Аз намерих съкровище с изключителна ценност

РАЗКАЗАНО ОТ ФЛОРЪНС УИДОУСЪН

С наближаването на нощта ние решихме да опънем палатката близо до езерото. Това не беше най–доброто място за бивак на две жени, но ние мислехме, че за една нощ ще бъде добре. Докато аз опъвах палатката, Марджъри приготвяше вечерята.

ТЪКМО свърших със забиването на последното колче на палатката, когато някакво движение близо до дънера на едно почерняло дърво привлече вниманието ми. „Забеляза ли този дънер да се движи?“ — извиках към Марджъри.

„Не“ — отговори ми тя, леко зачудена.

„Сигурна съм, че помръдна — извиках аз. — Дай ми чайника!“

След като го взех и нарамих брадвата, аз се запътих към езерото. Когато почти се изравних с дънера, иззад него излезе един мъж!

„Дали водата в езерото е добра за пиене?“ — едва успях да изрека.

„Не, не е — отговори той грубо, — но ако искаш вода за пиене, ще ти намеря.“

Припряно отклоних предложението му и за мое голямо облекчение, той се обърна рязко и се отдалечи. Разтреперана, аз бързо се върнах обратно и разказах на Марджъри за случилото се. Ние бързо прибрахме палатката, събрахме си багажа и се махнахме от там. По–късно разбрахме, че този мъж току–що е бил излязъл от затвора.

Макар че през 1937 г. златотърсачи често лагеруваха по тези места, в златоносните находища на Австралия, ние бяхме друг вид търсачи. Ние търсехме хора, които са скъпоценни за Бога.

Семейният ми произход

Преди сто години баща ми беше ковач в малкото селце Порпанка в щата Виктория. Аз съм се родила там през 1895 г., и израснах заедно с четиримата си по–големи братя близо до река Овънс, в подножието на планината Бъфало. Родителите ми бяха редовни посетители на Съюзната църква, и аз ходех на неделно училище, което беше под надзора на баща ми.

През 1909 г. по време на една силна буря майка ми получи сърдечен удар и умря в ръцете на баща ми. След това, в началото на 1914 г., единият от братята ми излезе от къщи и след няколко часа го донесоха мъртъв. Беше се самоубил. Скръбта ни се засилваше от учението на църквата, че го очаква ад, тъй като самоубийството се смяташе за непростим грях.

По–късно през същата година избухна Първата световна война и двама от братята ми се записаха да служат на фронта отвъд океана. Ужасяващите новини за кръвопролития и страдания подтикнаха пет млади жени и мен, както и баща ми, да започнем да изучаваме библейската книга на Йоан.

Намиране на истинско съкровище

Елън Хъдсън имаше екземпляр от книгата The Time Is at Hand [„Времето е наближило“] на Чарлс Тейз Ръсел. Нейното въодушевление относно тази книга повлия и на останалите в групата. Когато научи, че книгата е част от една серия в шест тома, озаглавени Studies in the Scriptures [„Студии върху Писанията“], тя изпрати писмо до Международното сдружение на изследователите на Библията в Мелбърн и помоли за останалите книги от комплекта. Членовете на нашата група се съгласиха да използуваме първия том — The Divine Plan of the Ages [„Божественият план на епохите“] — в нашето ежеседмично изучаване.

Представете си само радостта на татко и моята радост, когато открихме, че няма огнен ад. Страхът, че брат ми е осъден на адски огън, беше премахнат. Ние научихме истината, че мъртвите не съзнават нищо, сякаш са заспали, и не живеят някъде другаде в страдание. (Еклисиаст 9:5, 10; Йоан 11:11-14) Някои от членовете на нашата група за изучаване на Библията решиха да отидат при своите ближни, за да им проповядват истините, които научавахме. До близките къщи отивахме пеша, но за да стигнем до хората извън града, използувахме велосипеди и двуколки с един кон.

Аз опитах свидетелствуването от врата на врата за първи път на 11 ноември 1918 г., деня, в който беше прекратена Първата световна война. Трима души от нашата група пропътувахме 80 км до град Уангарата, за да разпространим трактата Peoples Pulpit [„Амвон на народа“]. Години след това, когато проповядвах в един от най–далечните затънтени райони, аз преживях случката, спомената в началото.

