Как т.нар. християнство станало част от този свят

СЛЕД време римската империя, в която възникнало ранното християнство, рухнала. Много историци твърдят, че този крах съвпаднал с времето на окончателната победа на християнството над езичеството. Изразявайки различно схващане, англиканският епископ Е. У. Барнс пише: „С рухването на класическата цивилизация, християнството престанало да бъде благородната вяра на Исус, който бил Христос: то се превърнало в религия, нужна като социална спойка на един свят, който се разпадал.“ — The Rise of Christianity [„Възникването на християнството“].

Преди този крах, през втори, трети и четвърти век от н.е., историята показва, че в много отношения тези, които твърдели, че следват Исус, се държали отделно от римския свят. Но тя разкрива също така и едно развитие на отстъпничество в учението, поведението и организацията, точно както били предсказали Исус и неговите апостоли. (Матей 13:36–43; Деяния 20:29, 30; 2 Солунци 2:3–12; 2 Тимотей 2:16–18; 2 Петър 2:1–3, 10–22) В крайна сметка били направени компромиси с гръко–римския свят, и някои, които твърдели, че са християни, възприели езичеството на света (като например неговите празници и неговото поклонение на богиня–майка и на триединен бог), неговата философия (като вярването, че душата е безсмъртна), и неговата административна организация (което се вижда в появата на класа на духовенството). Именно тази покварена версия на християнството привлякла масите на езичниците и станала сила, която римските императори отначало се опитали да премахнат, но после приели и се постарали да я използуват за свои собствени цели.

Победено от света

Църковният историк Аугустус Неандер показал рисковете, които съществували в тези нови взаимоотношения между „християнството“ и света. Щом християните пожертвували своята отделеност от света, „последствията щели да бъдат объркване на църквата със света, . . . като църквата щяла да предаде своята чистота, и макар и да изглеждало, че побеждава, щяла да бъде победена“ — писал той. (General History of the Christian Religion and Church [„Обща история на християнската религия и църква“], том 2, стр. 161.)

Точно това станало. В началото на четвърти век римският император Константин се опитал да използува „християнската“ религия от онова време, за да спои своята разпадаща се империя. За тази цел той дал религиозна свобода на изповядващите християнството и прехвърлил някои от привилегиите на езическото свещеничество върху тяхната класа на духовенство. The New Encyclopædia Britannica [„Нова енциклопедия Британика“] казва: „Константин извел църквата от нейното отдръпване от света, за да поеме тя социална отговорност и помогнал за това езическото общество да бъде спечелено от църквата.“

Държавна религия

След Константин, император Юлиан (361–363 г. от н.е.) направил опит да се противопостави на християнството и да възстанови езичеството. Но не успял, и около 20 години по–късно император Теодосий I забранил езичеството и наложил едно проповядващо троицата „християнство“ като държавна религия в римската империя. С находчива акуратност, френският историк Анри Мару пише: „Към края на управлението на Теодосий християнството, или за да бъдем по–точни, православният католицизъм станал официална религия на целия римски свят.“ Православният католицизъм заел мястото на истинското християнство и станал „част от света“. Тази държавна религия била много различна от религията на Исусовите ранни последователи, на които той казал: „Не сте от света.“ — Йоан 15:19.

Френският историк и философ Луи Ружие пише: „Разпространявайки се, християнството преживяло странни мутации, докато станало неузнаваемо. . . . Ранната църква на бедните, която живеела от благотворителност, се превърнала в триумфираща църква, която се съюзявала с властвуващите, когато не била в състояние да ги покори.“

В началото на пети век от н.е. католическият „светец“ Августин написал своя основен труд The City of God [„Градът на Бога“]. В него той описва два града — „този на Бога и този на света“. Дали този труд подчертавал разделението между католиците и света? Не. Професор Латурет казва: „Августин открито признал, [че] двата града — земният и небесният — се смесват.“ Августин учел, че „божието царство вече е започнало в този свят с установяването на [католическата] църква“. (The New Encyclopædia Britannica, Macropædia [„Нова енциклопедия Британика, Макропедия“], том 4, стр. 506) Следователно, каквато и да е била първоначалната цел на Августин, неговите теории повлияли за още по–дълбокото въвличане на католическата църква в политическите дела на този свят.

