна дълго време и че давах всички допълнителни пари на децата си, за да могат да правят дарения на църквата в Джеръм. Въпреки това, преди свещеникът да се съгласи да извърши погребението, трябваше да взема на заем 50 долара, за да върна дълговете си на църквата. Освен това свещеникът поиска още 15 долара, за да отслужи служба в дома на сестрата на Хелън, където приятели и членове на семейството планираха да се съберат, за да отдадат последна почит на Хелън. Не можах да намеря 15 долара, но свещеникът се съгласи да чете, ако му дам парите, когато ни дадат следващата заплата.

Когато ни дадоха заплатите, трябваше да използувам парите, за да купя обувки и дрехи на децата за училище. Около две седмици след това свещеникът се качи в моя трамвай.

— Все още ми дължиш онези 15 долара — каза той.

После, когато слезе на своята спирка, ме заплаши:

— Отивам при шефа ти, за да взема парите от заплатата ти.

В края на работния ден отидох при шефа си и му разказах какво се беше случило. Въпреки че беше католик, той каза:

— Ако този свещеник дойде тук, ще му дам да разбере!

Това ме накара да се замисля: ‘Свещениците искат само парите ни, но никога не ни учат нищо за Библията.’

Научавам истината

Следващия път, когато бях в кафенето на двамата гърци, обсъдихме моето преживяване със свещеника. В резултат на това започнах да изучавам с Изследователите на Библията, както се наричаха тогава Свидетелите на Йехова. Стоях буден по цяла нощ, за да чета Библията и библейска литература. Научих, че Хелън не страда в чистилището, както каза свещеникът, но спи в смъртта. (Йов 14:13, 14; Йоан 11:11–14) Наистина, намерих нещо много по–добро от злато — намерих истината!

Няколко седмици по–късно, на моето първо събрание с Изследователите на Библията в „Гардън тиатър“ (в Питсбърг), вдигнах ръка и казах:

— Тази вечер научих толкова много за Библията, колкото не успях да науча през всичките си години в църквата.

По–късно, когато попитаха кой иска да участвува в проповедната дейност на следващия ден, ръката ми отново беше горе.

На 4 октомври 1931 г. символизирах своето отдаване на Йехова чрез покръстване във вода. Междувременно успях да наема къща и да взема децата да живеят отново при мен, като наех една жена, за да помага в грижите за тях. Въпреки своите семейни задължения, от януари 1932 г. до юни 1933 г. участвувах в един вид специална служба, наричана помощна, като прекарвах 50–60 часа всеки месец, говорейки на другите за Библията.

Горе–долу по това време започнах да обръщам внимание на една хубава млада жена, която изглежда винаги пътуваше с моя трамвай по пътя си за работа и обратно. Погледите ни се срещаха в огледалото ми за обратно виждане. Така се срещнахме с Мери. Ходихме заедно и се оженихме през август 1936 г.

От 1949 г. по–големият трудов стаж ми даде възможност да поема смяна, която ми позволяваше да бъда пионер, както се наричаха целодневните проповедници. Най–малката ми дъщеря, Джин, започна пионерска служба през 1945 г. и заедно бяхме пионери. По–късно Джин срещна Сам Френд, който служеше в Бетел, световната централа на Свидетелите на Йехова в Бруклин (Ню Йорк).a Те се ожениха през 1952 г. Аз продължих да бъда пионер в Питсбърг и водех много библейски изучавания — по едно време с 14 различни семейства всяка седмица. През 1958 г. се пенсионирах като ватман на трамвай. След това пионерската служба беше лесна, тъй като вече не трябваше да ходя на светска работа по осем ча̀са на ден.

През 1983 г. Мери се разболя. Опитах се да се грижа за нея така добре, както тя се грижеше за мен почти 50 години. Накрая, на 14 септември 1986 г., тя почина.

Намирам родното си място

През 1989 г. Джин и Сам ме взеха с тях на конгрес в Полша. Посетихме също така областта, в която съм израснал. Когато руснаците превзели тази част от света, сменили имената на градовете и изпратили насила хората в други страни. Един от братята ми беше изпратен в Истанбул и една от сестрите ми в Русия. А името на моето село беше непознато за хората, които питахме.

Изведнъж някои далечни планини ми се сториха познати. Когато се приближихме, започнаха да се виждат и други забележителности — хълм, разклонение на пътя, църква, мост над реката. Изведнъж, за наша изненада, видяхме една табела, на която пишеше „Хошовчик“! Неотдавна комунистите бяха изгубили влиянието си и оригиналните имена на селата бяха възстановени.

Къщата ни вече не съществуваше, но пещта, която се използуваше за готвене навън, беше останала, отчасти заровена в земята. Тогава посочих едно голямо дърво и казах:

— Погледнете това дърво. Засадих го преди да замина за Америка. Вижте колко голямо е станало!

След това посетихме гробищата, като търсехме имената на членовете на семейството, но не намерихме нищо.

Поставям истината на първо място

Когато през 1993 г. съпругът на Джин почина, тя ме попита дали искам да напусне Бетел, за да се грижи за мен. Казах ѝ, че това би било най–лошото нещо, което може да направи, и все още смятам така. Живях сам, докато станах на 102 години, но след това се наложи да се преместя в пансион за стари хора. Все още съм старейшина в сбора „Белвю“ в Питсбърг и всяка неделя братята идват и ме вземат за събранията в Залата на Царството. Въпреки че проповедната ми дейност сега е доста ограничена, все още фигурирам в списъка на пионерите, които имат здравни проблеми.

През годините се радвах на специалните училища за подготовка на надзорници, организирани от Дружество „Стражева кула“. През декември миналата година присъствувах на някои от сесиите на Училището за служба на Царството за старейшините в сбора. А на 11 април тази година Джин ме заведе на Възпоменанието на Христовата смърт, едно чествуване, в което вземам участие всяка година от 1931 г. насам и много ценя тази привилегия.

Някои от онези, с които изучавах Библията, днес служат като старейшини, други са мисионери в Южна Америка, а някои са баби и дядовци, които служат на Бога заедно със своите деца. Три от собствените ми деца — Мери Джейн, Джон и Джин — както и много от техните деца и внуци служат вярно на Йехова Бог. Моля се някой ден другата ми дъщеря и останалите от моите внуци и правнуци да направят същото.

Сега съм на 105 години и все още насърчавам всеки да изучава Библията и да говори на другите за това, което е научил. Да, убеден съм, че ако стоиш близо до Йехова, никога няма да бъдеш разочарован. Тогава и ти може да се радваш на нещо по–добро от златото, което се разваля — истината, която ни позволява да имаме скъпоценни взаимоотношения с нашия Дарител на живота, Йехова Бог.

[Бележка под линия]

a Биографичният разказ на Сам Френд е отпечатан в броя на „Стражева кула“ от 1 април 1987 г., стр. 23–27.

[Снимка на страница 25]

Когато бях ватман на трамвай

[Снимка на страница 26]

В дома за стари хора, където живея сега

[Снимка на страница 27]

Пътната табела, която открихме през 1989 г.

    Български издания (1985–2026)
    Излез
    Влез
    • Български
    • Сподели
    • Настройки
    • Copyright © 2026 Watch Tower Bible and Tract Society of Pennsylvania
    • Условия за употреба
    • Поверителност
    • Настройки за поверителност
    • JW.ORG
    • Влез
    Сподели