През 1919 г. присъствувах на конгрес на Библейските изследователи в Мелбърн. Там, на 22 април 1919 г. аз символизирах своето отдаване на Йехова чрез потапяне във вода. Духовният банкет засили моята признателност за духовното съкровище на небесното Царство и за земната организация на Йехова. — Матей 13:44.

След конгреса не се върнах в къщи, а приех поканата да се присъединя към Джейн Никълсън, целодневна проповедничка, за един месец свидетелствуване. Нашият район бяха фермерските и говедарските общини покрай река Кинг. Само преди няколко години тази планинска област беше място на действие на филма The Man From Snowy River [„Мъжът от снежната река“].

През 1921 г. получихме чудесното библейско помагало The Harp of God [„Арфата на Бога“]. Когато татко започна да го използува като учебник за заниманията в неделното училище, много родители възразиха срещу това и поискаха той да подаде оставка. Той направи това незабавно. По–късно получихме брошурата Hell [„Ад“], която имаше на корицата си интригуващите въпроси „Какво представлява той? Кой е там? Може ли да се излезе от там?“ Татко беше толкова възхитен от ясните библейски доказателства на тази тема, че веднага започна да разпространява брошурата от къща на къща. Той раздаде стотици екземпляри от нея в нашето селище и близката околност.

Проповедни експедиции с татко

Накрая татко купи автомобил, за да можем да носим посланието на Царството при хора от други области. Като ковач, той беше свикнал повече с коне, затова аз станах шофьор на колата. В началото нощувахме в хотели. Но скоро това се оказа прекалено скъпо и ние започнахме да лагеруваме на открито.

Татко приспособи предната седалка на колата така, че да може да се сваля и аз да мога да спя в колата. За татко опъвахме малка палатка и той спеше в нея. След няколко седмици лагеруване, ние се връщахме в Порпанка, където татко отново отваряше ковачницата. Ние не преставахме да се удивляваме на това, че винаги имаше изобилие от редовно плащащи клиенти, които покриваха разноските по следващото ни проповедно пътуване.

Много хора с правилна нагласа откликнаха благоприятно на нашите посещения и в крайна сметка приеха домашни библейски изучавания. Сега в тази област, първоначално обслужвана от нашата малка група от Порпанка, има седем сбора, притежаващи собствени Зали на Царството. Да, кой би могъл да презре „денят на малките работи“? — Захария 4:10.

През 1931 г. татко и аз пропътувахме близо 300 км по ужасни пътища, за да присъствуваме на едно специално събрание, на което приехме новото си име — Свидетели на Йехова. И двамата бяхме възхитени от това уникално, библейско име. (Исаия 43:10-12) То ни идентифицираше далеч по–добре от не толкова характерното име „Международни изследователи на Библията“, с което бяхме известни дотогава.

Един ден, докато свидетелствувахме в град Бетанга, срещнах местния проповедник от Англиканската църква. Той се ядоса и започна да издирва всички онези места, където бяхме пласирали литература, изисквайки от хората да му предадат книгите, които бяха получили. След това той проведе публично изгаряне на книгите в центъра на града. Но неговите жалки действия имаха съвсем неочакван резултат.

След като информирах бюрото–клон на Дружеството за случилото се, беше отпечатано отворено писмо, което осъждаше постъпката на духовника. Освен това беше уредено свидетели с коли да разпространят писмото из цялата област. Когато заедно с татко по–късно посетихме отново града, ние раздадохме повече книги, отколкото преди. Хората от града бяха любопитни да разберат какво съдържа „забранената“ литература!

Първият, който прие библейската истина в североизточна Виктория в резултат на нашето проповядване, беше Милтън Гиб. Между нашите посещения той старателно изучаваше всички публикации на Дружеството, които му бяхме оставили. При едно от нашите повторни посещения той ни изненада с думите: „Сега съм един от вашите ученици.“

Макар че се зарадвах на решението му, аз обясних: „Не, Милтън. Вие не можете да бъдете мой ученик.“

„Добре, тогава съм ученик на Ръдърфорд [тогавашния президент на Дружеството].“

Аз отново казах: „Не, не сте ученик и на Ръдърфорд, но се надявам да сте един от Христовите ученици.“

Милтън Гиб се оказа едно от многото ценни съкровища, в търсенето на които прекарах много години. Той и двамата му сина са християнски старейшини, други членове на неговото семейство също са дейни в сбора.

