Сама, но никога изоставена

РАЗКАЗАНО ОТ АДА ЛИУИС

Винаги съм имала склонността да бъда самостоятелна. Също така съм и много упорита — другите хора понякога наричат това инат — във всичко, каквото правя. Знам също колко е лесно да си прекалено прям и тази черта на характера ми причини проблеми през годините.

НО СЪМ признателна, че Йехова не ме отхвърли, заради недостатъците на моята личност. Посредством изучаването на неговото Слово успях да променя личността си и така да служа на интересите на Неговото Царство около 60 години. Още от детството си обичах конете, и божията помощ в контролирането на моята упоритост често ми напомняше за това как юздите могат да бъдат използувани за обуздаването на един кон.

Родена съм близо до едно красиво синьо езеро в Маунт Гамбиър, в Южна Австралия, през 1908 г. Моите родители имаха кравеферма и аз бях най–голямата дъщеря от осем деца. Баща ни умря, когато бяхме съвсем малки. Така че върху мен падна голяма част от задълженията по работата във фермата, тъй като двамата ми по–големи братя трябваше да работят извън къщи, за да носят доход на семейството. Животът във фермата беше напрегнат, изпълнен с тежка работа.

Първият контакт с библейската истина

Нашето семейство посещаваше презвитерианската църква и бяхме редовни, дейни членове. Аз станах учителка в неделното училище и се отнасях сериозно към отговорността да уча децата на това, което вярвах, че е духовно и морално правилно.

През 1931 г. дядо ми умря и между неговите вещи имаше няколко книги, написани от тогавашния президент на Дружество „Стражева кула“, Дж. Ф. Ръдърфорд. Започнах да чета The Harp of God [„Арфата на Бога“] и Creation [„Сътворение“], и колкото повече четях, толкова по–изненадана бях да науча, че много неща, в които вярвах и на които бях учила децата, не бяха подкрепяни от Библията.

Беше шокиращо да науча, че човешката душа не е безсмъртна, че повечето хора няма да отидат на небето, когато умрат, и че за лошите хора няма вечни мъки в адски огън. Смущаващо беше също и да разбера, че спазването на съботата не е изискване за християните. Така бях изправена пред едно сериозно решение: да остана вярна на традиционните учения на т.нар. християнство или да започна да поучавам библейската истина. Не ми трябваше много време, за да реша да прекъсна всякакви връзки с презвитерианската църква.

Сега вече наистина сама

Моето семейство, приятелите и бившите познати от църквата никак не бяха доволни, когато съобщих намерението си да напусна църквата и да не преподавам повече в неделното училище. А когато разбраха, че съм се забъркала с т.нар. хора на съдията Ръдърфорд, това само наля масло в огнените клюки. В действителност не бях отлъчена от обществото, но по–голямата част от моето семейство и бившите ми приятели меко казано охладняха към мен.

Колкото повече изучавах и проверявах библейските стихове, записани в книгите, които четях, толкова повече започвах да разбирам необходимостта от публично проповядване. Научих, че Свидетелите на Йехова ходят от къща на къща, като част от своята публична проповедна служба. Но по онова време нямаше никакви Свидетели в нашата област. Затова никой не ме насърчи, никой не ми показа как да проповядвам добрата новина за божието Царство. (Матей 24:14) Чувствувах се много самотна.

Въпреки това библейската заповед да се проповядва на другите звучеше непрестанно в ушите ми и аз реших, че трябва да започна да проповядвам някакси. След много молитви реших да започна да посещавам домовете на моите съседи просто за да им кажа какво съм научила от своето изследване и да опитам да им покажа тези неща в техните собствени Библии. Първата ми къща беше тази на моя бивш директор в неделното училище. Неговият смразяващ отговор и отрицателни изказвания относно напускането ми на църквата със сигурност не бяха насърчително начало. Но аз почувствувах някаква топлина и непозната вътрешна сила, когато напуснах дома му и продължих с посещението на другите къщи.

