Един целенасочен начин на живот

РАЗКАЗАНО ОТ МЕЛВА А. УИЛАНД

През март 1940 г., няколко месеца след като бях покръстена, моята сестра Филис дойде при мен и ме попита: „Защо не започнеш пионерска служба?“ „Пионерска служба ли? — попитах аз. — Имаш предвид да проповядвам целодневно, почти всеки ден ли?“

‘КАК бих могла да бъда пионер — си мислех аз — с моето оскъдно познание върху Библията и с дори още по–оскъдните си спестявания в банката?’ И въпреки това въпросът на Филис ме накара да се замисля. Също и много се молех във връзка с това.

Накрая си зададох въпроса: ‘Защо да не мога да се доверя на Бога, щом той обещава да се погрижи за нас, ако търсим първо неговото Царство?’ (Матей 6:33) Така през юни 1940 г. съобщих, че напускам работата си като шивачка. След това писах до клона на Дружество „Стражева кула“ в Австралия, молейки да бъда назначена като пионерка.

Моето назначение за цял живот

Няколко седмици по–късно получих отговор, който ми съобщаваше, че ще получа назначение, след като посетя конгреса, който щеше да се проведе върху част от площта на централата на Свидетелите на Йехова в Страдфийлд, предградие на най–големия град в Австралия — Сидни. На сутринта след конгреса, аз се явих в клона, за да получа своето назначение.

Човекът в офиса ми обясни: „Точно сега сме много натоварени в пералнята. Би ли могла да останеш и да помогнеш там няколко седмици?“ Това беше през август 1940 г. — и аз все още работя в пералнята! По онова време семейството в централата се състоеше само от 35 души; сега те са 276.

Но може би се питаш защо аз смятам, че работенето в една пералня е „целенасочен начин на живот“, особено след като това ми е работата вече над 50 години. Преди да обясня това, нека разкажа за своите ранни стремежи.

Спортът се превърна в начин на живот

Аз се появих на белия свят в Мелбърн на 1 януари 1914 г. — първото от пет деца. Ние имахме любещи родители, които се ръководеха от висши принципи и наказваха, когато беше необходимо. Също имахме онова, което би могло да се нарече неофициално религиозно възпитание, тъй като нашите родители не ходеха редовно на църква. Въпреки това обаче те настояваха ние, децата, да посещаваме Неделното училище на Англиканската църква.

Когато завърших училище през 1928 г. и започнах работа като шивачка, аз реших да прекарвам по–голямата част от свободното си време в спортуване, вярвайки, че това би ми помогнало да преодолея своята стеснителност. Станах член на един тенис клуб и играех през цялата година. През зимата играех и баскетбол и бейзбол, а през лятото играех в женския отбор по крикет. Крикетът стана моята истинска любов, и аз полагах големи усилия да усъвършенствувам своите умения в бързото хвърляне на топката, за да се квалифицирам за междущатските мачове.

Една цел, различна от спорта

Още в ранните си години бях обезпокоена от доктрината, че Богът, който е Бог на любовта, има място, наречено ад, където онези, които вършат лоши неща, ще бъдат мъчени вечно. За мен това беше неразбираемо. Така че представете си моята радост, когато неочаквано научих от Библията истинското значение на думата „ад“. Това стана така:

Моята сестра Филис, която е с пет години по–малка от мен, също обичаше спорта и ние бяхме заедно в женския отбор по крикет. През 1936 г. една съотборничка запозна Филис с един млад мъж, който се казваше Джим, и за който се знаеше, че е много религиозен. Скоро Джим започна да говори на Филис за ученията на Библията. Тя беше заинтригувана. „Толкова е логично и разумно“ — ми казваше тя.

По онова време Филис и аз имахме обща стая в къщи и тя се опитваше да ме заинтересува с онова, което Джим ѝ казваше за божието Царство. „То ще направи онова, което човешките правителства не успяха да направят“ — ми казваше тя развълнувано. Но аз спорех с нея, казвайки, че това е просто още една религия, която да ни обърка, и че никой всъщност не знае нищо за бъдещето. Но Филис не се предаваше и оставяше литература навсякъде из стаята, надявайки се, че аз ще я прочета.

На мен ми беше любопитно защо Филис е толкова ентусиазирана относно тази нова вяра, затова един ден взех една брошура. Тя имаше заинтригуващото заглавие Hereafter [„Бъдещето“]. Като разлиствах нейните страници, ‘наострих уши’, защото срещнах думата „ад“. За моя изненада научих, че библейската дума „ад“ всъщност се отнася за общия гроб на човечеството, и че както добрите, така и лошите хора отиват там. Също научих, че адът не е място на мъчения; мъртвите не съзнават нищо и не могат да чувствуват нищо. — Еклисиаст 9:5, 10; Псалм 146:3, 4.

