Боязънта винаги ли е вредна?

ТЯ може да разруши щастието и да отнеме надеждата. Определят я като отрова на ума и рушител на разсъдъка. Казват, че причинява по-унищожителни последствия от най-лошата болест. Боязънта наистина е много силно чувство. Но винаги ли е вредна?

Представи си, че караш кола по непознато планинско трасе. Пътят се изкачва все нагоре, започва да се вие и завива. Стъмва се и започва да прелита сняг. Колата малко се плъзга и установяваш, че си стигнал височината, на която шосето е заледено.

Сега трябва много да бдиш. Внимателно влизайки в заледените завои мислиш за това колко е лесно на такава хлъзгава повърхнина да загубиш владение върху колата и да паднеш долу. Освен това не се знае какви още опасности дебнат в тъмнината. След като такива мисли ти идват на ум, устните ти засъхват, а сърцето започва все по-бързо да бие. Максимално си концентриран. Независимо от това за какво си тъкмо размишлявал, сега имаш в предвид само едно: да удържиш колата на платното и да не катастрофираш.

Най-после пътя се снижава. Появява се улично осветление и няма вече поледица. Напрежението постепенно минава. Успокояваш се и дишаш с облекчение. Толкова много страх за нищо!

Но, наистина ли за нищо? Едва ли. Умерено напрежение на нерви в такива ситуации е съвсем нормална реакция. Благодарение на него ставаме бдителни и внимателни. Здравата уплаха ни скланя да отбягваме необмислени неща, чрез които бихме могли сами да си навредим. Следователно боязънта не винаги е враг на разсъдъка или отрова на ума. При известни обстоятелства може дори да се окаже полезна.

Библията се изказва относно боязънта насочвайки вниманието ни върху два вида на това чувство. Единият от тях действително представлява отрова за ума. Обаче другия не само, че е естествен и здрав, но е необходим за спасение. За какви две форми на страха тук става въпрос? И как можем да се научим да развиваме едната форма, а да отбягваме другата? Тези въпроси ще бъдат разгледани в следващата статия.