Наистина, нямаше явно противопоставяне, но бях поразена от всеобщото безразличие на предишните ми познати от църквата, когато ги посещавах. За моя изненада и разочарование, най–упорито противопоставяне ми оказа най–големият ми брат, като това ми напомни на думите на Исус: „И ще бъдете предадени и даже от родители и братя, от роднини и приятели; . . . и ще бъдете мразени от всички поради Моето име.“ — Лука 21:16, 17.

Още от ранна възраст бях опитна ездачка и затова реших, че най–бързият начин да стигна до къщите на хората е на кон. Това ми даваше възможност да ходя по–далеч до околните селски райони. Но един следобед моят кон се спъна и падна на един хлъзгав път, и аз претърпях тежка фрактура на черепа. Известно време се опасяваха, че няма да оживея. След това падане, ако пътищата бяха мокри или хлъзгави, пътувах с кон и двуколка вместо на гърба на коня.

Контакт с организацията

Известно време след катастрофата, една група от целодневни проповедници, сега наричани пионери, посети областта Маунт Гамбиър. Така за първи път можах да се срещна лично със събратя по вяра. Преди да си тръгнат, те ме насърчиха да пиша до клона на Дружество „Стражева кула“ и да се осведомя как бих могла да участвувам по по–организиран начин в публичната проповедна дейност.

След като писах до Дружеството, получих книги, брошури и едно картонче с напечатано свидетелство, за да го използувам, когато се представям на вратите. Заради кореспонденцията с клона на Дружеството се почувствувах малко по–близо до моите духовни братя и сестри. Но когато групата пионери си тръгнаха и се преместиха в съседния град, аз се почувствувах по–самотна от когато и да било.

В резултат от моите всекидневни редовни обиколки за свидетелствуване — главно с кон и двуколка — бях добре позната в областта. В същото време успявах да се грижа и за своите задължения във фермата. Моето семейство вече се беше примирило с тази рутина и не се мъчеше да ми пречи. Четири години служих по този начин като изолирана, непокръстена вестителка на добрата новина.

Конгрес и най–накрая покръстване

През април 1938 г. брат Ръдърфорд посети Австралия. Силното противопоставяне на духовенството доведе до анулиране на договора за Залата на кметството в Сидни. Но в последната минута беше получено разрешение да използуваме „Спортните площадки“. Принудителните промени в плановете в действителност се оказаха от полза, тъй като още хиляди други хора можаха да дойдат на по–големите „Спортни площадки“. Дойдоха около 12 000 души, като интересът на повечето от тях явно беше предизвикан от вдъхновеното от духовенството противопоставяне на нашето събрание.

Във връзка с посещението на брат Ръдърфорд, и в едно близко предградие на Сидни се състоя един неколкодневен конгрес. Именно там най–накрая аз символизирах своето отдаване на Йехова Бог чрез покръстване във вода. Можете ли да си представите каква радост изпитах на конгреса най–после да бъда заедно със стотици братя и сестри от целия огромен австралийски континент?

Обратно в Маунт Гамбиър

Като се върнах у дома, се почувствувах ужасно самотна, но въпреки това бях решена повече от всякога да правя каквото мога в работата на Царството. Скоро се запознах със семейство Егню — Хю, неговата жена и четирите им деца. Те живееха в град Милисънт, само на 50 километра от Маунт Гамбиър, и аз пътувах по 50 километра до там и обратно с кон и двуколка, за да водя редовно библейско изучаване с тях. Когато те приеха истината, моята самота беше облекчена.

Не след дълго ние образувахме група за организирано проповядване. Тогава, за щастие, моята майка започна да проявява интерес и се присъедини към мен в моето 100–километрово пътуване до там и обратно за изучаването с новообразуваната група. От тогава мама винаги ме насърчаваше и ми помагаше, макар че минаха още няколко години, преди тя да се покръсти. Вече не бях сама!