Това ми се стори разумно, особено когато брошурата обясни, че един любещ и могъщ Бог е обещал да върне обратно към живот мъртвите посредством чудо, наречено възкресение. (Йоан 5:28, 29) Сега и аз исках да науча повече за нещата, които Джим казваше на Филис. Аз намерих малката King James Version [„Версия на крал Яков“], която моят баща ми беше дал, когато бях дете, и потърсих стиховете, посочени в брошурата. Там онова, което беше казано за ада и за състоянието на мъртвите, се потвърди.

Друга великолепна изненада за мен беше да науча, че Бог има лично име — Йехова. (Псалм 83:18) Можах също да видя, че Бог има цел, или основание, за всяко нещо, което е направил, или е позволил да се случи. Това ме накара да се запитам: ‘Каква всъщност е моята цел в живота?’ Оттогава нататък започнах да се питам дали е толкова добре за мен да гледам на спорта така сериозно — почти пренебрегвайки всичко друго.

Привеждане на решенията в действие

Джим и Филис нямаха никаква представа, че моят възглед за живота се беше променил, но разбраха това, когато нашето семейство беше поканено на едно приятелско празненство. В онези дни, при подобни случаи всички присъствуващи ставаха, казваше се наздравица за краля на Англия, и после всички вдигаха своите чаши, за да пият в чест на краля. Аз обаче реших да остана седнала с Джим и Филис. Те не можеха да повярват на очите си, когато ме видяха още да седя! Ние, разбира се, не искахме да покажем някакво неуважение, но като християни чувствувахме, че трябва да бъдем неутрални и да не участвуваме в подобни националистически церемонии. — Йоан 17:16.

Но моите родители и останалите членове на семейството бяха ужасени. Те казаха, че сме или предатели, или луди — или и двете! След това, когато Филис и аз посетихме годишното тържество по случай връчването на наградите за женския отбор по крикет, по време на една националистическа церемония, стана подобно нещо. В крайна сметка и двете напуснахме отбора. Това не беше толкова трудно, колкото си мислех, защото започнах да осъзнавам, че моята вярност и моята преданост принадлежаха на Христос Исус, Царя на божието небесно Царство.

Тогава Филис обясни, че трябва да посещавам редовно събранията на Свидетелите на Йехова, за да укрепвам своята вяра с повече познание върху Библията. По онова време имаше само един сбор в Мелбърн и аз започнах да посещавам събранията там всяка неделя следобед. Скоро бях убедена, че това беше истинската земна организация на Бога.

Не след дълго бях поканена да участвувам в проповедната дейност на сбора от къща на къща. Отначало се колебаех, но една неделя сутрин реших да отида, само за да видя как се прави това. Зарадвах се, когато бях определена да придружавам една опитна Свидетелка, която разговаряше уверено на първата врата и получи любезен отговор от домакина. Аз си помислих: ‘Е, не беше много трудно, но ще се нуждая от доста упражнения, преди да мога да го правя толкова добре.’ Затова представете си колко бях учудена, когато след тази първа врата, Свидетелката ми каза: „Сега ще можеш да продължиш сама.“

„Сама? — попитах поразена. — Сигурно не говориш сериозно! Какво ще кажа, ако някой ми зададе въпрос и аз не зная отговора?“ Но моята другарка беше настойчива. Така че трепереща в буквалния смисъл на думата, аз тръгнах сама, а тя продължи да свидетелствува на хората от другата страна на улицата. Някак преживях тази първа сутрин.

Оттогава нататък започнах да участвувам в проповедната работа всяка неделя сутрин. Когато някой на вратата ми задаваше въпрос, на който не можех да отговоря, аз казвах: „Ще проуча въпроса и ще ви посетя отново.“ За щастие Йехова не преставаше да ми дава сила и смелост, за да продължавам своя нов целенасочен начин на живот. Аз Му отдадох живота си, и през октомври 1939 г. бях покръстена в градската къпалня на Мелбърн. Скоро след това Филис, която вече се беше омъжила за Джим, попита защо не започна пионерска служба.

Служба в клона

През януари 1941 г., скоро след като започнах да работя в Бетел, както наричахме клона, беше наложена възбрана върху работата на Свидетелите на Йехова в Австралия. По–късно военните окупираха нашия дом Бетел в Страдфийлд, и аз бях изпратена във фермата на Дружеството в Ингълбърн, на около 48 км извън града. През юни 1943 г. съдилищата реабилитираха Дружество „Стражева кула“ и вдигнаха възбраната. Към края на същата година 25 души бяхме поканени обратно в страдфийлдския Бетел. Там продължих да работя в пералнята, както и да участвувам в другите задачи в дома.