Една разделена империя

През 395 г. от н.е., когато Теодосий I умрял, римската империя била официално разделена на две. Столица на Източната империя, или Византия, станал Константинопол (преди Византион, сега Истанбул), а на Западната империя (след 402 г. от н.е.) — Равена, Италия. В резултат на това, т.нар. християнство се разделило както политически, така и религиозно. Във връзка с отношенията между църквата и държавата, църквата на Източната империя следвала идеите на Евсевий от Кесария, съвременник на Константин Велики. Пренебрегвайки християнския принцип за отделеност от света, Евсевий разсъждавал, че ако императорът и империята станат християнски, то църквата и държавата ще образуват едно християнско общество, като императорът ще действува като представител на Бога на земята. В общи линии тези отношения между църквата и държавата били следвани през вековете от източноправославните църкви. В своята книга The Orthodox Church [„Православната църква“] православният епископ Тимоти Уар показал последствията от това: „Проклятието на православието през последните десет века бил национализмът.“

На запад последният римски император бил свален през 476 г. от н.е. от нашественическите германски племена. Това белязало края на Западната римска империя. „Нова енциклопедия Британика“ казва за последвалия политически вакуум: „Формирала се нова сила: римската църква, църквата на епископа на Рим. Тази църква се смятала за приемник на несъществуващата вече римска империя.“ Енциклопедията продължава: „Римските папи . . . изнесли светската претенция за правителство на църквата извън границите на църкво–държавата и развили т.нар. теория за двата меча, заявявайки, че Христос дал на папата не само духовна власт над църквата, но и светска власт над светските царства.“

Национални протестантски църкви

През средните векове както православната, така и римо–католическата църкви продължавали да бъдат активно участвуващи в политиката, светските интриги и войните. Дали протестантската Реформация от 16–и век белязала връщане към истинското християнство, което било отделено от света?

Не. В „Нова енциклопедия Британика“ четем: „Протестантските реформатори с лютерански, калвинистки и англикански традиции . . . останали силно привързани към възгледите на Августин, към чиято теология те изпитвали особено влечение . . . Всяка една от трите главни протестантски традиции на Европа от 16–и век . . . намерила подкрепа от страна на светските власти в Саксония [централна Германия], Швейцария и Англия, и останала в същите близки отношения с държавата, в каквито била и средновековната църква.“

Вместо да донесе възвръщане към истинското християнство, Реформацията породила множество национални или териториални църкви, които угодничели пред политическите държави и активно ги подкрепяли в техните войни. Всъщност, както католическите, така и протестантските църкви разпалвали религиозни войни. В своята книга An Historian’s Approach to Religion [„Подходът на един историк към религията“], Арнолд Тойнби пише относно тези войни: „Те показаха как католиците и протестантите във Франция, Холандия, Германия и Ирландия, както и съперничещите си секти на протестантството в Англия и Шотландия, се опитват брутално да се наложат един над друг чрез силата на оръжието.“ Днешните конфликти, които разделят Ирландия и бившата Югославия, показват, че католическата, православната и протестантската църкви продължават активно да участвуват в делата на този свят.

Дали всичко това означава, че на земята вече няма истинско християнство, което да е отделено от света? Следващата статия ще отговори на този въпрос.

[Блок/Снимка на страници 10, 11]

КАК „ХРИСТИЯНСТВОТО“ СТАНАЛО ДЪРЖАВНА РЕЛИГИЯ

ХРИСТИЯНСТВОТО никога не е имало предназначението да бъде част от този свят. (Матей 24:3, 9; Йоан 17:16) Но книгите по история ни съобщават, че в четвърти век от н.е. „християнството“ станало официална държавна религия на римската империя. Как станало това?