Нашата малка група даде четири пионера: трите момичета на Егню — Кристъл, Естел и Бети — и аз. По–късно, в началото на 50–те години, и трите момичета посетиха Библейското училище Гилеад на „Стражева кула“. Те бяха назначени като мисионерки в Индия и Шри Ланка, където всички те все още служат вярно.

През януари 1941 г. дейността на Свидетелите на Йехова в Австралия беше поставена под възбрана, така че ние незабавно предприехме действия съответно на това. Сложихме всичко, което използувахме в службата — литература, преносими грамофони, плочи с библейски доклади и т.н. — в един широк метален сандък. Тогава сложихме сандъка в една барака и донесохме цяла кола сено, за да го покрием.

Въпреки възбраната ние продължихме своето проповядване от къща на къща, но предпазливо, като използувахме само Библията, когато говорехме с домакините. Аз криех списания и брошури под седлото на коня си и ги вадех само когато срещах искрен интерес към посланието на Царството. Накрая, през юни 1943 г., забраната беше вдигната и ние отново можехме открито да предлагаме литература.

Нови назначения

През 1943 г. аз се поставих на разположение като пионер и през следващата година напуснах Маунт Гамбиър заради едно друго назначение. Първо бях поканена да служа за кратко време в клона на Дружеството в Стратфилд. След това получих едно след друго назначения в малки градове в южната част на Ню Саус Уелс и в западна Виктория. Но едно от моите най–възнаграждаващи в духовно отношение назначения беше в един голям сбор в град Мелбърн. Идвайки от малко провинциално градче, аз научих много неща от службата си там.

При моето назначение в южната част на областта Джипсланд във Виктория, моята партньорка в пионерската служба, Хелън Крофорд, и аз водехме много библейски изучавания и не след дълго станахме свидетелки на образуването на един сбор. В тази област имаше обширни селски райони и ние се придвижвахме с една стара, ненадеждна кола. Понякога се возехме, но много пъти бутахме. Как си мечтаех за един кон! Понякога наистина си казвах: „Бих дала всичко (с изключение на Царството) за един кон!“ В повечето градове от онази област днес има здрави сборове и хубави Зали на Царството.

През 1969 г. получих назначение в Канбера, столицата на Австралия. Това беше интересно и колоритно място за проповядване, тъй като често имахме контакт със служители от много чуждестранни посолства. Аз все още служа тук, но през последните години съсредоточих своето свидетелствуване върху индустриалната зона на града.

През 1973 г. имах привилегията да присъствувам на големи конгреси в Съединените щати. Друг основен момент в моя живот беше това, че бях делегат на конгрес през 1979 г. и участничка в обиколката на Израел и Йордания. Да посетиш действителните места, споменати в Библията, и да размишляваш върху събитията, които са се случили там, беше наистина вълнуващо преживяване. Имах възможност да изпитам какво означава да плуваш в Мъртво море, с неговата силно солена вода, и по време на посещението ни в Петра в Йордания отново имах възможността да яздя кон. Това ми напомни на онези ранни дни, когато имах възможност на кон да достигна с посланието за Царството до разпръснатите селски райони.

Непрекъсната целодневна служба

Моето желание да продължавам в целодневната служба, въпреки напредването на възрастта, е поддържано живо от такива специални мерки като Училището за пионерска служба и пионерските събрания, които се провеждат при окръжните конгреси, както и непрекъснатото насърчение, което получавам от пътуващите надзорници. Наистина мога да кажа, че Йехова милостиво се погрижи за това дните, през които бях сама, да останат в миналото.

Сега съм на 87 години и след около 60 години служба на Йехова искам да кажа нещо насърчително на другите, които може би също са прекалено прями и силно независими: Винаги се подчинявайте на ръководството на Йехова. Нека Йехова ни помага да контролираме своята прекалена прямота и нека непрестанно ни напомня, че макар може би често да се чувствуваме самотни, той никога няма да ни изостави.