Следващото десетилетие като че ли мина бързо. После, през 1956 г., се омъжих за един съработник от Бетел, Тед Уиланд. Тед беше много тих, търпелив човек, и ние се зарадвахме много, когато бяхме одобрени да продължим да живеем в Бетел като съпруг и съпруга. И двамата ценяхме своя целенасочен начин на живот, щастливи за привилегията да служим в австралийския клон. Разбира се, освен своята работа в Бетел, ние имахме и радостта да работим заедно, помагайки на други да станат ученици на Христос. Като един пример за това можете да прочетете за семейство Уикс в „Пробудете се!“ от 22 октомври 1993 г.

Поради равномерното нарастване на проповядването за Царството към нашия състав през първите ми 30 години в Бетел бяха необходими само 10–12 допълнителни члена. Но ситуацията бързо се промени през 70–те години, когато започнахме да печатаме тук списанията „Стражева кула“ и „Пробудете се!“ През януари 1972 г. започна строежът на нова печатница. Скоро от Япония пристигна една 40–тонна печатарска машина и до 1973 г. започнахме да печатаме почти 700 000 списания на месец. Сега нашето Бетелово семейство наистина започна да расте.

70–те години ми донесоха и лична мъка. Най–напред моят скъп съпруг Тед почина през 1975 г. на 80 години. После, след по–малко от година, моят възрастен баща също заспа в смъртта. Получих голяма утеха от Йехова и неговото Слово, Библията, и от моите духовни братя и сестри. Също много ми помогна това, че продължих да работя в Бетел своята целенасочена работа през това много тъжно време в моя живот.

Въпреки всичко животът продължаваше и аз отново започнах да изпитвам удовлетворение и благословии, сега вече като вдовица. През 1978 г. посетих конгреса в Лондон (Англия), и след това посетих световната централа на Дружество „Стражева кула“ в Бруклин, Ню Йорк. Това, че видях стотици мои братя и сестри да работят щастливо там в бруклинския Бетел, е за мен източник на вдъхновение чак до днес.

В края на 70–те години научихме, че за австралийския Бетелов комплекс се предвижда допълнително разширение. Но разширението нямаше да бъде в Страдфийлд, където вече нямаше земя. Вместо това върху нашия имот в Ингълбърн, където бях работила по време на възбраната в началото на 40–те години, щеше да бъде построен един нов, много по–голям комплекс.

Непрекъснат целенасочен начин на живот

Колко бяхме развълнувани, когато през януари 1982 г. се преместихме в нашите нови постройки. Наистина, отначало ни беше малко мъчно да напуснем познатата обстановка, но скоро бяхме възхитени от нашия нов дом със 73 прекрасни стаи. Сега вместо да гледаме към тухлените стени и улиците на предградието, ние виждаме зелени поля и дървета, пасящ добитък и великолепни изгреви и залези — една прекрасна обстановка.

На 19 март 1983 г. под прекрасната светлина на есенното слънце се състоя чудесното откриване на новия комплекс. Лойд Бари от Ръководното тяло на Свидетелите на Йехова изнесе един вълнуващ доклад за откриването. Аз лично бях много признателна за това, че той и съпругата му присъствуваха на програмата по откриването, тъй като работих с тях в страдфийлдския Бетел, когато всички ние бяхме много по–млади.

Непрекъснатият растеж на проповедната дейност за Царството създаде необходимостта от по–нататъшно разширение на сградите тук в Ингълбърн. През 1987 г. беше уголемена административната сграда. След това, на 25 ноември 1989 г., бяха открити нова пететажна жилищна сграда и един допълнителен триетажен нов производствен комплекс. Колко се увеличихме само — от по–малко от 4000 вестители в Австралия, когато започнах своята служба, до около 59 000 души!

Неотдавна клонът в Австралия беше определен за една от трите Регионални проектански служби на Дружеството, заедно с Япония и Германия. Това създаде необходимостта дори от по–нататъшно разширение на Бетеловия комплекс. Една друга триетажна административна сграда е вече завършена, а почти завършена е работата по една пететажна жилищна сграда, която ще съдържа още 80 стаи, в които ще живеят членовете на нашето непрекъснато увеличаващо се семейство.

В пералнята имаме голям екип, който се справя с работата, но често си спомням онзи августовски ден през 1940 г., когато бях поканена да помогна в този отдел за две седмици. Толкова съм благодарна, че онези две седмици продължиха повече от 50 години и че Йехова Бог насочи стъпките ми към един такъв целенасочен начин на живот.

[Снимка на страница 21]

Когато бях на 25 години

[Снимка на страница 23]

Нашата сватба през 1956 г.

[Снимки на страница 24]

През 1938 г. сестра ми и аз бяхме доста увлечени по спорта, но сега животът ми е много по–продуктивен