Достигайки още повече хора с добрата новина

КОГАТО си мислех за хората в моята страна, осъзнах, че мнозина познават Свидетелите на Йехова само от съобщенията във вестниците. Мислех си, че тези хора трябва да бъдат посетени, за да могат да научат кои са Свидетелите на Йехова и в какво наистина вярват те. Но как можех да помогна? Съпругът ми е християнски старейшина и ми даде мъдри напътствия и предложения.

Една ключова мисъл намерихме в статията „Списания, които на практика носят утеха“, издадена в броя на списание „Пробудете се!“ (англ.) от 8 януари 1995 г. Относно дейността на една Свидетелка в статията се казва: „Тя си е поставила за цел да събере по–стари екземпляри от определени броеве на списание „Пробудете се!“, които други Свидетели имат в домовете си. След като ги е събрала, тя посещава такива учреждения, за които е преценила, че хората там може да проявят специален интерес към някои теми.“

С помощта на съпруга ми скоро събрах няколкостотин списания. От тях успях да избера разнообразни теми, подходящи за хората, с които щях да се опитам да разговарям.

Като използувах телефонни указатели и обществени архиви, съставих списък, съдържащ болници, младежки общежития и частни клиники. Освен тях включих и управители на погребални бюра, училищни инспектори и възпитатели, медицински инспектори и чиновници в затворите и в съда. В списъка ми бяха и директори на клиники за алкохолици и наркомани, сдружения за проблемите на околната среда, за инвалиди и жертви на войната и за изследвания върху храненето. Не пропуснах и управителите на офиси за социалните грижи, обществените услуги и семейните въпроси.

Какво казвах?

Първото нещо, което правех при извършването на едно посещение, беше да се представя ясно коя съм. След това споменавах, че посещението ми ще отнеме само няколко минути.

След като вече бях пред човека на отговорна длъжност, казвах: „Аз съм Свидетелка на Йехова. Но не съм дошла, за да водим разговор за религията, тъй като това би било неуместно през работно време.“ Обикновено обстановката се разведряваше малко. След това, приспособявайки думите си към ситуацията, продължавах: „Причините за моето посещение са две. Първо, бих искала да изразя своята признателност за работата, която се организира от вашия офис. Преди всичко не бива да се приема за подразбиращо се това, че някой използува времето и силите си в полза на цялото общество. Несъмнено заслужавате похвала.“ В много случаи човекът, когото заговарях по този начин, беше изненадан.

Най–вероятно събеседникът ми вече се чудеше каква е втората причина за моето посещение. Аз продължавах: „Втората причина за посещението ми е следната: От нашето списание „Пробудете се!“, което се издава в много страни, избрах някои статии, които са свързани конкретно с вашия вид работа и с проблемите, свързани с нея. Сигурна съм, че бихте искали да знаете как едно международно списание гледа на тези проблеми. Ще се радвам да ви оставя тези екземпляри.“ Често ми казваха, че ценят усилията ми.

Изненадващи и възнаграждаващи резултати

Когато използувах този подход, повечето хора ме приемаха любезно; само един от всичките 17 души, с които разговарях, отказа моето предложение. Имах многобройни случки, които бяха както изненадващи, така и възнаграждаващи.

Например, след като опитвах четири пъти и търпеливо чаках, успях да се срещна с един областен училищен инспектор. Той беше много зает човек. Но беше много любезен и разговаря за малко с мен. Когато си тръгвах, той каза: „Наистина ценя усилията ви и непременно ще прочета внимателно вашата литература.“

Друг път посетих един областен съд, като се срещнах с главния съдия, един мъж на средна възраст. Когато влязох в неговия офис, той вдигна поглед от документите си, доста раздразнен.

„Приемните часове са само във вторник сутринта и тогава ще бъда на разположение за всякаква информация“ — каза той сърдито.

„Позволете ми да се извиня за това, че идвам в неподходящо време — отговорих бързо и продължих. — Разбира се, бих се радвала да дойда отново по друго време. Но в действителност посещението ми е от личен характер.“

Това събуди любопитство у съдията. С много по–мек тон той попита какво искам. Повторих, че ще дойда отново във вторник.

„Моля, седнете — настоя той за моя голяма изненада. — Какво искате?“

Последва оживен разговор и той се извини, че е бил толкова нелюбезен в началото, защото наистина бил много зает.

„Знаете ли какво ми харесва при Свидетелите на Йехова? — попита след малко съдията. — Те имат здраво основани принципи, от които не се отклоняват. Хитлер опита всичко, каквото можеше, но въпреки това Свидетелите не участвуваха във войната.“

Когато заедно с една сестра влязохме в един офис, секретарките ни познаха. Тогава главната секретарка каза хладно: „Директорът не приема страни по делата.“

„Но нас ще приеме — спокойно отговорих аз, — защото ние сме Свидетелки на Йехова. Не сме молителки и посещението ни няма да отнеме повече от три минути.“ Горещо се молех в сърцето си: „О Йехова, моля те, нека всичко мине добре!“

Секретарката отговори сдържано: „Добре тогава, ще опитам.“ Тя си отиде. След около две минути, които ми се сториха като цяла вечност, тя отново се появи, следвана от самия директор. Без да каже нищо, той ни поведе към своя офис, като минахме през други две стаи.

След като започнахме разговора, той ставаше все по–любезен. Когато му предложихме специалните броеве на списание „Пробудете се!“, той охотно ги прие. Ние благодарихме на Йехова за тази възможност да дадем добро свидетелство относно целта на нашата работа.

Когато си спомням за многото прекрасни случки, започвам по–пълно да ценя онова, което апостол Петър казва: „Наистина виждам, че Бог не е предубеден, но във всеки народ онзи, който се бои от него и върши праведност, е приемлив за него.“ (Деяния 10:34, 35, NW) Божията воля е хора от всякакъв произход, език или социално положение да получат възможността да научат за неговата цел за човечеството и за земята. — Изпратено.