Посрещане на различни изпитания

Въпреки възбраната, наложена върху работата на Свидетелите на Йехова в Австралия през януари 1941 г., ние продължихме да проповядваме, като използувахме само Библията. После моята пионерска, или целодневна, служба беше прекъсната, когато бях извикана у дома да се грижа за своя тежко болен баща. По–късно аз също се разболях и имах нужда от сериозна операция. Възстановяването на здравето ми продължи известно време, но аз изпитах истинността на божието обещание: „Никак няма да те оставя и никак няма да те забравя.“ (Евреи 13:5) Една християнска сестра ме подкрепи с думите: „Помни, Фло, че никога не си сама. А ти и Йехова сте винаги мнозинство.“

След това дойде последното боледуване на скъпия ми татко, продължило 13 седмици. На 26 юли 1946 г. той склопи очи в смъртта. Той се радва̀ на пълноценен живот, и неговата надежда беше небесна. (Филипяни 3:14) Така на 51 години аз останах сама, след като бях прекарала по–голямата част от младите си години с татко. След това срещнах своя бъдещ съпруг. Оженихме се през 1947 г. и започнахме да пионерствуваме заедно. Но този щастлив период не продължи много, тъй като той получи удар през 1953 г., и това го превърна в инвалид.

Говорът на съпруга ми беше засегнат зле и беше почти невъзможно да се разговаря с него. Това беше най–трудната част от грижите за него. Умственото напрежение от това да се опитваш да разбереш какво се мъчеше да каже той, беше наистина много голямо. Макар че живяхме в изолирана област и наблизо нямаше сбор, Йехова не ни изостави през тези години на изпитание. Аз винаги бях запозната с най–новата информация на организацията, и бях постоянно снабдявана с духовна храна от списанията „Стражева кула“ и „Пробудете се!“. На 29 декември 1957 г. моят скъп съпруг умря.

Служба в Аделаида

Отново бях сама. Какво да правя сега? Дали щях да бъда приета отново като целодневен служител след почти петгодишно прекъсване? Бях приета, затова продадох дома си и започнах отначало пионерската служба в Аделаида, столицата на Южна Австралия. По това време там имаше нужда от пионери, и аз бях разпределена в сбора Проспект.

Тъй като не се чувствувах спокойна в градското движение, аз продадох колата си и отново започнах да се придвижвам на велосипед. Използувах велосипеда до 86–годишната си възраст, като станах известна в района като „малката госпожа със синьото колело“. С времето ставах много нервна в уличното движение; предното колело на велосипеда ми сякаш постоянно трепереше. Капката, която преля чашата, дойде един следобед, когато паднах в един плет. ‘Край!’ — казах си тогава и отново започнах да използувам краката си за ходене.

Преди няколко години, когато бях на един областен конгрес, краката ми отказаха да ме слушат и впоследствие имах две операции на тазобедрените стави. След операциите всичко с мен беше наред, докато едно голямо куче не ме събори на земята. Това породи нуждата от по– нататъшно лечение, и от тогава ми трябва стоялка, за да мога да се придвижвам. Умът ми все още продължава да бъде активен. Както казва един приятел: „Изглежда остаряващото ти тяло не може да върви в крак с младежкия ти ум.“

С течение на годините наблюдавах как сборовете в Аделаида растат, разпростират се и се множат. После, през 1983 г., когато бях на 88 години, напуснах Аделаида, за да живея с едно семейство в град Киабрам, щата Виктория, където прекарах десет щастливи години. Все още успявам да изляза на проповедна служба — приятелите в сбора ме карат с колите си, за да посетя онези, които редовно получават списания от мен. Тези хора любезно идват при колата, за да мога да разговарям с тях.

Като се замисля за своите 98 години живот, с обич си припомням многото предани и верни хора, които възхваляваха Йехова с мен, и особено моя чудесен татко. Изглежда надживях всичките верни хора, които бяха мои партньори в пионерската служба. Но каква радост ме очаква — да се срещнем отново с онези, с които споделяме надеждата за наградата на живот в небесното божие Царство, която наистина е съкровище с изключителна стойност!

[Снимка на страница 28]

Аз бях покръстена на 22 април 1919 г.

[Снимка на страница 31]

Щастлива съм, че все още служа на Йехова, наближавайки стоте си години