Подкрепяна от Бога, който не може да лъже

РАЗКАЗАНО ОТ МЕРИ УИЛИС

През 1932 г. въздействието на световната икономическа криза от 30–те години достигна и до крайните области на Западна Австралия. През тази година, когато бях едва 19–годишна, Елън Дейвис и аз получихме район за проповядване, който обхващаше около 100 000 квадратни километра. Трябваше да започнем от едно малко градче — Вилюна, намиращо се на около 950 километра североизточно от дома ни в Перт, столицата на Западна Австралия.

ПЪТУВАЙКИ натам, Елън и аз споделяхме служебния вагон на един влак с приятелски настроен пазач по железниците. Когато влакът спираше на всяка спирка по пътя, пазачът любезно ни осведомяваше колко дълъг ще бъде престоят. Това ни даваше възможност да слезем и да свидетелствуваме на хората, живеещи в тези откъснати от света железничарски заселища. Накрая пристигнахме в миньорския град Вилюна в разгара на пясъчна буря.

Само че железопътната спирка край Вилюна беше на 3 километра от града. И двете не бяхме много яки, а имахме три тежки кашона с литература и два куфара. Какво да правим? Окачихме един кашон на пръчка и я хванахме за двата края. Така пренесохме кашоните един по един. Седем пъти трябваше да изминем трите километра до града, за да пренесем трите кашона и куфарите ни. Правехме чести почивки, защото ръцете ни боляха много.

Въпреки праха, болките в ръцете и уморените крака, ние се радвахме на предизвикателството и приключението. И двете чувствувахме, че Йехова е с нас, че той ни подкрепя, за да се справим с това сурово встъпление в проповядването ни в отдалечени места. Скоро ние видяхме благословията Му и върху нашата работа, защото усилията ни по време на това пътуване имаха за резултат това, че младият Боб Хорн прие библейската истина. Радостни сме, че Боб можа да прекара няколко години на служба в Бетел и че продължи да служи на Йехова почти 50 години до смъртта си през 1982 г.

От Вилюна ние проповядвахме в селищата по пътя си, дълъг повече от 725 километра, до крайбрежния Джералдтон. От там поехме обратно към Перт. Имаше нощи, когато спяхме в празните чакални по гарите, а веднъж дори в купа сено край линията.

Ние носехме една калъфка за възглавница, пълна догоре с домашни хлебчета. Те бяха главното ни ядене през първата половина на пътуването ни. Понякога си припечелвахме ядене, като миехме чинии и подове в пансиони и трапезарии. Имаше случаи, когато се хващахме на работа да събираме грах или боб под силното слънце. Даренията от заинтересовани хора, които приемаха литература, ни помагаха при покриването на разходите.

Онова, което ми помогна да поддържам вярата си в Йехова и да се справям с радост с много трудни положения през тези дни, беше примерът и ранното обучение, които получих от майка си.

Християнско наследство

Моята майка притежаваше силна вяра в Създателя, и още в най–ранните ми спомени винаги говореше на нас, децата, за Него. Но вярата ѝ беше поставена на жестоко изпитание от смъртта на нашия седемгодишен брат при трагична злополука в училище. Вместо обаче да изпита горчивина към Бога, мама предприе сериозно изучаване на Библията. Тя искаше да научи, ако е възможно, причината за тези трагедии. Нейното търсене на библейската истина беше възнаградено и тя символизира своето отдаване на истинския Бог, Йехова, чрез покръстване във вода в началото на 20–те години.

Оттогава нататък нейните разговори с нас често подчертаваха колко сигурни са обещанията на Бога. Тя ни подканяше винаги да помним, че каквото и да се случи, ‘Бог не може да лъже’. (Тит 1:2, NW) В резултат на това, днес сестра ми и аз, и двама от братята ни, заедно с нашите семейства и внуци, възхваляваме Йехова Бог. Двама от моите племенници — Алън и Пол Мейсън — служат като пътуващи надзорници.