От Нерон (54–68 г. от н.е.) до към средата на трети век всички римски императори или активно преследвали християните, или позволявали те да бъдат преследвани. Галиан (253–268 г. от н.е.) бил първият римски император, който издал декларация за толерантност към тях. Но дори и тогава християнството било религия в немилост из цялата империя. След Галиан преследването продължило, и при управлението на Диоклетиан (284–305 г. от н.е.) и неговите непосредствени приемници дори се усилило.

Преломният момент дошъл в началото на трети век, когато настъпило т.нар. обръщане в християнството на император Константин І. За това „обръщане“ френският труд Théo—Nouvelle encyclopédie catholique [„Тео — Нова католическа енциклопедия“] казва: „Константин твърдял, че е християнски император. В действителност той бил покръстен едва на смъртното си ложе.“ Независимо от това, през 313 г. от н.е. Константин и неговия съвладетел Ликиний издали един едикт, който дал религиозна свобода както на християните, така и на езичниците. „Нова католическа енциклопедия“ казва: „Това, че Константин дал свобода на поклонението на християните, означавало, че християнството било официално признато за religio licita [законна религия] заедно с езичеството, и представлявало един революционен акт.“

Обаче „Нова енциклопедия Британика“ заявява: „Той [Константин] не направил християнството религия на империята.“ Френският историк Жан–Реми Паланк, член на Френския институт, пише: „Но римската държава . . . официално останала езическа. И Константин, когато станал привърженик на религията на Христос, не прекратил тази ситуация.“ В студията The Legacy of Rome [„Наследството на Рим“] професор Ърнест Баркър казва: „[Победата на Константин] нямала за резултат незабавното установяване на християнството като религия на държавата. На Константин му стигало да признае християнството за едно от публичните вероизповедания в империята. Още седемдесет години след това старите езически ритуали били официално извършвани в Рим.“

Така че в този период от време „християнството“ било законна религия в римската империя. Но кога то станало официалната държавна религия в пълния смисъл на думата? В „Нова католическа енциклопедия“ четем: [Константиновата] политика била продължена от неговите приемници, с изключение на Юлиан [361–363 г. от н.е.] — преследването на християните по негово време внезапно престанало поради смъртта му. Накрая, през последната четвърт на 4–и век, Теодосий Велики [379–395 г. от н.е.] направил християнството официалната религия на империята и забранил публичното езическо поклонение.“

Потвърждавайки това и разкривайки какво точно представлявала тази нова държавна религия, библейският учен и историк Ф. Дж. Фоукс Джаксън пише: „Под управлението на Константин християнството и римската империя се съюзили. Под управлението на Теодосий те се обединили. . . . Оттогава насам титлата „католик“ трябвало да бъде запазена само за онези, които се покланяли на Бащата, Сина и Светия дух с равно почитание. Цялата религиозна политика на този император била насочена към тази цел и имала за резултат това, че католическата вяра станала единствената законна религия на римляните.“

Жан–Реми Паланк пише: „Като се борел с езичеството, Теодосий в същото време оказвал благоволение на православната [католическа] църква; неговият едикт от 380 г. от н.е. заповядвал на всички негови поданици да изповядват вярата на папа Дамасий и на епископа на Александрия [привърженик на троицата], и отнел на другояче мислещите свободата на поклонение. Големият събор в Константинопол (381 г.) отново осъдил всички ереси и императорът се погрижил за това нито един епископ да не ги подкрепи. Никейското [поддържащо троицата] християнство наистина станало единствената държавна религия . . . Църквата се свързала тясно с държавата и се радвала на нейната изключителна подкрепа.“

Следователно, не неподправеното християнство от дните на апостолите станало държавна религия на римската империя, а католицизмът от четвърти век [изповядващ троицата], наложен със сила от император Теодосий I и практикуван от римската католическа църква, която както тогава, така и сега е действително част от този свят.

[Източник]

Император Теодосий І: Real Academia de la Historia, Madrid (Foto Oronoz)

[Информация за източника на снимката на страница 8]

Scala/Art Resource, N.Y.