Живот, за който никога не съм съжалявал

РАЗКАЗАНО ОТ ПАУЛ ОБРИСТ

През 1912 г., когато бях на шест години, мама умря при раждането на своето пето дете. След около две години една млада домашна прислужница, Берта Вайбел, започна да се грижи за нашето семейство. Когато през следващата година татко се ожени за нея, ние децата бяхме щастливи, че отново имаме майка.

ЖИВЕЕХМЕ в Бруг, малък град в немскоезичната част на Швейцария. Берта притежаваше истински християнски характер и аз много я обичах. Тя беше започнала да изучава публикациите на Изследователите на Библията (Свидетелите на Йехова) през 1908 г. и споделяше с другите това, което научаваше.

През 1915 г., скоро след като Берта и татко се ожениха, отидох с нея на една прожекция на „Фотодрама за Сътворението“. Това представяне с диапозитиви и кинокартини, изготвено от Международното сдружение на искрените изследователи на Библията, дълбоко впечатли ума и сърцето ми. Другите хора също бяха впечатлени. Залата в Бруг беше толкова пълна, че полицията затвори вратите и отпрати останалите посетители. Тогава мнозина се опитаха да влязат през един отворен прозорец с помощта на подвижна стълба, и някои успяха.

Хубавият пример на мама

По онова време в Европа бушуваше Първата световна война и хората се страхуваха относно бъдещето. Затова да се ходи от къща на къща с утешаващото послание на божието Царство, както правеше мама, беше благородна работа. Понякога тя ми позволяваше да я придружа и аз много се радвах. През 1918 г. мама най–накрая имаше възможност да символизира своето отдаване на Йехова Бог чрез покръстване във вода.

До покръстването на мама татко не пречеше на нейното поклонение, но след това започна да ѝ се противопоставя. Един ден той взе нейната библейска литература и я хвърли в печката. Мама успя да изтръгне от огъня само Библията си. Но това, което направи след това, беше удивително. Тя отиде при татко и го прегърна. Тя не изпитваше никаква неприязън към него.

Напълно изненадан, татко се успокои. Отвреме–навреме обаче противопоставянето му отново избухваше и трябваше да търпим изблиците му.

Работа и духовен напредък

През 1924 г., след като завърших едно тригодишно обучение като фризьор, напуснах дома и си намерих работа във френскоезичната част на Швейцария. Това ми даде възможност да подобря познанията си върху френския език. Въпреки че преместването до известна степен попречи на духовния ми напредък, аз не изгубих любовта си към библейската истина. Затова, когато се върнах у дома шест години по–късно, започнах да посещавам събранията на християнския сбор в Бруг.

Скоро след това се преместих в Райнфелден, малък град, отдалечен на около 40 километра. Там работех във фризьорския салон на сестра ми и продължих да напредвам духовно, като се събирах с една малка група Изследователи на Библията. Един ден, когато завършвахме нашето изучаване на Библията, което се провеждаше в средата на седмицата, брат Зодер, отговарящият за групата старейшина, попита: „Кой планира да участвува в проповедната служба в събота?“ Аз изявих желание, като предполагах, че ще придружавам някого и ще ми бъде показано как да извършвам тази работа.

Когато дойде неделя и отидохме в района, брат Зодер каза: „Г–н Обрист ще работи там.“ Въпреки че сърцето ми биеше както никога досега, аз започнах да посещавам хората в техните домове и да им говоря за божието Царство. (Деяния 20:20) Оттогава никога не проявих колебание относно извършването на проповедната работа, която Исус казал, че трябва да бъде изпълнена, преди да дойде краят на тази система на нещата. (Матей 24:14, NW) На 4 март 1934 г., когато бях на 28 години, символизирах отдаването си на Йехова чрез покръстване във вода.

Две години по–късно си намерих работа като фризьор в Лугано, един град в италианскоезичната част на Швейцария. Веднага започнах да проповядвам добрата новина там, въпреки че знаех малко италиански. Въпреки това през първата ми неделя в службата раздадох 20–те брошури, които бях взел със себе си. След време успях да събера няколко заинтересувани хора, с които образувах група за изучаване на „Стражева кула“. Накрая много от тях се покръстиха и през февруари 1937 г. сформирахме сбор на Свидетелите на Йехова в Лугано.

След два месеца, през април 1937 г., получих писмо, което напълно промени моя живот. То беше покана за служба в Бетел, както се наричат клоновете на Свидетелите на Йехова в една страна. Веднага приех поканата — решение, за което никога не съм съжалявал. Така започнах нещо, което се превърна в една 60–годишна кариера в целодневната служба.

Служба в Бетел в смутни времена

По онова време швейцарският Бетел се намираше в град Берн, столицата на Швейцария. Там печатахме книги, брошури и списания на 14 езика и те бяха изпращани из цяла Европа. Веднъж закарах готовата литература до гарата с една ръчна количка, тъй като по онова време не винаги имахме на разположение кола. Първото ми назначение в Бетел беше в Словослагателския отдел, където подреждахме матрицата с оловните букви, от която се извършваше печатането. Скоро започнах да работя на рецепцията и разбира се служех и като бръснар на Бетеловото семейство.

През септември 1939 г. избухна Втората световна война и яростното нашествие на нацистите вдъхваше ужас из цяла Европа. Швейцария беше неутрална сред воюващите държави. Отначало продължихме християнската си дейност без никакви пречки. Но на 5 юли 1940 г., в два часа следобед, когато седях на бюрото си във фоайето, се появи един цивилен, придружаван от войник, който носеше пушка с поставен щик.

— Къде е Цюрхер? — изрева цивилният. Тогава Франц Цюрхер беше надзорник на клона и на нашата проповедна дейност в Швейцария.