Ранно желание за евангелизаторска дейност

Аз не бях добра ученичка и напуснах училище през 1926 г., когато бях 13–годишна. Но бях развила силно желание да споделям онова, което съм научила за Библията, с другите. Татко смяташе, че не съм достатъчно образована, за да помогна на някого, но мама каза: „Дори и да каже на хората само за наближаващата война на Армагедон и че кротките ще наследят земята, това ще извести божието Царство.“ Така аз започнах да участвувам в проповядването от врата на врата в ранните си юношески години, макар че до 1930 г. не бях покръстена. Скоро след покръстването си аз започнах целодневна евангелизаторска работа в областта край Перт.

През следващата година, 1931 г., ние започнахме да използуваме новото си име — Свидетели на Йехова. Но много домакини възразяваха на нашата употреба на святото божие име и откликваха грубо. Обаче аз продължавах в службата въпреки тези неприятни сблъсъци. Бях уверена, че Бог не лъже, когато обещава, че служителите му могат да разчитат на ‘силата, която им дава той’. — 1 Петър 4:11; Филипяни 4:13.

Идентифициране на „голямото множество“

През 1935 г. получих район в противоположната част на огромния австралийски континент. Така, години наред аз служих като пионерка в областта Нова Англия на щата Нов Южен Уелс — на около 4000 километра от предишния ми дом в Перт.

Дотогава аз вземах от символите — безквасния хляб и червеното вино — по време на годишното Възпоменание за смъртта на Исус. Макар че това се смяташе за правилно, особено за пламенните целодневни служители, аз никога не бях убедена, че имам небесна надежда. Тогава, през 1935 г., ни беше изяснено, че бива събирано едно голямо множество, имащо надежда да живее завинаги на земята. Ние — много от нас — бяхме радостни да разберем, че сме част от това голямо множество, и престанахме да вземаме от символите. (Йоан 10:16; Откровение 7:9) Библейската истина постепенно светеше все по–ярко, точно както Йехова беше обещал. — Притчи 4:18.

Нови методи на проповядване

В средата на 30–те години започнахме да използуваме фонограф в службата. Затова на нашите здрави велосипеди трябваше да се поставят предни и задни багажници, не само за тежките фонографи, но и за плочите и чантите с литература. Трябваше да внимавам много, когато колелото ми беше изцяло натоварено, защото ако се прекатуреше, не можех да го изправя — беше много тежко за мене!

Горе–долу по това време започнахме и т.нар. информационни походи. Ние минавахме по главните улици на градовете, носейки на гърдите и гърба си табла за обявления или плакати–сандвичи, които съдържаха интригуващи лозунги. За мен тази работа беше много голямо изпитание за вярата, особено когато бях арестувана и задържана една нощ в малка килия в град Лизмор. Беше много унизително на следващия ден да бъда изправена пред съда, без дори да ми бъде позволено да си среша косата! Но Йехова отново ме подкрепи, както беше обещал. Случаят беше прекратен, защото единственото обвинение на полицая, който ме беше арестувал, беше това, че моят плакат бил обиден за неговата религия.

Отново на Запад

В началото на 40–те години пионерското ми проповядване ме отведе отново в провинциалните градове в Западна Австралия. Тук аз продължавах да се радвам на забележителни преживявания и духовни благословии. Докато работех на назначението си в Нортхам, аз срещнах една много заета домакиня — Фло Тимънс, живееща на около 11 километра от града. Тя прие книгата Reconciliation [„Помирение“] и скоро след това стана отдадена Свидетелка на Йехова Бог. Тя е все още дейна в службата на Царството, а дъщеря ѝ, която тогава беше едва четиригодишна, порасна и стана специална пионерка.

Но имаше и други незабравими преживявания. Веднъж, заедно с моята партньорка минавахме по един мост в Нортхам, возейки се в теглената ни от един кон двуколка, когато изведнъж конят препусна в галоп, понасяйки ни, ужасени, над вълнуващите се някъде далеч долу води на река Авон. Едва след около 1 километър конят забави ход.

Брак и семейство

През 1950 г. аз се ожених за Артър Уилис, който също беше дългогодишен пионер. Ние се установихме в западноавстралийския провинциален град Пинджели, където бяхме благословени със син — Бентли, и дъщеря — Юнис. Когато децата ни бяха пред завършване на училище, Артър реши отново да започне пионерска служба. Добрият пример на баща им насърчи и двете ни деца да започнат редовна пионерска служба веднага след като бяха готови за това.

Артър често вземаше децата със себе си на проповядване в отдалечените селски области. Понякога те отсъствуваха от къщи по седмица и повече, спейки на палатка всяка нощ. По време на тези отсъствия аз оставах в къщи и се занимавах със семейната мебелна фирма, като по този начин тримата можеха да пионерствуват.

Служба сред аборигените

Една сутрин, когато семейството ми току–що се беше върнало от едно такова пътуване в селските области, дойде неочакван посетител. Гостът беше абориген и попита: „Кво да направа, та да се върна?“ Отначало бяхме озадачени. След това Артър го позна — един мъж, който преди много години беше изключен от християнския сбор поради пиянство. Оттогава той си беше спечелил ужасно име на голям пияница, потънал в дългове.

Артър обясни какво трябва да направи той, за да бъде възстановен в чистата организация на Йехова. Той си тръгна тихо, без много приказки, и ние се чудехме какво ли ще направи. Никой от нас не очакваше онова, което се случи през следващите няколко месеца. Промените, които този мъж направи, бяха почти невероятни! Той не само се оправи от проблема с пиенето, но и посети хората в областта, напомняйки им за своите дългове, след което плати всичко до стотинка! Днес той е отново брат във вярата и за известно време служеше като пионер.

В Пинджели имаше много аборигени, и ние се радвахме на много възнаграждаваща служба, помагайки на тези смирени хора да научат и да приемат истината от божието Слово. Колко укрепващо вярата преживяване беше за мен да имам дял в помощта, оказана на много от австралийските аборигени при научаването на истината!

В Пинджели беше основан сбор и в началото повечето от неговите членове бяха аборигени. Трябваше да учим много от тях да четат и пишат. В тези ранни години съществуваха много предразсъдъци спрямо тях, но постепенно хората от града започнаха да уважават Свидетелите–аборигени заради техния чист начин на живот и за това, че са достойни за доверие граждани.

Непоклатимата помощ на Йехова

Моят скъп съпруг Артър, който служи на Бога вярно 57 години, умря в началото на 1986 г. Той беше много уважаван от всички бизнесмени в Пинджели и от хората в областта. И тогава още веднъж Йехова ме подкрепи, давайки ми сили да понеса тази внезапна загуба.

Синът ми, Бентли, служи като старейшина в северната част на Западна Австралия, където той и жена му Лорна отгледаха своите деца в истината. Друг източник на голяма радост за мен е това, че дъщеря ми Юнис продължава в целодневната служба до ден–днешен. Тя и съпругът ѝ Джеф служат като пионери. Сега живея с тях и съм благословена с това, че мога да бъда постоянна помощна пионерка.

Повече от 60 години чувствувах изпълнението на любещото обещание на Йехова да укрепва своите служители и да им помага да се справят с каквито и обстоятелства да бъдат принудени да се сблъскат. Той задоволява всяка наша нужда, ако ние не се съмняваме в него и ако не забравяме признателността си към него. Моята вяра биваше укрепвана, когато усещах действието на божията десница, и виждах как той дава своята благословия, надхвърляйки далеч онова, което можем да си представим. (Малахия 3:10) Наистина, Бог не може да лъже!

[Снимка на страница 27]

Мери през 1933 г.

[Снимки на страница 29]

Мери и Артър в по–късни години