— За кого да съобщя? — попитах аз. Те веднага ме сграбчиха и ме издърпаха на стълбите, като наредиха да ги заведа до офиса на Цюрхер.

Беше заповядано на цялото Бетелово семейство — тогава бяхме около 40 души — да се събере в трапезарията. Четири картечници бяха поставени пред сградата, за да спрат всеки, който би се опитал да избяга. Вътре около 50 войника започнаха да претърсват сградата. Противно на очакванията, не бяха открити никакви доказателства относно това, че Свидетелите на Йехова насърчават съпротива спрямо военната служба. И въпреки това големи количества литература бяха конфискувани и откарани с пет военни камиона.

Когато отказахме да позволим „Стражева кула“ да бъде цензурирана от правителствените власти, нейното издаване в Швейцария беше спряно. Това означаваше, че в Бетел бяха необходими по–малко хора, и по–младите членове на семейството бяха насърчени да напуснат и да станат пионери, както се наричат Свидетелите на Йехова, които участвуват в целодневната проповедна дейност.

Пионер по време на войната

През юли 1940 г. се завърнах в италианскоезичната част на Швейцария близо до Лугано, където живеех, преди да дойда в Бетел. Тази област на заклети католици, която тогава вече беше и под силното влияние на фашизма, стана моето пионерско назначение.

Почти нямаше ден, през който да не бъда спиран от полицията и да не ми бъде наредено да се откажа от проповедната си дейност. Един ден, когато говорех с една жена до градинската врата, един мъж в цивилни дрехи ме сграбчи отзад, отведе ме до една патрулна кола и ме закара до Лугано. Там ме предаде на полицията. Когато ме разпитваха, обясних, че Йехова Бог ни е заповядал да проповядваме.

— Тук на земята ние заповядваме — отговори самонадеяно офицерът. — Бог може да заповядва в небето!

По време на войната беше особено важно да следваме съвета на Исус да бъдем „предпазливи като змии, и въпреки това невинни като гълъби“. (Матей 10:16, NW) Затова криех повечето от литературата си във вътрешните джобове на ризата си. И за да бъда сигурен, че няма да изгубя нищо, носех туристически панталони, до под коленете.

След време получих напътствия да се преместя в долината Енгадин, където играта на котка и мишка продължи. Това е една прекрасна долина в източните швейцарски Алпи, която през зимата е затрупана с много сняг, затова писах да ми изпратят моите ски, та да мога да се придвижвам в района.

Когато се пътува със ски през студена зима, много са необходими топли ръкавици. Поради честата употреба моите скоро започнаха да се износват. Колко бях благодарен, когато един ден получих неочакван пакет по пощата, съдържащ ръчно плетен пуловер и топли ръкавици! Една сестра от бившия ми сбор в Берн ги беше изработила за мен. И до днес, когато мисля за това, се изпълвам с признателност.

Много радостни привилегии

През 1943 г. условията в Швейцария започнаха да се стабилизират и аз бях повикан да служа отново в Бетел. Поради известни проблеми във френскоезичния сбор в Лозана, на около 100 километра път, бях назначен редовно да посещавам този град, за да помогна на вестителите да си изградят правилен възглед за божията организация.

По–късно служих за известно време като окръжен надзорник за всички френскоезични сборове в Швейцария. В началото на седмицата работех в Бетел, но прекарвах петък, събота и неделя, като посещавах различен сбор всяка седмица, стремейки се да оказвам духовна помощ. Освен това, когато през 1960 г. в Берн беше сформиран френскоезичен сбор, станах негов председателствуващ надзорник. Като такъв служих до 1970 г., когато Бетел беше преместен от Берн на сегашното си прекрасно място в град Тун.

Радвах се, че в Тун имаше една малка италианскоезична група Свидетели и започнах да работя с тях. След време беше сформиран сбор и аз служих като негов председателствуващ надзорник няколко години, докато бяха подготвени по–млади братя, които да поемат тази отговорност.

Особено радостна привилегия за мен е посещението на международни конгреси на народа на Йехова. Например, през 1950 г. се състоя незабравимият конгрес „Теокрацията расте“ на „Янки Стейдиъм“ в Ню Йорк. Посещението на централата на Свидетелите на Йехова в Бруклин (Ню Йорк) ми направи незабравимо впечатление. Никога няма да забравя и доклада на брат Милтън Дж. Хеншел през следващата година на конгреса „Чисто поклонение“ в Лондон (Англия), който наблегна на думите на Исус: „Казвам ви, че ако тия млъкнат, то камъните ще извикат.“ (Лука 19:40) Брат Хеншел попита: „Мислите ли, че ще трябва камъните да викат?“ Все още чувам гръмогласното „Не!“, което дойде от десетки хиляди гърла.

Когато през 1937 г. се върнах отново в Бетел, татко, който научил, че получаваме само джобни пари, обезпокоено попита: „Сине, как ще преживяваш на стари години?“ Отговорих му, цитирайки думите на псалмиста Давид: „Не съм видял праведният оставен, нито потомството му да проси хляб.“ (Псалм 37:25) Няма съмнение, че тези думи се изпълняват в моя случай.

Колко съм щастлив, че преди повече от 80 години Берта Вайбел се омъжи за татко и че чрез нейния пример и ръководство се запознах с Йехова и неговите качества! Макар че други членове на семейството ѝ се подиграваха, тя вярно служи на Йехова чак до смъртта си през 1983 г. Тя никога не изрази съжаление за това, че служеше на своя Бог Йехова; аз също никога не съм съжалявал за това, че не се ожених и отдадох живота си изцяло на службата на Йехова.

[Снимка на страница 25]

Работа в Бетел